Децата на нашите деца

— Пращам ти всичко, което съм в състояние да намеря — рече майорът. — И още нещо. Ще докарат артилерийско оръдие.

— Нямаме нужда от оръдие. За какво ни е?

— Не зная — призна майорът. — Известно ми е само, че е на път. Никой не ми каза за какво е.

13.

— Тази история е невероятна — възрази Дъглас. — Прекалено е абсурдна. Все едно че е взета направо от научнофантастичен роман. Казвам ви, че ни мамят.

— Абсурдно ли е, че всички тези хора излизат през времевите тунели? — спокойно попита Уилямс. — Трябва да има някакво обяснение. Гейл може и да преувеличава малко, но разказът му беше логичен. Признавам, че ми е трудно да…

— И пълномощията му — отбеляза министърът на правосъдието. — Не пълномощия, а идентификация. Бил обществен защитник на вашингтонската общност. Някакъв си социален работник. Няма връзка с някаква правителствена институция…

— Може да нямат истинско правителство — отвърна Уилямс. — Трябва да разбереш, че след петстотин години сигурно са настъпили промени.

— Стив — попита президентът, — какво успя да разбереш от всичко това? Нали ти го доведе тук.

— Загуба на време — подхвърли Дъглас.

— Ако искате да се подпиша под думите му — отвърна Уилсън, — разбира се, не мога да го направя.

— Какво каза Моли? — попита Сандбърг.

— Всъщност нищо. Просто ми го доведе. Сигурен съм, че не й е казал нищо от онова, което разказа на нас, но тя успяла да измъкне от него и дъщеря му малко информация за света, от който идват. Каза, че била доволна.

— „Глобъл Нюз“ опитаха ли се да сключат сделка с нас? — попита Дъглас.

— Разбира се. Всяка информационна агенция или репортер биха го направили. Ако не се бяха опитали, нямаше да са професионалисти. Но Манинг не настояваше прекалено много. Също като мен, той разбираше…

— Значи не си сключил сделка? — прекъсна го Дъглас.

— Знаеш, че не е — намеси се президентът.

— Трябва да получа указания за това какво да съобщя на пресата — каза Уилсън.

— Нищо — отсече Дъглас. — Абсолютно нищо.

— Те знаят, че съм присъствал на разговора. Знаят, че става нещо. Няма да се задоволят с нищо.

— Няма нужда да знаят.

— Но те трябва да знаят — възрази Уилсън. — Не можеш да се отнасяш с медиите като с враг. Те имат определени функции. Хората имат право на информация. Досега сме си сътрудничили с пресата, ще си сътрудничим и този път. Не можем да я пренебрегнем. Трябва да им дадем нещо и е най-добре това да е истината.

— Според мен — каза Уилямс, — трябва да им кажем, че разполагаме с информация, която ни кара да смятаме, че тези хора наистина може да са от бъдещето, както твърдят, но че се нуждаем от известно време, за да проверим. Че в момента не можем да го потвърдим и че продължаваме да работим по въпроса.

— Те ще искат да научат защо тези хора се връщат в миналото — рече Сандбърг. — Стив трябва да им даде някакъв отговор. Не можем да го пратим с празни ръце. Освен това пресата скоро ще разбере, че разполагаме оръдия пред тунелите.

— Ако се разбере защо разполагаме оръдията, ще настане истинска паника — каза Уилямс. — Целият свят ще настои да използваме артилерията, за да затворим тунелите.

— Защо просто не кажем, че хората от бъдещето са изправени пред ужасна катастрофа и че бягат, за да спасят живота си? — предложи президентът. — А за оръдията… Предполагам, че трябва да дадем някакво обяснение. Не можем да допуснем да ни заловят в чиста заблуда. Кажи им, че са обикновена предпазна мярка.

— Но само ако някой повдигне въпроса — прибави Сандбърг.

— Добре — каза Уилсън, — но това не е всичко. Ще има и други въпроси. Дали сме се съветвали с други държави. И с ООН. Дали по-късно ще има официално изявление.

— Навярно можеш да кажеш — отвърна Уилямс, — че сме се свързали с чужди правителства. И сме се разбрали да разположим оръдията.

— Стив — рече президентът, — опитай се да задържиш положението. Трябва да стъпим на здрава почва. Кажи им, че по-късно пак ще разговаряш с тях.

14.

От Моли Кимбъл

ВАШИНГТОН (Глобъл Нюз) — Хората, които излизат от тунелите, са бегълци от времето.

Това потвърди късно днес Мейнард Гейл, един от бегълците. Той обаче отказа да обясни защо бягат от своя свят, петстотин години в бъдещето. Настояваше, че може да разкрие обстоятелствата около бягството им единствено на правителството. И че полагал усилия да установи контакт със съответните власти. Г-н Гейл обясни, че в своето време изпълнявал длъжността на обществен защитник на вашингтонската общност и че бил упълномощен при пристигането си тук да се свърже с федералното правителство.

Той обаче направи поразяващо описание на обществото, в което живее, или по-скоро, в което е живял — свят, в който няма държави и в който концепцията за войната вече не съществува.

Според думите му това било просто общество, принудено да стане такова от екологичните проблеми на нашето време. Вече не било индустриално. Производството му възлизало на по-малко от един процент от днешното. Но всичко се произвеждало така, че да трае дълго. Философията на бързото излизане от употреба била изоставена съвсем малко напред в нашето бъдеще заради изчерпването на природните, изкопаеми, изчерпване, за което икономистите и еколозите ни предупреждават от години.

Тъй като въглищата и изкопаемите горива били почти съвсем изчерпани, според Гейл неговото време разчитало изцяло на термоядрена енергия. Тя била единственото, което поддържало деликатното икономическо равновесие на неговия свят.

Този свят бил изключително компютризиран и голяма част от населението живеело в градове от по шест небостъргача, някои, от които достигащи до километър и половина височина. Градовете не се разраствали повече и оставяли огромни, свободни за земеделие площи. В голямата си част строителството използвало преработени метали, които в наше време са заровени на бунищата. Всичко се ръководело от компютри и операциите били почти изцяло автоматични.

Според Гейл нямало огромни богатства, каквито могат да се открият в наши дни. Никой не бил богат и не съществувала онази бедност, която днес измъчва милиони. Очевидно промяна е настъпила не само в начина на живот, но и в житейските ценности. Животът бил по-прост, no-добър и не бил основан на постоянно съперничество. Почти нямало свръхамбициозни хора…

15.

В парка „Лафайет“ се събираше тълпа, смълчана и спокойна, като тълпите, събирали се през годините, за да гледат към Белия дом, без да очакват нищо — просто безмълвна проява на участие в национална криза. Над тълпата Анди Джаксън продължаваше да седи на изправения си на задни крака боен кон, покрит с патината на годините, пръв приятел на накацалите отгоре му гълъби.