— Какво става? — попита Хънт.
През отворената врата се разнесе отчаяният звън на един от телетипите, който сигнализираше за получаването на бюлетин.
Уилсън скочи толкова бързо, че блъсна масичката и прекатури чашата си. По масата потече кафе и започна да капе по килима.
Той прекоси залата и хвана Ренолдс под ръка.
— През тунела е минало чудовище! — изфъфли Ренолдс. — „Глобъл“ са разпространили новината. Съобщиха по радиото.
— Боже Господи! — възкликна Уилсън, хвърли поглед през рамо към журналистите и видя, че са чули всичко.
— Какви са тези работи за чудовища? — извика Андърс. — Ти не ни каза за никакви чудовища.
— По-късно — свирепо отвърна Уилсън, бутна Ренолдс обратно в залата и затръшна вратата.
— Мислех си, че двамата с Франк работите по телевизионното изявление — каза той. — Как…
— По радиото — прекъсна го Ренолдс. — Чухме по радиото. Какво ще правим с изявлението? Не можем да продължим, без да споменем за това, а остава само един час.
— Ще се погрижим — отвърна Уилсън. — Хендерсън знае ли?
— Франк отиде да му каже. Аз дойдох да съобщя на теб.
— Знаеш ли какво се е случило? И къде се е случило?
— Във Вирджиния. През тунела минали две чудовища. Оръдието унищожило едното. Другото оцеляло. Убило артилеристите…
— Искаш да кажеш, че сега е на свобода?
Ренолдс нещастно кимна.
22.
Том Манинг вкара нов лист в пишещата машина и продължи да пише.
ВАШИНГТОН („Глобъл“) — Тази вечер на земята се е появил извънземен звяр. Никой не знае къде е. Дошъл през един от времевите тунели във Вирджиния, той изчезнал след като убил артилеристите, стреляли с оръдието, поставено пред тунела, за да предотврати тъкмо това. Излязъл и втори звяр, но изстрелът на оръдието го унищожил.
По непотвърдени съобщения чудовището е убило още няколко души.
Свидетели твърдят, че звярът бил голям и невероятно бърз. Никой не успял да го разгледа добре.
„Движеше се прекалено бързо, за да го видя като хората“ — каза един от свидетелите. Изчезнал секунди след излизането си от тунела. Никой няма представа къде може да е в момента.
— Господин Манинг — каза някой. Манинг вдигна поглед. До него стоеше един от служителите в агенцията.
— Снимките на господин Прайс — рече мъжът и му ги подаде.
Манинг погледна най-горната и дъхът му секна.
— Господи! — възкликна той. — Какво е това!? Всеки продуцент би могъл само да мечтае за такава снимка, с която да рекламира филм на ужасите, но в тази специално нямаше никакъв фалш. Съществото скачаше, навярно към артилеристите, и вероятно се движеше светкавично, защото излъчваше усещане за мощ и бързина. Свръхскоростната лента на Бентли го беше замразила в цялата му свирепост — оголените зъби, лъщящите сред козината на вдигнатата нагоре лапа нокти, купчината гърчещи се пипала, разположени около късия му дебел врат. Очите му зловещо блестяха, гъстата козина на шията му бе настръхнала. Самата му фигура беше зловеща. Това бе нещо повече от звяр. В него имаше нещо, от което те побиваха тръпки — не тръпки на ужас, а на някакъв странен, необоснован, безмозъчен страх.
Манинг се завъртя към бюрото си и остави снимките отгоре. После с един замах на ръката ги разстла, все едно, че бяха колода карти. Всичките бяха ужасяващи. Две от тях показваха бягащата тълпа — тъмни сенки, които тичаха в мрака. На друга се виждаха — не толкова ясно, колкото би искал Манинг — останките около мястото, където се бе намирал тунелът, с мъртвото чудовище, проснато върху изпотъпкани човешки тела.
— Този проклет Прайс — с разтреперан глас каза той. — Изобщо не е успял да снима чудовището и артилеристите.
23.
— Не можем да отменим телевизионното ви изявление — каза Уилсън на президента. — В момента положението и без това е достатъчно неприятно. И ще се влоши още повече, ако отменим изявлението ви. Можем да решим въпроса с няколко думи в самото начало. Да кажем, че инцидентът във Вирджиния се е случил прекалено скоро, за да правим сериозни заключения. Да дадем уверения, че положението ще бъде овладяно, че чудовището скоро ще бъде открито и убито. Че вече сме близо до него…
— Но ние не сме — прекъсна го президентът. — По дяволите, изобщо си нямаме представа къде е. Няма никакви съобщения за него. Нали си спомняш какво каза Гейл — че се движели адски бързо, В мрака това същество може да стигне до планините в западна Вирджиния и да се скрие преди да се съмне.
— Ето още една причина да излезете пред хората — каза Франк Хауард, който подготвяше текста на речта заедно с Ренолдс. — Страната, цялата страна е в паника и ние трябва да я успокоим.
— Знаеш ли, Франк — отвърна президентът, — в момента нещо не ме интересува дали страната е в паника. Не можеш ли да проумееш, че въпросът не е политически? А нещо много повече. Не съм сигурен точно пред каква опасност е изправена страната, но зная, че има такава опасност. Помолих Гейл да дойде и да ни каже какво мисли. Той знае повече от нас.
— А онова, което вие отказвате да разберете, сър — рече Уилсън, — е, че страната очаква изявлението ви. Хората искат да ги успокоите, но ако не можете да го направите, поне им кажете, че не стоим със скръстени ръце. Самият факт, че ви виждат и чуват, ще е доказателство, че не всичко е в пълен хаос. Те се нуждаят от някакво осезаемо доказателство, че правителството разбира какво става…
Интеркомът върху бюрото на президента сигнализира.
— Да? — каза той.
— Търсят господин Уилсън, сър, било спешно. Може ли да се обади?
Президентът вдигна слушалката и я подаде на. Уилсън.
— Тук е Хенри — разнесе се гласът на Хънт. — Извинявай, че те прекъсвам, но си помислих, че би трябвало да го знаеш. Затворил се е още един тунел, в Уисконсин. Току-що съобщиха по АП.
— Затворил се, казваш. Не като във Вирджиния. Нищо ли не е излязло от него?
— Очевидно. В съобщението пише, че се е затворил. Че угаснал. Че вече го нямало.
— Благодаря ти, Хенри. Благодаря, че ми каза. Той се обърна към президента.
— Затворил се е още един тунел. Просто изчезнал. Предполагам, че са го направили хората от другия край. Нали си спомняте, Гейл ни каза, че оставили хора да ги пазят и че те били готови да затворят тунелите, ако стане нещо.
— Спомням си — отвърна президентът. — Нашествениците трябва да са ги нападнали. Дори не искам и да си го помисля. Трябва да си много смел, за да направиш такова нещо. Хората от другия край във Вирджиния очевидно не са имали възможност.
— Не забравяйте за речта, сър — напомни му Ренолдс. — Времето тече.
— Добре. Предполагам, че се налага. Направете каквото можете. Но не лъжете, че чудовището е проследено и притиснато в ъгъла.
— Ще трябва да им кажете какво е — рече Уилсън. Да им обясните какво е чудовището. Трябва да кажем, че хората от тунелите бягат тъкмо от такива чудовища.
— Ще се надигне вой да затворим тунелите — възрази Ренолдс.
— Нека се надигне — отвърна президентът. — Не ни е известен друг начин да ги затворим, освен да стреляме в тях. А без причина не можем да стреляме срещу тълпите от бегълци — срещу собствените ни
