— Но ще е скъпо.
— Ще е скъпо.
— Навярно много повече от военния бюджет, който като че ли ужасява всички.
— Искате да го потвърдя, разбира се — каза президентът, — и ще го направя. Да, ще струва много повече от военния бюджет, много пъти повече. Ще е по-скъпо дори от война. Може да ни разори. Може да разори света, но какво друго ни остава? Да идем и да застреляме бегълците ли? Това би решило проблема. Такова решение ли ви харесва?
Оукс измърмори нещо и отново потъна в стола си.
— Идва ми наум нещо — каза Ейбъл. — Има възможност да си върнем разходите, независимо колко големи са те. Бегълците идват от време, в което са решени много технически проблеми, в което са разработени нови подходи. Спомена се за термоядрена енергия. Ние още сме далеч от използването й. Термоядрената енергия би била огромен скок напред. Несъмнено има и много други неща. Предполагам, че в замяна на онова, което направим за тях, те ще се съгласят да ни запознаят с основите на тези технологични постижения…
— Това ще ни унищожи — гневно го прекъсна Оукс. Ще довърши работата, която те са започнали. Вземете например термоядрената енергия. Тя, господа, за нула време ще съсипе нефтената и въгледобивната промишленост.
— Предполагам, че медицината в бъдещето е открила причината за рака и лекарство за него — прибави Ейбъл.
— Господин конгресменът е прав — каза Диксън. — Ако разполагаме с преимуществата на всичките им научни и технологични постижения, а навярно и на обществените и политическите им постижения, ще сме в много по-добро положение, отколкото сега. На кого, питам се аз, ще принадлежат новите познания? На човека, който успее да придобие тази информация по какъвто и да е начин ли? На правителствата? Или на света като цяло? И ако принадлежат на правителствата и света, как ще бъдат използвани или прилагани? Струва ми се, че и в най-добрия случай ще имаме да решаваме много трънливи проблеми.
— Всичко това е в бъдещето — каза конгресмен Смит. — В момента имаме два непосредствени проблема. Някак трябва да се избавим от чудовищата и да направим всичко възможно, за да пратим хората от бъдещето в миоцена. Правилно ли съм ви разбрал, господин президент?
— Напълно — потвърди Хендерсън.
— Научих — изтътна Оукс, — че руският посланик щял да идва да си побъбрите.
— Това не би трябвало да ви е известно, Анди.
— Хм, нали знаете как е, господин президент. Ако си на Капитолия достатъчно дълго, придобиваш много канали. Казват ти много неща. Дори такива, които не би трябвало да са ти известни.
— Това не е тайна — каза президентът. — Нямам представа защо идва. Опитваме се да работим по този въпрос заедно с всички правителства. Разговарях по телефона с много държавни глави, включително с този на Русия. Предполагам, че визитата на руския посланик е само продължение на тези разговори.
— Навярно — рече Оукс. — Навярно. Просто ставам малко нервен, когато руснаците започнат прекалено да се интересуват от нещо.
37.
В лещака на края на малката царевична нива имаше нещо — смътно усещане за присъствие, дразнещо очертание, което не се разкриваше напълно. Нещо се криеше там и чакаше. Сержант Горди Кларк беше съвсем сигурен в това. Само, че нямаше представа откъде го е разбрал. Но бе сигурен — или почти сигурен. Подсказваше му го някакъв инстинкт, резултат от стотици патрули на вражеска територия, проницателна обективност, необходима на стария войник, за да оцелее — инстинкт, който нито той, никой друг можеше да обясни.
Сержант Кларк лежеше неподвижно и почти, без да диша на малкия хребет над царевичната нива, опрял гранатомета си на ръждясалата стойка, и се целеше в лещака. Можеше да е куче, каза си той, или дете, а може и изобщо да нямаше нищо, но не му се вярваше.
Смрадликовият храст надвисваше ниско над него и го скриваше от нещото в лещака. Той чуваше тихото ромолене на планинския поток, който течеше точно оттатък нивата. От долината сред хълмовете, в която се намираха постройките на фермата, се донасяше глупавото кудкудякане на кокошка.
