искам да кажа, ако бяхме в собственото си време и ни бяха оставили на мира, от създаването на истински космически кораб щяха да ни делят само няколко века. След още няколко хиляди години ще сме в състояние да пътуваме в далечния космос и навярно ще изоставим земята. Щом е в състояние да напусне планетата, човекът вероятно ще го направи. След милион години със сигурност вече няма да го има.
— Но идването ви тук ще окаже въздействие — отбеляза Уилямс. — Вие ще използвате полезни изкопаеми. Ще използвате въглища и желязо, нефт и газ. Ще…
— Малко желязо. Не чак толкова, че да има някакво отражение. В нашето настояще беше останало толкова оскъдно количество, че се научихме да сме извънредно пестеливи. И абсолютно никакво гориво.
— Ще ви трябва енергия.
— Имаме термоядрена енергия — поясни Гейл. — Икономиката ни ще е огромен шок за вас. Сега правим нещата така, че да са трайни. Не за десетина-двайсет години, а за векове. Остаряването на продуктите вече не е фактор в нашата икономика. В резултат производството ни през 2498 година възлиза на по-малко от един процент от вашето.
— Това не е възможно — каза Сандбърг.
— Според вашите стандарти навярно е така — призна Гейл. — Но не и според нашите. Трябваше да променим начина си на живот. Просто нямахме друг избор. Вековете на прекомерно използване на полезните изкопаеми ни докараха до изключителна бедност. Трябваше да се справяме с онова, което ни беше останало. Трябваше да открием начини да се справяме.
— Ако е вярно, че човечеството ще остане на земята още не повече от един милион години — каза президентът, — не разбирам защо трябва да се връщате двайсет милиона години назад в миналото. Бихте могли да се върнете само пет и няма да има никакви проблеми.
Гейл поклати глава.
— Ще сме прекалено близо до предшествениците на човечеството. Наистина, такъв, какъвто го познаваме, човекът се е появил преди не повече от два милиона години, но появата на първите примати е датирана преди около седемдесет милиона години. Ние, разбира се, ще се сблъскаме с тях, но въздействието няма да е голямо и просто не е възможно да го избегнем, защото това би означавало да се върнем в епохата на динозаврите, а това време не е подходящо за нас. Не само заради динозаврите, но и заради много други неща. Критичният период за човечеството, появата на предшествениците на австралопитека, не може да е бил по-късно от преди петнайсет милиона години. Няма как да сме сигурни в тези цифри. Повечето от нашите антрополози са на мнение, че ще е достатъчно, ако се върнем само десет милиона години в миналото. Но искаме да сме сигурни. И нямаме основания да не отидем по-назад във времето. Затова се спряхме на двайсет милиона години. Има и още нещо. Искаме да оставим достатъчно място за вас. Дъглас скочи на крака и извика:
— За нас!?
Президентът вдигна ръка.
— Почакай малко, Райли. Нека чуем всичко.
— Логично е — продължи Гейл. — Поне според нас. Помислете си — само след петстотин години предстои нашествие от далечния космос. Да, зная, това може и да не се случи заради втория път във времето, по който ви отклонява пристигането ни. Нашите учени обаче смятат и са почти сигурни, че това ще се случи. Защо тогава да стоите бездейни и да се сблъскате с тази възможност? Защо да не се върнете заедно с нас? Имате на разположение петстотин години. Можете да ги, използвате. Можете да се върнете в миналото, при това не припряно като нас, а в продължение на години. Защо да не поставите ново начало за човешката раса? Нови земи.
— Това е пълна лудост! — извика Дъглас. — Ако си тръгнем ние, вашите предци, вие изобщо нямаше да сте там и…
— Забравяш онова, което ни обясни господин Гейл прекъсна го Уилямс. — За различните пътища във времето.
Дъглас седна и каза.
— Аз си измивам ръцете. Не искам да имам нищо общо с това.
— Не можем да се върнем заедно с вас — рече Сандбърг. — Прекалено много сме и…
— Не заедно с нас. Като нас. Заедно наистина ще сме прекалено много. В момента вие сте прекалено- много. Ето ви възможност, ако решите да я използвате, да ограничите населението си до по-приемлив брой. Ние се връщаме двайсет милиона години в миналото. Половината от вас се връщат деветнайсет милиона, другата половина осемнайсет милиона години. Всяка група ще е отделена от другата с един милион години. Няма да си пречим.
— Има една пречка — каза Уилямс. — Ние няма да сме като вас. Ще окажем ужасно въздействие върху човечеството. Ще изразходваме въглищата, желязото…
— Не — прекъсна го Гейл. — Не и ако приемете нашата философия, нашите възгледи, нашите технологии…
— И ще ни дадете всичко това? Ядрената енергия…
— Ако се върнете в миналото — каза Гейл, — дори ще настояваме да ги приемете.
Президентът се изправи.
— Струва ми се — каза той, — че стигнахме до момент, в който трябва да прекъснем. Трябва да се направят много неща. Господин Гейл, благодарим ви, че дойдохте при нас и доведохте прелестната си дъщеря. Чудя се дали по-късно ще имаме възможност да продължим разговора си.
— Със сигурност — отвърна Гейл. — За мен ще е удоволствие. Трябва да разговаряте и с други от нас, мъже и жени, които знаят много повече от мен за различни страни на положението.
— Бихте ли се съгласили да останете с дъщеря си като мои гости? — попита президентът. — Ще ми бъде много приятно.
Алис Гейл радостно плесна с ръце.
— Искате да кажете тук, в Белия дом?
Президентът се усмихна.
— Да, скъпа моя, в Белия дом. Много ще се радваме да ни погостувате.
— Извинете я — каза баща й. — По случайност Белият дом е обект на специалните й интереси. Тя го изучаваше, прочете за него всичко, което успя да открие. За историята и архитектурата му, изобщо за всичко.
— Това е голям комплимент за нас — отвърна президентът.
12.
От вратата продължаваха да излизат хора, но там вече имаше военна полиция и тя ги насочваше надясно и наляво, за да освобождават пътя за онези, които идваха отзад. Други задържаха тълпите от любопитни зяпачи, изпълнили района. От високоговорителите се носеха указания и когато млъкваха, можеше да се чуе коментарът по радиото, оставено включено в един от стотиците автомобили, паркирани по улицата: някои до тротоара, други — в проява на пълно неуважение към частната собственост — по моравите. По пътя прииждаха военни камиони, спираха, натоварваха бегълци и заминаваха. Но хората излизаха от тунела по-бързо, отколкото можеха да ги поемат камионите, и огромната маса бегълци изпълваше квартал след квартал.
Лейтенант Андрю Шелби разговаряше по телефона с майор Марсел Бърнс.
— Успяваме да поемем съвсем нищожна част от тях, сър. За Бога, никога не съм виждал толкова много хора. Щеше да е по-лесно, ако можехме да разкараме зяпачите, но те не искат да си тръгнат, а ние не разполагаме с достатъчно хора, за да ги принудим. Затворихме района за частни автомобили и по радиото предупредихме никой да не идва тук, но те продължават да прииждат или поне се опитват и пътищата са задръстени. Не смея и да си помисля какво ще стане, щом се стъмни. Къде са инженерните части, които трябваше да дойдат, за да монтират прожектори?
— На път са — отвърна Бърнс. — Стой там, Анди, и прави каквото можеш. Трябва да махнем тези хора оттам.
— Трябват ми още камиони — каза лейтенантът.
