— На ваше разположение съм, господин президент каза Робъртс. — Само ми съобщете и веднага ще дойда.
Президентът затвори, повика Ким и когато секретарката отвори вратата, каза:
— Помоли Стив да дойде при мен.
После се отпусна на стола и сключи ръце на тила си, вдигнал поглед към тавана. Преди по-малко от пет часа се беше изтегнал на леглото с предвкусването на ленив неделен следобед. Нямаше много лениви следобеди и се бе научил да ги цени. Едва беше затворил очи и светът се стовари отгоре му. „За Бога — запита се той — какво да правя? Какво мога да направя? Какво е най-разумно да направя?“ Без подготовка човек можеше да допусне грешка, дори много грешки, а президентът усещаше, че в такова положение не може да си позволи никакви грешки.
Влезе Стив Уилсън. Президентът свали ръце от тила си и се изправи на стола си.
— Разговаря ли с пресата, Стив?
— Не, сър. Не съм. Напират, но не им се давам. Не смеех да се изправя пред тях с малкото, което ми дадохте. Надявах се…
— Добре тогава — прекъсна го Хендерсън. — Надеждата ти ще се оправдае. Можеш да им кажеш всичко с две изключения. Не им обяснявай защо сме пратили оръдия. Остава валидна версията, че това са просто нормални предпазни мерки. И нито дума за предложението на Гейл да се върнем назад във времето заедно с тях.
— В такъв случай не мога да им кажа защо онези хора напускат бъдещето. И нищо за извънземните, така ли?
Президентът поклати глава.
— Просто им кажи, че в момента въпросът не е достатъчно изяснен и че преди да дадем някакво обяснение, трябва още да го проучим.
— Това няма да им хареса — отвърна Уилсън. — Но все ще се оправя. Ами изявлението по телевизията? Предупредих мрежите, че тази вече може да поискате време в ефир.
— Какво ще кажеш за десет часа? Малко е късно, наистина, но…
— Добре е.
— В такъв случай можеш да го уредиш. Кажи им, че ще говоря само десетина-петнайсет минути.
— Ще ви нахвърлям някои бележки.
— И без това си достатъчно зает, Стив. Ще помоля Брад и Франк да свършат тази работа.
— Те ще искат да знаят дали сте разговаряли с някого.
— Разговарях със Стърлинг в Лондон и с Менков в Москва. Можеш да им кажеш, че Менков се е срещнал с руския еквивалент на Гейл и в общи линии е научил същата история като нас. Когато приказвах със Стърлинг, Лондон все още не беше установил контакт с никого. Можеш да им кажеш, че до края на деня имам намерение да разговарям и с други държавни ръководители.
— Ами нещо за съвещание на правителството? Сигурно ще поставят този въпрос.
— През последните няколко часа непрекъснато се срещах с членове на правителството. В момента кабинетът ми остава празен за първи път, откакто започна всичко това. Ще се посъветвам и с конгреса, разбира се. Сещаш ли се за нещо друго, Стив?
— Навярно ще има много други въпроси. Ще се оправя. Човек не може да предвиди всичко. Това ще ги задоволи.
— Стив, какво мислиш за Гейл? Какво е личното ти мнение? Как ти се струва той?
— Трудно е да се прецени — отвърна Уилсън. — Нямам достатъчно впечатления. Но не мога да разбера какво ще спечели, ако ни лъже. Както и да го погледнете, тези хора са в беда и очакват да им помогнем. Може би имат какво да крият, положението може да не е точно такова, каквото го описва Гейл, но мисля, че като цяло, той казва истината. Колкото и да е трудно да се приеме, аз съм склонен да му вярвам.
— Надявам се да си прав — каза президентът. — Ако грешим, могат да ни направят на пълни глупаци.
18.
Автомобилът зави по кръглата отбивна към изящното имение, издигнато сред цветя и дървета далеч от улицата. Пред входа шофьорът спря, слезе и отвори задната врата. Старецът с мъка се изправи, като тежко се опираше на бастуна си, и сприхаво отблъсна протегнатата за помощ ръка на шофьора.
— Още мога сам да слизам от кола — задъхано каза той, когато най-после успя да застане на отбивката, макар малко да трепереше и да не стоеше съвсем уверено. — Ще ме чакаш точно тук. Може да мине доста време, но ще ме чакаш точно тук.
— Разбира се, сенаторе — отвърна шофьорът. — Обаче стълбите, сър… изглеждат ми малко стръмни.
— Ще стоиш тук — отсече сенатор Андрю Оукс. — Влез вътре и седни зад волана. Когато дойде моментът да не мога да се изкачвам по стълби, ще се прибера вкъщи и ще оставя някой младеж да заеме мястото ми. Но не още — със слабо хриптене прибави той, — не още. Може би след година-две. Може би не. Зависи как се чувствам.
Сенаторът закуцука към стълбите, като отмерено се опираше на бастуна си. Изкачи се на първото стъпало и постоя там за миг преди да продължи. На всяко следващо стъпало се оглеждаше в двете посоки, сякаш предизвикваше някого да каже нещо за скоростта му на придвижване. Което беше напълно излишно, тъй като наоколо нямаше никого — освен шофьора, който се бе върнал зад волана и усърдно не наблюдаваше стареца.
Входната врата се отвори и Грант Уелингтън каза:
— Радвам се да ви видя, сенаторе. Но нямаше нужда да се разкарвате. Можех да дойда в апартамента ви.
Тежко задъхан, сенаторът отвърна:
— Днес е чудесен ден за разходка, а и ти ми каза, че ще си сам.
Уелингтън кимна.
— Семейството ми е в Нова Англия, а прислугата има свободен ден. Ще бъдем съвсем сами.
— Добре — каза сенаторът. — В моето жилище човек никога не може да е сигурен. Непрекъснато влизат и излизат разни хора. Телефоните не престават да звънят. Тук е по-добре.
И закуцука по коридора.
— Надясно — упъти го Уелингтън, като затвори вратата.
Старецът влезе в кабинета и се отпусна на голям стол с изправена облегалка, поставен до камината. Внимателно постави бастуна на пода до себе си и обходи с поглед покритите с книги лавици, огромното бюро, удобните мебели и картините по стените.
— Добре си се устроил, Грант — рече сенаторът. — Понякога се безпокоя за това. Може би си се устроил дори прекалено добре.
— Искате да кажете, че няма да участвам в битки. Че ще ме е страх да не си изцапам ръцете.
— Нещо такова, Грант. Но си казвам, че греша. Че постоянно водиш битки. В света на бизнеса, — Той посочи към стената. — Винаги съм бил подозрителен към хора, които имат картини на Реноар.
— Нещо за пиене, сенаторе?
— Вече е достатъчно късен следобед — отвърна старецът. — Значи чашка бърбън. Страхотна напитка е това бърбънът. Американска. Със собствен характер. Ти пиеш скоч, нали?
— С вас — каза Уелингтън — пия бърбън.
— Чу ли какво става?
— Гледах по телевизията.
— Човек може да се препъне в такова нещо — рече сенаторът. — При това доста тежко.
— Имате предвид Хендерсън.
— Имам предвид всички.
Уелингтън подаде на стареца чашата и се върна при бара, за да напълни своята. Сенаторът се отпусна още по-дълбоко на стола, като поглаждаше чашата си. После отпи и изпуфтя от удоволствие.
— За човек, който пие скоч — каза той, — имаш много добър бърбън.