От другите членове на патрула нямаше и следа. Кларк знаеше, че неколцина от тях трябва да са наблизо, но че внимават да не издадат присъствието си. Всички бяха професионални войници и си знаеха работата. Можеха да се движат из гората като сенки. Не издаваха нито звук, не помръдваха нито клонче.
Сержантът мрачно се усмихна. Бяха добри бойци. Беше ги обучил самият той. Капитанът си мислеше, че той ги е обучил, но не бе така. Именно сержант Гордън Феърфилд Кларк им беше набил уроците в главите. Всички те го мразеха, разбира се, и нямаше как да е иначе. Защото понякога от омразата се раждаше уважение. „Страх или уважение — помисли си той, — и двете вършат работа.“ Сигурно в миналото — навярно вече не, но в миналото — неколцина от тях се бяха наслаждавали на мисълта да му пръснат черепа с куршум. Трябва да бяха имали много възможности, но не го бяха сторили. Защото се нуждаеха от него, каза си сержантът — всъщност не от него, разбира се, а от омразата, която изпитваха към него. Нямаше нищо по-сигурно от добрата, силна омраза, която да те поддържа в тежки моменти. Фермерът от долината, помисли си сержант Кларк, беше видял нещо. Не можеше да обясни какво точно, но било ужасно, макар да го зърнал само за миг. Нещо, каквото никога не бил виждал. Нещо, каквото никой не бил в състояние да си представи. Докато им разказваше, фермерът трепереше.
Нещото, което се криеше в лещака, излезе. Излезе толкова бързо, че приличаше на мъгла. После също толкова внезапно спря. И застана на малкото открито пространство между лещака и царевицата.
Дъхът на сержанта секна и вътрешностите му се обърнаха, но въпреки това завъртя цевта на гранатомета си, прицели се в огромния търбух на чудовището и пръстът му започна да натиска спусъка.
И тогава съществото изчезна. Кръстчето на мерника сочеше само към редките храсти оттатък царевичната нива. Сержантът не помръдна. Лежеше и гледаше през мерника, но пръстът му отпусна спусъка.
Чудовището не бе избягало. Беше сигурен в това. Просто бе изчезнало. В един миг беше там, в следващия го нямаше. Не можеше да се движи толкова бързо. Когато се бе появило от лещака, то представляваше мъгла от мигновени движения. Този път нямаше мъгла.
Сержант Кларк повдигна глава и застана на колене. Изтри лицето си с ръка и с удивление откри, че дланта му е лепкава от пот. Дори не бе усетил, че се поти.
38.
Фьодор Морозов беше добър дипломат и чудесен човек. Двете неща не бяха несъвместими и онова, което трябваше да направи, му бе неприятно. Освен това познаваше американците и просто нямаше да се получи. Разбира се, щеше да ги посрами и да посочи греховете им пред целия свят. При нормални обстоятелства не би имал нищо против. Но знаеше, че сега американците (пък и всички други) не са в положение да следят тънкостите на дипломатическите игри и поради това нямаше как да предугади реакцията им.
Президентът го очакваше и до него, както трябваше да се очаква, стоеше министърът на външните работи. Президентът се държеше изключително любезно, но Торнтън Уилямс, Фьодор виждаше това, беше малко озадачен, макар че отлично го скриваше.
Когато се ръкуваха и седнаха, президентът откри разговора.
— Винаги се радвам да ви видя, господин посланик каза той — по какъвто и да било повод и дори без повод. Но кажете ми, какво можем да направим за вас?
— Моето правителство — отвърна Фьодор — ме помоли да се консултирам с вас — неофициално поне доколкото позволява официалното ни положение — по въпрос, свързан с безопасността, който, струва ми се, е от интерес и за двете ни страни, а всъщност изобщо за всички.
Той замълча за миг и двамата го изчакаха да продължи. Не отговориха, не зададоха въпроси — с нищо
