Никой не знаеше каква точно е кризата и дали изобщо е криза. Хората все още нямаха представа какво се е случило и какво може да означава това за тях, въпреки че неколцина бяха посветили на въпроса доста конкретни, макар и объркани мисли и горяха от желание (понякога навярно дори настояваха) да споделят разсъжденията си с околните.
В Белия дом прииждаше порой от телефонни обаждания от конгресмени, от партийни функционери с различни предложения и съвети, от внезапно изнервени бизнесмени и индустриалци, от луди с готови решения.
Пристигна екип от телевизията и се захвана за работа — започна да снима кадри от тълпата и огрения от лятното слънце Бял дом, придружени от постоянен коментар.
По булеварда се нижеха туристи, удивени от факта, че са попаднали насред историческо събитие. По оградата на Белия дом подскачаха катерички, излизаха на тротоара, изискано сядаха със скръстени на гърдите предни лапички и просеха храна.
16.
Алис Гейл стоеше до прозореца и гледаше трупащата се оттатък булевард „Пенсилвания“ тълпа. Не смееше да повярва, че наистина е тук, че е във Вашингтон през двайсети век, на място, където се бе творила история, където бяха живели легендарни мъже и че в същата тази стая бяха спали короновани особи.
Короновани особи! Какъв ужасен, едва ли не средновековен израз. И все пак в него имаше някаква мелодичност, изящество, което нейният свят не познаваше.
На път за Белия дом заедно с баща си Алис беше зърнала паметника на Уошингтън и точно до него мраморния Линкълн, който седеше на мраморния си стол, отпуснал ръце върху страничните му облегалки, с лице, което носеше онова величаво изражение на скръб и състрадание, накарало хиляди благоговейно да замлъкват, докато се изкачват по стълбите, за да се изправят пред него.
Точно оттатък коридора баща й бе в спалнята на Линкълн с нейното огромно викторианско легло и покрити с кадифе столове. Макар че, спомни си тя, Линкълн всъщност никога не беше спал там.
Тъкмо историята я бе върнала към живота, помисли си Алис, оживялата история. Щеше да го запомни завинаги, независимо какво й предстоеше. Щеше да си го спомня, когато отидеше в миоцена. А как ли изглеждаше миоценът, с леко потръпване се зачуди тя. Ако изобщо отидеха там, ако хората от това време се съгласяха да им помогнат да отидат там?
Но каквото и да се случеше, тя имаше право да каже: „Веднъж спах в спалнята на кралицата“.
Извърна се от прозореца и за пореден път в почуда погледна огромното легло с балдахин и розово-бяла кувертюра, махагоновия секретар между прозорците, мекия бял килим…
Знаеше, че е егоистично да изпитва такива чувства, когато в този момент толкова много други от нейния свят бяха бездомни и объркани, навярно не знаеха дали ще бъдат нахранени и къде ще положат глава през нощта, но макар да се опитваше, не можеше да се укори.
17.
— Тери — каза в слушалката президентът, — тук е Сам Хендерсън.
— Колко мило, че се обаждате, господин президент отвърна Терънс Робъртс. — Какво мога да направя за вас?
Президентът се подсмихна.
— Възможно е да си в състояние да направиш много за мен. Не зная обаче дали ще искаш. Чу ли какво става?
— Странни неща — каза профсъюзният лидер. — Вие във Вашингтон разбирате ли нещо?
— Донякъде — отвърна президентът. — Тези хора като че ли наистина са от бъдещето. Там са изправени пред катастрофа и единственият им изход е бил да избягат назад във времето. Все още не ни е известно всичко…
— Но пътуването във времето…
— Зная. Изглежда невероятно. Не съм разговарял с нашите физици, макар че възнамерявам да го направя и предполагам, те ще ми кажат, че не е възможно. Но един от хората, които излязоха през времевите тунели, ни се кълне, че е. Ако имаше каквото и да било друго обяснение, щях да съм по- скептичен. Но обстоятелствата ме принуждават да приема идеята, поне засега.
— Искате да кажете, че всички те се връщат от бъдещето, така ли? Колко са?
— Навярно около два милиарда.
— Но, господин президент, какво ще правим с тях?
— Ами всъщност, Тери, тъкмо за това исках да разговарям с теб. Изглежда, те нямат намерение да останат тук. Искат да продължат назад във времето — още двайсет милиона години назад. Но за да го направят, имат нужда от помощ. Трябва да построят нови времеви тунели и екипировка, която да вземат със себе си…
— Ние не можем да строим времеви тунели.
— Те ще ни научат.
— Ще ни струва много. От гледна точка и на работна ръка, и на материали. В състояние ли са да платят за това?
— Не зная. Изобщо не съм се сетил да попитам. Предполагам, че не са в състояние. Но ми се струва, че трябва да го направим. Не можем да ги оставим тук. Собственото ни население е прекалено голямо.
— Като че ли предусещам какво искате да ме помолите, господин президент — каза Терънс Робъртс.
Президентът се засмя.
— Не само теб, Тери. И индустриалците — всъщност всички, но първо трябва да зная на какво съдействие мога да разчитам. Чудя се дали имаш нещо против да дойдеш тук, за да можем да обсъдим въпроса.
— Естествено, ще дойда. Само кажете кога. Макар че просто не съм сигурен какво ще мога да направя. Нека да поразпитам, да поговоря с някои от момчетата. Какво точно имате предвид?
— Не съм съвсем сигурен. Ще се нуждаем от твоята помощ, за да решим. Не можем да се справим с работата, която трябва да се свърши. Правителството не е в състояние само да поеме разходите — не говоря за тунелите. В момента нямам представа колко ще струват те. Но ще трябва да осигурим ресурси за изграждането на цяла нова цивилизация и това ще изисква много пари. Данъкоплатците никога няма да ни подкрепят. Затова ще трябва да поискаме помощ отвсякъде. Изправени сме пред национална криза и тя изисква извънредни мерки. Не зная дори колко време ще можем да изхранваме всички тези хора и…
— Не сме само ние — отбеляза Робъртс. — Целият свят е в същото положение.
— Така е. Другите също ще трябва да предприемат нещо. Ако имахме време, можехме да разработим някакъв международен план. Но за начало ще трябва да действаме поне в рамките на държавата.
— Разговаряли ли сте с някои от чуждите правителства?
— С Великобритания и Русия — отвърна президентът. — По-късно ще установим контакт и с други. Но не става дума за това. Когато измислим нещо, ще видим какво смятат другите. Ще разпространим идеите си сред тях. Обаче нямаме време за губене. Каквото и да направим, ще трябва почти незабавно да започнем и да работим.
— Сигурни ли сте, че някой от онези хора е в състояние да обясни тунелите? До такава степен, че нашите учени и инженери да разберат принципите и технологията им достатъчно добре, за да могат да ги строят… по дяволите, господин президент, това е истинска лудост! Американци строят времеви тунели! Всичко това трябва да е сън. Или лоша шега.
— Страхувам се, че не е така — отвърна президентът. Попаднали сме в ужасна каша, Тери. Не зная как ще се измъкнем. Предполагам, че до ден-два всичко ще ни стане известно и ще разберем с какво всъщност си имаме работа. В момента те моля само да помислиш по въпроса. Да ни дадеш някои идеи. Да ни предложиш какво да правим. Ще ти съобщя кога да дойдеш. Сега няма смисъл. Преди да поговорим трябва да свършим някои неща. Ще се свържа с теб веднага щом науча нещо повече.
