— Всичко това е извън моята компетентност, господа. Аз не съм физик, а геолог с интереси в областта на палеонтологията. Мога да се включа в обсъждането по-късно, ако някой от вас иска да поговорим за миоцена, който е нашата крайна цел.
— На мен например — каза Брукс — би ми било интересно да ви изслушам още сега. Научих, че има предложение сегашното население на Земята да се върне в миоцена заедно с вас. Предполагам, че това ще привлече вниманието на по-смелите. Мнозина винаги са смятали, че ние, родените след епохата на географските открития, сме загубили нещо. Идеята за връщане в миналото, където бихме могли да се освободим от много от днешните ограничения, ще получи силна подкрепа. Чудя се дали бихте ни казали нещо за това какво можем да очакваме в миоцена.
— Ако смятате, че е подходящо — отвърна Озбърн, — с удоволствие ще го направя. Естествено, вие разбирате, че използваме и предположения, макар да сме съвсем сигурни в някои факти. Основната причина, поради която избрахме миоцена, е, че тогава на Земята за първи път се е появила трева. За това има доказателства, но в момента няма да се впускам в тях. Ще отбележа само, че по това време истинските тревопасни развиват зъби, приспособени за ядене на трева. В началото на епохата тревопасните очевидно бързо се увеличили. Климатът станал малко по-сух, макар че според нашите изчисления валежите били достатъчно за земеделие. Много от големите горски масиви отстъпили място на тревисти равнини, обитавани от огромни стада тревопасни. Известно ни е нещо за тях, но според мен е възможно да е имало много видове, за които не разполагаме с палеонтоложки свидетелства. Имало големи стада ореодонти, големи колкото овце животни, навярно далечни роднини на камилите. Имало и камили, макар и много по-дребни от съвременните. Предполагаме, че ще открием и дребни коне, големи колкото понита. Може да има и носорози. Някъде по време на миоцена, вероятно в началото, през Беринговия проток, който тогава бил суша, в Северна Америка мигрирали слонове. Те били с четири бивни и по-дребни от днешните слонове. Едно от по-опасните животни е гигантският глиган, голям колкото вол и с череп, дълъг метър и двайсет. Сигурно са доста грозни, същества. С толкова много тревопасни из степите миоценът би трябвало да има и съответното количество хищници, от рода и на кучетата, и на котките. Навярно можете да откриете предшествениците на саблезъбите тигри. Това е само повърхностно описание. Има още много. Въпросът е, че според нас миоценът е период на изключително бързо еволюционно развитие. Фауната обхваща все нови родове и видове, навярно характеризиращи се с тенденция към увеличаване размера на животните. Възможно е да има някои останки от олигоцена, дори от еоцена. Предполагам, че някои от бозайниците са опасни. Възможно е да има отровни змии и насекоми, но не съм съвсем сигурен. Всъщност в това отношение не ни е известно много.
— Според вашите преценки обаче миоценът е годен за живот — каза Брукс. — Човекът би могъл да оцелее там.
— В това сме сигурни потвърди Озбърн. — Огромните гори от предишните епохи са отстъпили място на степите и макар че все още ще има достатъчно дървен материал, огромни открити пространства очакват човешкото рало. Тревата ще е достатъчно за добитъка. Постоянните валежи, характеризиращи някои от по-ранните епохи, са намалели. Човекът би могъл да живее на земята още преди появата си. Има много дивеч, орехи, плодове, корени. Водните басейни са пълни с риба. Не сме толкова сигурни за климата, колкото би ни се искало, но има свидетелства, че е по-умерен от днешния. Летата навярно са били също толкова топли, но зимите не са били толкова студени. Разбирате, че за това няма гаранция.
— Разбирам — отвърна Брукс. — Но вие във всички случаи сте решени да идете там, така ли.
— Нямаме друг избор — каза Озбърн.
31.
Стив Уилсън се върна в кабинета си. Настолната лампа хвърляше кръг светлина в тъмната стая. Телетипите до стената продължаваха да тракат. Беше почти три часът. Трябваше да поспи. Даже да имаше късмет, даже да успееше да заспи, имаше най-много четири часа. После отново трябваше да се върне на работа.
