причини да не го направим. Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е вероятността да се разчуе. Единственият ни шанс беше да сведем до минимум хората, на които им е известно за диамантите. От нас знаят най-много шестима. До този момент вие сте единственият тук. Разбира се, това е въпрос на доверие. От историята ни е известно, че можем да вярваме само на няколко правителства. Всъщност само на две — на вашето и на Великобритания. На основата на проучването си избрахме Съединените щати. Имаше предложение камъните да се поверят на ООН. Но честно казано, ние не вярваме много в тази организация. Трябваше да предам камъните на президента. Реших да не го правя, когато разбрах с колко проблеми е ангажиран, когато видях, че е принуден да разчита на преценката на толкова много други хора.
— Зная само едно нещо — отвърна Уилсън. — Не можете да продължавате да носите куфарчето със себе си. Трябва да го оставите под охрана, докато не бъде отнесено на сигурно място. Навярно във Форт Нокс1, ако правителството реши да го приеме.
— Казвате, че трябва да го оставя под охрана. Не съм сигурен, че това ми харесва.
— Господи, не зная! — рече Уилсън. — Дори не зная с какво да започна.
После, вдигна телефона и се свърза с централата.
— Джейн, още ли си дежурна? Знаеш ли дали президентът си е легнал?
— Преди час — отвърна Джейн.
— Добре — каза Уилсън. — Трябваше да го направи много по-рано.
— Нещо важно ли е? Той нареди да го повикам, ако е нещо важно.
— Не, може да почака. Мислиш ли, че ще успееш да откриеш Джери Блак?
— Ще опитам. Май още е тук.
В стаята се спусна тишина, нарушавана само от телетипите. Гейл и Алис неподвижно седяха на столовете си. Изпод вратите към залата за пресконференции продължаваше да се процежда светлина, но все така не се чуваше тракане на пишещи машини.
— Съжаляваме, че толкова ви обезпокоихме — каза Алис. — Но сме объркани. Не знаем какво да направим.
— Няма нищо — отвърна Уилсън.
— Нямате представа колко много означава това за нас — продължи тя. — Останалите от народа ни могат и да не знаят, но ние го знаем. Че не сме дошли като просяци. Че сме си платили за идването. Това е изключително важно за нас.
В коридора отекнаха стъпки и вратата се отвори.
— Какво става, Стив? — попита Джери Блак.
— Трябват ни двама души — отвърна Уилсън.
— Аз съм единият — каза Блак. — Мога да намеря още един.
— Ще съм ти много задължен — рече Уилсън. — Аз нямам никакви правомощия. Действам на своя глава. Ще мога да се видя с президента едва утре сутрин.
— Няма нищо — каза Блак. — Щом е за президента.
— За него е — потвърди Уилсън.
— Добре — рече Блак. — Какъв е проблемът?
— Господин Гейл има дипломатическо куфарче. Няма да ти кажа какво има вътре. Самият ти не би искал да знаеш. Но е важно. И искам то да остане при него — при него и при никой друг. Докато не решим какво да правим.
— Това може да се уреди. Мислиш ли, че непременно трябва да сме двама?
— Струва ми се, че така ще е по-добре.
— Няма проблем — отвърна Блак. — Нали мога да използвам телефона ти?
32.
Когато Инък Рейвън седна пред пишещата машина, небето на изток изсветляваше. През прозореца се виждаха зелените хълмове на Вирджиния, сред дърветата и шубраците започваха да цвъртят ранобудни птици.
Той вдигна пръсти над клавишите и започна да пише, без да спира, за да мисли. От много години имаше правило да премисля всичко преди да седне пред машината, да прехвърля въпроса през ума си, да редактира текста и да го подготви така, че на читателите на рубриката му да не им се налага да търсят смисъла му. Смисълът трябваше да е съвсем ясен, логиката непоклатима.
