— Човече — нетърпеливо отвърна младежът, — можеш и сам да си го прочетеш. Написано е съвсем ясно.
— Чудя се — каза журналистът, — какво се опитвате да докажете. Или искате да отправите някакво предупреждение?
— Този път никакви предупреждения — отвърна младежът. — В миналото се опитвахме да отправяме предупреждения и не стигнахме доникъде. — Той посочи с палец към Белия дом. — Човекът там не чува добре. Никой не чува добре.
— Този път — каза момичето, което стоеше до младежа с лозунга, — не доказваме нищо. Просто заявяваме какво искаме да направим — и това е да се върнем в миоцена.
— Или в еоцена — прибави друго момиче. — Или в палеоцена. Изобщо където и да е, стига да се махнем от това отвратително място. Искаме да напуснем този мръсен свят и да започнем наново. От години се опитваме да променим това общество и не успяхме да постигнем абсолютно нищо. И когато разбрахме, че не можем да го променим, се опитахме да избягаме от него. Затова създадохме комуните. Но обществото не ни оставя на мира. То протяга ръце и ни тегли обратно. И никога няма да ни пусне.
— Най-после — продължи младежът с лозунга — има начин да се освободим. Ако тези хора от бъдещето могат да пътуват в миналото, няма причина и ние да не го направим. Малцина ще съжаляват за нас. Повечето ще се радват, че си тръгваме.
— Предполагам — каза репортерът, — че това може да се нарече движение. На повечето от другите неща, които сте правили, им лепваха такъв етикет. Бихте ли ми казали колко сте…
— Разбира се — отвърна първото момиче. — В момента не сме повече от петнайсетина-двайсет. Но само напишете за нас и пуснете новината по телевизията и ще станем хиляди. Ще започнат да пристигат хора от Чикаго и Ню Йорк, от Бостън и Лос Анджелис. Няма да можем да се съберем в този град. Защото нали разбирате, това е първата ни действителна възможност да се махнем.
— Ясно — каза репортерът. — Разбирам ви. Но как ще го постигнете? Ще се втурнете оттатък улицата и ще започнете да хлопате на вратата, на Белия дом ли?
— Ако искате да кажете, че никой няма да ни обърне внимание, може и да сте прав — рече младежът с лозунга. — Но след двайсет и четири часа ще ни обърнат внимание. След четирийсет и осем часа ще са тук на улицата и ще разговарят с нас.
— Но вие естествено разбирате, че все още няма времеви тунели. И може никога да няма. Ще са нужни материали и работна ръка…
— Работната ръка е тук пред вас, господине. Просто някой трябва да ни каже. Да ни даде кирки и лопати. Да ни даде гаечни ключове. Да ни даде всичко и да ни обясни какво да правим. Ще работим до пълно изтощение. Ще направим всичко, за да се махнем оттук. Не искаме да ни плащат — не искаме нищо, освен да ни оставят да си тръгнем.
— Кажете им това — рече второто момиче. — Изложете го точно така, както го чувате.
— Ние не сме тук, за да предизвикваме проблеми каза младежът с лозунга. — Не искаме безредици. Просто искаме да им го кажем. И това е единственият ни начин.
— Ако ни пуснат да си тръгнем, няма да искаме нищо — прибави първото момиче. — Ще ни трябват мотики и брадви, навярно тенджери и тигани. Но ако не ни дадат, ще тръгнем с голи ръце.
— Праисторическите хора са използвали камъни — каза младежът с лозунга. — Ако се наложи, и ние можем да направим същото.
— Защо стоите и ги слушате? — попита един едър мъж с пура в уста. — По дяволите, те само приказват. Дрънкат всякакви глупости. Не искат да ходят никъде. Просто искат да всяват хаос.
— Грешите — възрази младежът. — Нашите намерения са точно такива, каквито казваме. Какво ви кара да смятате, че искаме да останем тук с идиоти като вас?
Мъжът с пурата посегна към лозунга и едно от момичетата го изрита в пищяла. Той потръпна от болка и не успя да се докопа до лозунга. Младежът го удари по главата с него. Друг мъж, който стоеше до онзи с пурата удари демонстранта по брадичката.
Започна бой и трябваше да дойде полиция, за да се намеси.
35.
Джуди седеше на бюрото си. Пред нея започваха да се трупат бележки. Лампичките по пулта й премигваха.
— Успя ли да поспиш? — попита Уилсън.
Тя вдигна поглед към него.
— Малко. Лежах с отворени очи и си мислех. Страх ме е. Положението не върви на добре, нали, Стив?
— Така е — призна той. — Прекалено е сериозно, за да се справим. Ако не трябваше да бързаме, нямаше да е толкова зле. Само да имахме малко повече време.
Тя посочи към вратата, водеща към залата за пресконференции.
— Няма да им го кажеш, нали?
Той се усмихна.
— Не, няма да им го кажа.
— Питаха кога ще се срещнеш с тях.
— Съвсем скоро — отвърна Уилсън.
— И аз трябва да ти кажа нещо — рече Джуди. — Няма смисъл да чакам. Връщам се вкъщи. В Охайо.
— Но аз имам нужда от теб.
— Можеш да си вземеш някоя от другите секретарки. Само след няколко дни няма да усещаш никаква разлика.
— Нямам това предвид…
— Зная какво имаш предвид. Нуждаеш се от мен като любовница; Така е вече от… от колко време? От половин година. Този проклет град. Омърсява всичко, до което се докосне. Някъде другаде може би щеше да се получи. Но не и тук.
— По дяволите, Джуди — каза той, — какво ти става? Да не би да е, защото снощи не дойдох…
— Навярно отчасти и заради това. Но не само заради това, разбира се. Зная защо трябваше да останеш. Но се чувствах толкова самотна, случиха се толкова много неща… седях, мислех си и бях уплашена. Опитах се да се свържа с майка ми, но линиите бяха заети. За Бога, бях едно бедно, уплашено момиченце, което тича при мама. Просто изведнъж всичко се промени. Вече не бях лъскавото, компетентно вашингтонско курве — бях хлапе с плитчици в малко, затънтено градче в Охайо. Всичко започна с това, че се уплаших. Кажи ми честно, имах ли основание да се плаша?
— Да — сериозно отвърна той. — Самият аз донякъде съм уплашен. Всички са уплашени.
— Какво ще стане с нас?
— Проклет да съм, ако зная. Но не говорехме за това.
— Чудовища, които дебнат навсякъде — рече тя. Прекалено много усти, които трябва да бъдат нахранени. Всички се бият или се готвят за бой.
— Приказвахме за това, че искаш да се върнеш в Охайо. Няма да те питам дали говориш сериозно, защото зная, че е така. Предполагам, че си късметлийка, защото имаш къде да избягаш. Повечето от нас нямат. Иска ми се да те помоля да останеш, но няма да е честно. Нещо повече, ще е егоистично от моя страна. Но все пак ми се иска да останеш.
— Имам резервация за самолет — каза Джуди. — Всички телефонни линии бяха заети и ужасно се изненадах, че успях да се свържа. Страната е в паника. В такова време човек се чувства ужасно безпомощен.
— В Охайо няма да ти хареса. Когато стигнеш там, няма да ти хареса. Щом се страхуваш във Вашингтон, в Охайо ще е същото.
— И все пак ще замина, Стив. Самолетът ми е в шест и петнайсет следобед.
— И не мога да те разубедя с нищо?
— Не можеш да ме разубедиш с нищо — каза тя.