Когато приближи до бюрото, видя Алис Гейл: тя се надигна от стола, на който седеше в мрака. Все още носеше бялата си роба. Уилсън се зачуди дали момичето изобщо има други дрехи. Навярно нямаше — нали хората от бъдещето не носеха почти никакъв багаж.
— Господин Уилсън — каза тя, — очаквахме ви и се надявахме, че ще се върнете. Баща ми иска да разговаря с вас.
— Естествено — отвърна той. — Добро утро, господин Гейл.
Гейл се появи от мрака и остави дипломатическото си куфарче върху бюрото.
— Малко съм объркан — каза той. — Оказах се в неловко положение. Чудя се дали бихте ме изслушали. Нуждая се от мнението ви за това, което искам да направя. Вие като че ли разбирате от тези неща.
Уилсън се напрегна. Чувстваше, че във всичко това, както беше казал и Гейл, има нещо неловко. Усещаше, че самият той ще се окаже в сложно положение.
— Ние отлично съзнаваме — започна Гейл, — че идването ни от бъдещето обременява изключително много правителствата и хората по света. Направихме малкото, което можахме. В районите, в които знаехме, че ще има недостиг на храна, уредихме доставка на пшеница и други продукти. Готови сме да осигурим необходимата работна ръка, защото ние представляваме огромна работна сила. Но изграждането на тунелите и осигуряването на онова, което ще ни трябва за миоцена, е огромен разход на средства…
Той протегна ръка в кръга светлина, отключи куфарчето и го отвори. Вътре имаше малки кожени кесийки. Гейл взе една от тях, отвори я и изсипа върху бюрото дъжд от камъчета, които заблестяха на светлината.
— Диаманти — каза той.
Уилсън ахна.
— Но защо? — промълви той. — Защо диаманти? Защо ми ги носите?
— Това беше единственият начин да донесем нещо ценно и достатъчно малко, за да може лесно да се транспортира — отвърна Гейл. — Известно ни е, че ако ги пуснем на пазара едновременно, тези камъни ще се обезценят. Но ако тайно ги пускате по няколко, те няма да окажат сериозно влияние. Това ще е особено вярно, ако съществуването им се запази в тайна. Много внимавахме да няма дубликати, да няма парадокси. Нямаше да е трудно да донесем от бъдещето някои от прочутите скъпоценни камъни, които съществуват и са известни сега. Не го направихме. Всички тези камъни са открити и обработени във вашето бъдеще. Никой от тях не е известен във ваше време.
— Приберете си ги — ужасен отвърна Уилсън. — Божичко, можете ли да си представите какво щеше да се случи, ако се беше разбрало какво има в куфарчето ви? Милиарди долари…
— Да, много милиарди — спокойно каза Гейл. — По днешните цени навярно трилион. Сега струват много повече, отколкото в наше време. Ние не придавахме такава стойност на тези неща.
Той, без да бърза събра камъчетата, изсипа ги обратно в кесийката, пъхна я в куфарчето, затвори го и го заключи.
— Най-искрено ми се иска да не ми бяхте, казвали това — каза Уилсън.
— Трябваше да го направим — отвърна Алис. — Не разбирате ли? Вие сте единственият, когото познаваме, единственият, на когото можем да се доверим. Спокойно можехме да ви го кажем и вие да ни насочите какво да правим.
— Хайде да седнем — каза Уилсън. Мъчеше се да говори спокойно. — Да седнем и да поговорим за това. Само по-тихичко. Мисля, че няма кой да ни чуе, но все пак…
Минаха в мрака зад кръга светлина, придърпаха три стола и седнаха.
— Сега бих искал да ми обясните — каза Уилсън, — за какво е всичко това?
— Смятахме — отвърна Гейл, — че стойността на тези камъни, разумно пускани на пазара, отчасти ще компенсира действителните разходи, който ще изисква помощта ви за нас. Не на едно правителство, на един народ, а на всички правителства и народи по Земята. Навярно след продажбата на всички камъни парите биха могли да се вложат във фонд, който да отпуска съответните стредства в зависимост от действителните разходи.
— В такъв случай…
— Очаквах въпроса ви. Защо камъните не се разделят и предложат на всички правителства? Има две