Днес светът може би се изправя пред най-сериозната си криза. Странно е, че тя не идва по обичайните пътища, които сме свикнали да свързваме с кризите. Макар че, ако се замисли човек, става ясно, че тя е аналогична на отдавна позната ни ситуация — свръхнаселеността и произтичащите от нея икономически проблеми. До неделя сутринта обаче никой нормален човек не би могъл да си представи, че този проблем, от който се страхувахме и за който ни предупреждаваха от толкова отдавна, ще се стовари отгоре ни само за една нощ.
Сега сме изправени пред ситуация, която трябва да се реши, при това не с внимателно и дълго обмисляне, а за броени дни. Жестоката истина е, че сме в състояние да изхранваме хората, потърсили помощ при нас, само за ограничен период. Самите, те искрено признават, че съзнават проблемите, които ще предизвика идването им и че са ни донесли необходимите ни познания и техника, за да ги решим. Остава ни само незабавно да ги използваме. За тази цел е необходимо съдействието на всеки един от нас. Този израз не е използван лекомислено, нито като политическо увещание, а съвсем лично. Всеки един от нас, всички ние.
От повечето от нас се изисква търпимост, готовност да понесем някои жертви, да се примирим с някои неудобства. Това може да означава, че ще има по-малко и не толкова качествена храна. Възможно е да се наложи да изчакаме за доставката на новия ни автомобил. Може би няма да успеем да си купим нова косачка, когато старата се повреди. Икономическата енергия, която при нормални обстоятелства би била насочена към производство и разпространение на стоки и услуги, трябва да бъде насочена не само към изпращане на нашите потомци още по-назад в миналото, но и към осигуряване на оборудването, инструментите и провизиите, които ще им трябват, за да построят жизнеспособна цивилизация. Възможно е да се наложи Детройт да произвежда плугове и други оръдия вместо автомобили. Може би ще трябва да ограничим потреблението на храни — доброволно или с правителствено постановление. Колкото и разумно да постъпи президентът Хендерсън като обяви временно преустановяване на бизнеса и замразяване на цените и заплатите, може да се допусне, че трябваше да направи още една крачка и да издаде строга забрана за презапасяване. Макар че не можем да си позволим бюрократично да реагираме на притискащите ни събития, изглежда, незабавно трябва да се предприемат действия за стриктно разпределение на храната и другите стоки от първа необходимост. Съвсем ясно е, че поради политически причини господин Хендерсън може би не е искал да го направи. Но нашето оцеляване зависи именно от такива непопулярни мерки.
Едва ли е нужно да изтъкваме, че другите държави би трябвало да предприемат същите стъпки. Ясно е, че Великобритания, Русия, Франция, Германия, Япония, Китай и други страни вече може да са извършили необходимото преди, да сме получили информация за това. Но тези действия трябва да обхванат целия свят, а не само няколко от по-големите държави. Проблемът, с който сме се сблъскали, е от световен мащаб и за да бъде решен, временни икономически ограничения трябва да се наложат не само върху по-големите икономически единици, а върху целия свят. Появата на хората от бъдещето несъмнено ще предизвика най- различни мнения от всякакви интелектуални групи, много, от които злонамерени. Пример за това е общественото негодувание, изразено от Джейк Билингс, един от най-колоритните ни евангелисти, след разкритието, че хората от бъдещето са отхвърлили религията като съвсем несъществен фактор в живота на човечеството. Колкото и да е печален за професионалните духовници, този факт няма никакво отношение към проблема, който стои пред нас. Ще бъдат повдигнати и много други сериозни въпроси, но сега не е време да губим енергия, за да се опитваме да им отговорим или да ги решим. Те само още повече ще разделят хората, които и при най-благоприятни обстоятелства ще се разделят по въпроса за основната задача, която стои пред нас.
В момента не разполагаме нито с времето, нито с фактите, за да сме в състояние да оценим положението адекватно. Макар да са ни известни някои от основните факти, може да има и такива, които да
