извънземните бяха глупости, които гимназистите гледаха по телевизията. Възможно ли бе това да е илюзия, масова истерия? Когато на другата сутрин слънцето изгрееше, нямаше ли всичко да е изчезнало и светът отново да се е върнал към старото си ежедневие?
Той отблъсна стола си назад и се изправи. Няколко лампички на пулта на Джуди премигваха, но Уилсън не им обърна внимание. Излезе в коридора и тръгна към изхода. В градината навън летният ден си отиваше и дърветата по моравата хвърляха дълги сенки. Цветните лехи се разкриваха в цялата си прелест — рози, хелиотроп, здравец, кошнички и маргаритки. Той погледна към паметника на Уошингтън, величествено изправил се в класическата си белота.
Изведнъж чу зад себе си стъпки и се обърна. Зад него стоеше млада девойка, облечена в бяла роба, спускаща се до обутите й в сандали крака.
— Госпожице Гейл — малко сепнато каза Уилсън. Каква приятна изненада.
— Надявам се, че не съм направила нищо нередно. — отвърна тя. — Никой не ме спря. Нали мога да идвам тук?
— Естествено. Като гостенка…
— Трябваше да видя градината. Толкова много съм чела за нея.
— Значи никога не сте идвали тук?
Девойката се поколеба.
— Идвала съм. Но не беше същото. Нямаше нищо общо.
— Хм — каза той, — предполагам, че всичко се променя.
— Да — съгласи се тя. — Така е.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Всъщност да. — Алис Гейл отново се поколеба. — Виждам, че не разбирате. Мисля, че няма причина да не ви го кажа.
— Какво да ми кажете? Нещо за това място ли?
— Да — отвърна тя. — В моето време, петстотин години в бъдещето, няма никаква градина. Белият дом изобщо не съществува.
Той я зяпна.
— Виждате ли — рече Алис, — дори не го вярвате. Няма да ми повярвате. Ние нямаме държави… всъщност имаме само една голяма държава, макар че и това не е точно. Няма никакви държави, няма го и Белия дом. Няколко стари порутени стени, това е всичко, част от ръждясала ограда, която стърчи от земята и в която можете да се препънете. Никакъв парк, никакви цветни лехи. Сега разбирате ли? Можете ли да разберете какво означава за мен всичко това?
— Но как? Кога?
— Не е станало веднага — отвърна тя. — След повече от век. А сега може изобщо да не се случи. Вие вече вървите по друг път във времето.
Тя стоеше пред него — стройна момичешка фигура в чисто бялата си роба, прихваната с колан в кръста — и говореше за други пътища във времето, за бъдеще, в което Белият дом не съществуваше. Уилсън смутено поклати глава.
— Доколко разбирате всичко това? — попита той. Искам да кажа, тази работа с пътищата във времето? Зная, че баща ви го спомена, — но имаше толкова други неща…
— За да разберете всичко, трябва да са ви известни определени уравнения — отвърна Алис. — Предполагам, че малцина разбират всичко. Но по принцип е съвсем просто. Това е причинно-следствена ситуация и щом промените причината или по-точно, много причини, както трябва да сме направили ние с идването си тук…
Той махна с ръка, за да й покаже, че няма смисъл да му обяснява.
— Въпреки това не мога да го повярвам — каза Уилсън. — Не само за пътищата във времето, но и всичко останало. Когато се събудих сутринта, щях да ходя на пикник. Нали знаете какво е пикник?
— Не — отвърна тя. — Не зная какво е пикник. Така че сега сме квит.
— Някой ден ще ви заведа на пикник.
— Иска ми се да го направите — каза Алис, — Нещо приятно ли е?
20.
Бентли Прайс се прибра малко объркан, но и горд, че е успял да си пробие път през блокадата на военните и през тълпите бегълци и зяпачи, задръстили района въпреки усилията на военната полиция. Отбивката беше полузапречена от автомобил, но той успя да го заобиколи, като отнесе един от розовите храсти.
Нощта вече се бе спуснала и след този напрегнат ден единственото му желание беше да се прибере и да се стовари на леглото, но преди това трябваше да пренесе от колата всички фотоапарати и другото оборудване, тъй като при толкова много непознати наоколо нямаше да е разумно да ги заключи вътре, както правеше обикновено. Заключената кола нямаше да е пречка за някой, който има намерение да я обере. Бентли провеси на шията си трите фотоапарата и тъкмо измъкваше от автомобила тежка чанта с аксесоари, когато видя какво се е случило с цветната леха на Една.
По средата й стоеше оръдие с дълбоко потънали в почвата колела. Около него тъпчеха артилеристи. Мястото беше ярко осветено от голям прожектор, закачен високо найлоните на едно от дърветата, и нямаше съмнение, че цветята са напълно опустошени.
Бентли решително закрачи към оръдието, отблъсна един изумен артилерист и се изправи наежен като боен петел пред някакъв млад мъж с офицерски пагони.
— Имали сте невероятното нахалство да дойдете тук, когато собственикът отсъства… — почна той.
— Вие ли сте собственикът? — попита капитанът.
— Не — отвърна Бентли, — не съм, но отговарям за този имот. Оставен съм тук да се грижа за него и…
— Съжаляваме, сър — каза офицерът, — но имаме заповед.
Бентли повиши глас.
— Имате заповед да поставите това нещо насред цветната леха на Една, така ли? Предполагам, че в заповедта пише да го поставите точно по средата на лехата, нито сантиметър пред или зад нея, а точно по средата на лехата, която една всеотдайна жена с робски труд е довела до съвършенство…
— Не, не точно — призна капитанът. — Получихме заповед да покрием изхода на тунела и за тази цел се нуждаехме от чиста огнева линия.
— Това е пълна глупост — каза Бентли. — Защо да покривате тунела, след като онези бедни хора продължават да излизат от него?
— Не зная — отвърна офицерът. — Никой не си направи труда да ми обясни. Просто получих заповед и ще я изпълня въпреки цветната леха и въпреки собственика.
— Нещо не ми приличате на джентълмен, а точно такъв се предполага, че трябва да сте, нали така? — рече Бентли. — Офицер и джентълмен. Никой джентълмен не би разположил оръдието си насред цветна леха и никой офицер не би насочил оръдието си срещу тълпа от бегълци, и…
Остър вик разцепи нощта и когато се обърна, Бентли видя, че в тунела става нещо страшно. От него продължаваха да излизат хора, но не по четирима-петима, както преди. Те тичаха и се блъскаха, газени от някаква ужасия, която в този момент Бентли изобщо не можа да възприеме. Зърна нещо със зловещи зъби и олигавени челюсти, дълги нокти, стърчащи от огромни космати лапи, нещо ужасно мощно и свирепо. И ръцете му по навик вдигнаха апарата пред очите му.
През обектива видя, че съществата са две, първото почти излязло от тунела, другото малко по-назад. Видя във въздуха да летят тела на хора като кукли, захвърлени от деца, и други, разкъсани от ужасните зъби на чудовището. Видя също извиващи се пипала, сякаш съществата още не бяха решили съвсем животни ли са, или октоподи.
Зад него прозвучаха резки заповеди и почти до лакътя му оръдието изригна внезапен огън, който освети всички околни къщи, дворове и градини. Придружено от гръм разтърсване го отхвърли настрани и когато падна на земята и се претърколи, той видя с периферното си зрение няколко неща. Тунелът внезапно премигна в експлозия, която беше само продължение на разтърсването, макар че бе по-поразителна и
