шокираща от него, и че навсякъде имаше мъртви хора и едно чудовище, също мъртво, които димяха, сякаш изпържени. Но докато едното от съществата лежеше на моравата под големия дъб, другото бе съвсем живо и някак си почти се беше сляло в едно с оръдието и артилеристите. Наоколо тичаха и крещяха ужасени хора.
Бентли се изправи, бързо се огледа и този един-единствен поглед му бе достатъчен, за да види, че артилеристите са мъртви, разкъсани и изпотъпкани. От дулото на прекатуреното оръдие продължаваше да се вие дим. От улицата се носеха пронизителни викове и той успя да зърне само за миг мъглявото петно на нещо огромно и тъмно, което се движеше ужасно бързо. То опустоши ъгъла на един от дворовете и част от оградата избухна в дъжд от бели трески, когато тъмното нещо профуча право през нея.
Бентли тичешком заобиколи къщата, хвърли се през кухненската врата, грабна телефонната слушалка и набра номера почти, без да гледа, като се молеше линията да е свободна.
— „Глобъл Нюз“ — отговори му дрезгав глас. — Манинг слуша.
— Том, обажда се Бентли.
— Да, Бентли? Какво има сега? Къде си?
— Вкъщи съм си. В дома на Джо. И имам новини.
— Трезвен ли си?
— Ами, отбих се покрай едно място и изпих една-две чашки. Днес е неделя, нали знаеш. Нормалните заведения са затворени. И когато се прибрах вкъщи, открих на двора артилерийско оръдие, точно насред цветната леха на Една…
— По дяволите — прекъсна го Манинг, — това не е никаква новина. Съобщиха ни още преди два часа. Поради неизвестна причина разполагат оръдия пред всички тунели.
— Аз зная причината.
— Виж, това вече е добре — каза Манинг.
— Да, от тунела излезе чудовище и…
— Чудовище? Какво чудовище?
— Не зная — отвърна Бентли. — Не успях да го разгледам добре. И не беше само едно. Бяха две. Оръдието унищожи едното, но другото избяга. То уби артилеристите, прекатури оръдието и всички се разкрещяха и се втурнаха да бягат. Видях го да минава право през една ограда…
— Виж сега, Бентли — каза Манинг, — престани да говориш толкова бързо. Успокой се и ми разкажи всичко. Казваш, че едното чудовище избягало. Значи се разхожда на свобода…
— Ами да. Уби артилеристите, а навярно и други хора. Тунелът е унищожен и там лежи мъртво чудовище.
— Разкажи ми сега за чудовището. Как изглежда?
— Не мога да ти го опиша — отвърна Бентли, — но успях да го снимам.
— Предполагам мъртвото, нали?
— Не, живото — презрително каза Бентли. — Не бих се занимавал с мъртво чудовище, щом наоколо има живо.
— Виж сега, Бентли. Внимателно ме изслушай. В състояние ли си да шофираш?
— Естествено, че съм в състояние. Нали шофирах до вкъщи?
— Добре. Ще пратя там някой друг. А ти искам да дойдеш тук със снимките колкото можеш по-бързо. А, Бентли…
— Да?
— Сигурен ли си, че си прав? Наистина ли имаше чудовище?
— Сигурен съм — благоговейно отвърна Бентли. — Пил съм само една-две чашки.
21.
Стив Уилсън влезе в залата за пресконференции, за да потърси кафе и сандвичи. Вътре все още чакаха десетина журналисти.
— Нещо ново, Стив? — попита Карл Андърс от АП. Уилсън поклати глава.
— Като че ли всичко е спокойно. Ако имаше нещо ново, предполагам, че щях да науча.
— И да ни кажеш?
— И да ви кажа — рязко отвърна Уилсън. — Отлично знаете, че бяхме честни с вас.
— Нима? Ами за оръдията?
— Просто обичайна предпазна мярка. Дали са останали няколко сандвича, или сте изяли всичко?
— Ей, там в ъгъла, Стив — каза Джон Гейтс от „Уошингтън Поуст“.
Уилсън си сложи два сандвича в една чиния и си наля кафе. Когато се върна при репортерите, Гейтс се отмести на кушетката, на която седеше, и потупа мястото до себе си. Уилсън седна и остави чинията и чашата върху близката масичка.
Андърс се приближи и се намести на един от столовете. Хенри Хънт от „Ню Йорк Таймс“ седна на кушетката от другата страна на Уилсън и каза.
— Тежък ден, а, Стив?
Уилсън отхапа от сандвича и отвърна.
— Ужасен.
— Какво става в момента? — попита Андърс.
— Навярно нищо. Поне аз не зная. Нищо не ми е известно.
Гейтс се подсмихва.
— Можеш да говориш, нали?
— Естествено, че мога. Но няма какво да ви кажа. Знаете процедурата. Ако случайно кажа нещо сериозно, то ще е съвсем неофициално.
— Ами да де, по дяволите — отвърна Андърс. — Самият ти си работил във вестник. Знаеш как е.
— Зная — каза Уилсън.
— Безпокои ме следното — рече Хънт. — Откъде всички, дори президентът, знаят как да се справят с това. Случаят е безпрецедентен. Никога преди не се е случвало нещо подобно, нещо, което да има дори само далечна прилика. По принцип човек може да предвиди настъпването на криза и да се подготви за нея. Но не и този път. Тази работа ни се стовари като гръм от ясно небе.
— И мен ме измъчва този въпрос — каза Андърс. Откъде знаете как да се справите?
— Проблемът просто е пред теб — отвърна Уилсън. — Не можеш да го заобиколиш. И правиш всичко, каквото можеш. Опитваш се да вникнеш в ситуацията. В такива случаи трябва да проявяваш известен скептицизъм и това не ти позволява да действаш толкова бързо, колкото ти се иска. Трябва да разговаряш с много хора, да се консултираш и да направиш някаква преценка. Предполагам, че можеш и много да се молиш. О, не обикновени молитви, нищо подобно…
— Това ли прави президентът? — попита Андърс.
— Не съм казвал такова нещо. Просто се опитвах да реша въпроса хипотетично.
— Ти как мислиш, Стив? — попита Гейтс. — Лично ти, не президентът.
— Трудно е да се каже — рече Уилсън. — Случи се прекалено скоро. Преди малко самият аз се хванах, че се чудя дали всичко не е илюзия, дали няма да изчезне на сутринта. Разбира се, зная, че не може да е така. Но просто няма как да не си го помислиш. В крайна сметка повярвах, че тези хора наистина са от бъдещето. Но дори да не са, те са тук и ние трябва да се справим с тях. Разбирате ли, всъщност няма значение откъде идват.
— Ти лично изпитваш ли още някакви съмнения?
— Искаш да кажеш дали наистина са от бъдещето ли? Не, мисля, че вече не се съмнявам в това. Обясненията им са убедителни. Защо да ни лъжат? Какво биха спечелили?
— Но ти все пак…
— Почакай малко. Не ми казвай, че отговорът ми е грешен. Това няма да е реалистично. Ние водим приятелски разговор, не го забравяй. Просто седим и си приказваме.
Вратата на залата се отвори и Уилсън вдигна глава. На прага стоеше Брад Ренолдс. Лицето му бе пребледняло.
— Стив — каза той, — Стив, трябва да поговорим.
