— Не ми се иска да се лиша от присъствието ви, дори за кратко. Разбира се, вие можете да излезете оттук, когато пожелаете. В никакъв случай не ви задържаме. Но може спешно да ни потрябват съветите ви. До този момент разполагаме със съвсем повърхностна информация. Вие ни разказахте много, разбира се, но може да се появи нещо…
— Разбирам — каза Гейл. — В такъв случай остава Алис. Те я познават и ако им занесе съобщение от мен, написано върху лист с емблемата на Белия дом…
— Чудесно — прекъсна го президентът, — стига да се съгласи. Ще я придружиш ли, Стив?
— Естествено, сър. Но колата ми не е тук. Джуди се прибра с нея.
— Можеш да вземеш някой от автомобилите на Белия дом. И шофьор. Навярно е най-добре с вас да е и човек от секретните служби. Може да изглежда глупаво, но пътят е дълъг.
Той вдигна ръка и избърса лицето си.
— Моля се на Господ, господин Гейл — каза президентът, — ние с вас, вашият и нашият народ да можем заедно да решим този проблем. И това е само началото. Ще стане още по-тежко. Ще ни оказват силен натиск. Мислите ли, че гърбът ви е достатъчно як и че кожата ви е достатъчно дебела?
— Струва ми се, че да — отвърна Гейл.
24.
Посетителят на министъра на правосъдието беше стар и ценен приятел. Двамата бяха съквартиранти в Харвард и през годините оттогава не преставаха да поддържат връзка. Райли Дъглас знаеше, че до голяма степен дължи назначението си в кабинета на добрите думи и навярно на политическия натиск, упражнен от Клинтън Чапман, човек, който оглавяваше един от най-престижните индустриални комплекси в страната и бе от основните спонсори на партията.
— Зная, че си много зает — каза Чапман, — и при тези обстоятелства няма да ти отнема много време.
— Чудесно е да видиш приятелско лице — отвърна Дъглас. — Направо ще ти кажа, че няма да се съглася с това. Не че няма смисъл, не е така. Но ние прибързваме. Президентът прие на доверие този разказ за пътуването във времето и доколкото виждам, в момента няма друго обяснение, затова ми се струва, че трябва да проучим повече въпроса, преди да се ангажираме с нещо.
— Виж сега — каза Чапман. — Съгласен съм с теб — не бих могъл да съм по-съгласен. Днес следобед повиках някои от моите физици. Нали знаеш, сред няколкото ни клона имаме уважавани учени. Е, както казах, повиках неколцина от тях и заедно поумувахме по тази работа с времевите тунели…
— И те са ти казали, че не е възможно.
— Не точно това — отвърна Чапман. — Всъщност тъкмо обратното. Не че някой от тях имаше представа как точно може да се постигне, но ми казаха — и това много ме изненада, — че въпросът за посоката, в която тече времето, и защо точно тече така е бил обект на проучване и научни спорове от много години. Приказваха за неща, които не разбрах, и използваха термини, които никога не съм чувал. Например за времеви стрелки и гранични условия — очевидно тези времеви стрелки могат да се разглеждат от различни страни — статистически, биологични, термодинамични и така нататък. Приказваха за принципа на забавянето на вълната и за причинността, спориха за уравненията на времево-симетричното поле и крайният извод очевидно е, че макар на основата на съвременните познания и проучвания всичко това да изглежда невероятно, всъщност не съществува твърдо и убедително доказателство, че не е възможно. Вратата остава открехната. Ако някой я побутне, може и да стане възможно.
— Искаш да кажеш, че след стотина години…
Чапман кимна.
— Предполагам, че е така. Опитаха се да ми обяснят нещо, но не успях да го разбера. Нямам основните познания, за да го разбера. Тези учени имат свой собствен жаргон и за хора като теб и мен това направо е чужд език, за чието съществуване дори не сме подозирали.
— Значи може да е вярно — каза Дъглас. — От гледна точка на онова, което става, очевидно е вярно. Изглежда, няма друго обяснение, но според мен не трябва да правим нищо, докато не сме съвсем сигурни. И макар че не мога да се сетя за друго обяснение, ми е много трудно да повярвам в това.
— Какво точно има намерение да направи правителството? — попита Чапман. — Разбрах, че искат да построят нови тунели и да пратят хората от бъдещето още по-назад в миналото. Имат ли представа колко ще струва? Или колко време ще отнеме? Или…
— Нямат никаква представа — отвърна Дъглас. — Абсолютно никаква. Но ако може да се направи нещо, ще трябва да го направим. Хората от бъдещето не могат да останат тук. Не е възможно. Някак си трябва да се избавим от тях.
— Струва ми се — каза Чапман, — че това ще струва много пари. И че съпротивата ще е огромна. Може да се наложи увеличаване на данъците, а хората няма да го допуснат.
— Замислил си нещо, Клинт.
— Да, прав си. Нещо като хазартна игра.
— Винаги си имал късмет в хазарта — каза Дъглас. Имаш лице на покерджия.
— Това ще струва много пари — рече Чапман.
— Пари на данъкоплатците — прибави Дъглас.
— Зная. Пари на данъкоплатците. И това навярно означава, че догодина ще загубим изборите. Знаеш, че винаги съм бил щедър в помощите си за предизборната кампания и рядко съм искал услуги. И сега не искам. Но при известни обстоятелства може да обмисля въпроса да помогна с нещо по-съществено. Не само на партията, но и на страната.
— Това ще е много щедро от твоя страна — каза Дъглас. Не съвсем сигурен, че обратът в разговора му е приятен.
— Ще трябва да направя някои изчисления, разбира се — продължи Чапман, — но ако цената не е по- висока от възможностите ми, може би ще се съглася да се заема с изграждането на тунелите. Естествено, ако това изобщо е възможно.
— В замяна на какво?
— В замяна — отвърна Чапман — ще искам изключително право върху изграждането на тунели и тяхното обслужване.
— Не зная — намръщи се Дъглас. — Не съм сигурен дали такава сделка е законна. Въпросът има и международен аспект…
— Ако се заемеш с това — прекъсна го Чапман, — ти би могъл да откриеш начин. Сигурен съм, че би могъл. Ти си адски добър юрист, Райли.
— Трябва да съм пропуснал нещо. Не разбирам защо ти е това право. Каква полза ще има от тунелите?
— Когато всичко това свърши — отвърна Чапман, идеята за пътуването във времето ще привлече вниманието на хората. Съвсем нов начин на пътуване. Така ще могат да ходят на места, на които никога не са били.
— Но това е лудост!
— Не чак толкова, колкото си мислиш. Представи си какво би платил един ловец, за да иде на лов в праисторическите времена. Университетите ще искат да пратят палеонтолози в епохата на динозаврите, за да ги изучават и снимат. Специалистите по класическа история ще продадат душата си, за да се върнат в миналото и да разберат какво всъщност се е случило при Троя…
— А Църквата — доста рязко каза Дъглас — може би ще поиска билет за първия ред на Голгота.
— Да, навярно ще стане точно така — съгласи се Чапман, — и както намекваш, ще има деликатни моменти. Ще трябва да се установят правила и да се вземат предпазни мерки, за да не се променя ходът на историята, но…
— Няма да стане — хладно го прекъсна Дъглас. — Казаха ни, че пътуването във времето е еднопосочно — назад към миналото, Когато стигнеш там, не можеш да се върнеш. Не можеш да се движиш към бъдещето.
— Не съм сигурен — възрази Чапман. — Може да са ви казали така. В момента това може да е вярно. Но моите физици ме увериха, че щом изобщо си в състояние да пътуваш във времето, можеш да се движиш и в
