в дъното на всичко са руснаците…“
Из цялата страна се надигаха хора и прииждаха към Вашингтон — на автостоп, с автобуси, със стари очукани автомобили. Вътрешен повик на младежта, обявила се срещу ценностите на обществото. Някои стигаха в града преди падането на нощта и минаваха по улиците с лозунги „Назад към миоцена“ и „Дайте саблезъбите!“ Други продължаваха в мрака или спираха, за да поемат отново на разсъмване, спяха в копи сено или на пейки в парка, нагъваха хамбургери, търсеха запознанства, тихо разговаряха край лагерни огньове.
Други групи също излизаха по улиците на Вашингтон, групи, в центъра, на които вървяха млади мъже, залитаха под тежки кръстове, препъваха се и падаха, после отново ставаха и продължаваха пътя си. Някои носеха трънени венци и по челата им се стичаха капки кръв. Късно следобед в парка „Лафайет“ се разрази яростна битка, понеже възмутената тълпа, сред която мнозина от мечтаещите за миоцена младежи, попречи на едно от разпятията. Жертвата вече беше качена на кръста и дупката почти бе изкопана. Полицията се намеси и след петнайсет кървави минути разчисти парка. Когато всички си тръгнаха, бяха събрани и откарани четири грубо сковани кръста.
— Тези хлапетии са луди — каза задъхано един полицай. — Не бих дал и пукната пара за повечето от тях.
Сенатор Андрю Оукс се обади на Грант Уелингтън и заговорнически каза:
— Сега е моментът да си по-нисък от тревата. Не казвай нито дума. Дори не поглеждай, сякаш не те интересува. Положението е неустановено. Никой не знае накъде ще се наклонят везните. Нещо става. Тази сутрин руснакът беше в Белия дом и това не вещае добро за никого. Готви се нещо, което не разбираме.
Клинтън Чапман се обади на Райли Дъглас.
— Знаеш ли нещо, Райли?
— Нищо, освен че наистина съществува пътуване във времето и ние разполагаме с принципите на постигането му.
— Ти виждал ли си ги?
— Не, не съм. — Всичко се пази в строга тайна. Никой не казва нищо. Мълчат и учените, които разговаряха с хората от бъдещето.
— Но ти…
— Зная, Клинт. Аз съм министър на правосъдието, но по дяволите, в такава ситуация това не означава нищо. Това е пълна тайна. Знаят я само неколцина от Академията и това е всичко. Дори военните не са допуснати до нея, а даже военните да искаха, аз се съмнявам, че…
— Но те трябва да кажат на някого. Не можеш да построиш нещо, ако си нямаш представа как да го направиш.
— Естествено, ще кажат как да се построи, но само толкова. Не как действа. И защо действа. Не принципа.
— Каква разлика има, по дяволите?
— Според мен има — отвърна Дъглас. — Аз лично няма да искам да построя нещо, ако не го разбирам.
— Ти каза, че е пътуване във времето. Че несъмнено било пътуване във времето.
— Няма никакво съмнение — потвърди Дъглас.
— Тогава в това има хляб — каза Чапман. — И аз имам намерение да…
— Но ако действа само еднопосочно…
— Трябва да действа и в двете посоки — прекъсна го Чапман. — Така ми казаха моите хора.
— Ще са нужни много пари — каза Дъглас.
— Разговарях с много хора — отвърна Чапман. — Хора, на които мога да се доверя. Неколцина от тях проявяват интерес. Достатъчно са. Определено проявяват интерес. Виждат възможностите. Ако успеем да го уредим, няма да има недостиг на средства.
Джуди Грей се качи на самолета и намери мястото си. Погледна през прозореца, видя щуращите се по летището камиони — видя ги като в мъгла, и бързо вдигна ръка, за да избърше очите си. И почти нежно каза през стиснати зъби:
— Кучи син! Мръсен кучи син!
40.
Том Манинг предпазливо разговаряше по телефона.
— Стив — каза той, — чувам разни неща.
— Публикувай ги, Том — отвърна Уилсън. — Нали затова си там. Публикувай ги заради славата на добрата стара „Глобъл Нюз“.
— Сега — рече Манинг, — след като имаше възможност да проявиш плиткото си чувство за хумор, можем ли да се върнем на въпроса?
— Ако се опитваш да ме накараш да потвърдя някой слух, който си чул, знаеш, че няма да успееш — каза Уилсън.
— Нали ме познаваш, Стив.
— Това е проблемът. Наистина те познавам.
— Добре тогава — рече Манинг. — Щом искаш така, хайде да започнем от самото начало. Тази сутрин президентът е поканил руския посланик…
— Не го е канил. Той дойде по свое желание. Посланикът направи изявление за пресата. Това ти е известно.
— Естествено, знаем какво каза посланикът и какво каза ти на следобедния брифинг, но това изобщо не допринася за изясняване на положението. Никой в града, никой нормален, разбира се, не вярва и на двама ви.
— Съжалявам, Том. Казах всичко, каквото знаех.
— Добре — рече Манинг. — Приемам думата ти. Възможно е да не са ти казали. Но в ООН в Ню Йорк се шепне една адски гадна история. Поне е била нашепната на нашия човек там. Не зная как са се развили нещата. Нашият човек не го е пуснал по телеграфа. Той ми телефонира и аз му казах да изчака, докато разговарям с теб.
— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, Том. Честно ти казвам, наистина смятах, че посланикът казва, каквото може. Водеха се разговори с Москва и версията му ми прозвуча правдоподобно. Президентът не ми каза нищо друго. Споменахме за това, струва ми се, но само толкова. Трябваше да обсъдим много други неща.
— Добре тогава — каза Манинг. — Ето какво научих. Морозов разговарял с Уилямс и президента и предложил войски, за да ни помогнат да унищожим чудовището. Предложението му било отхвърлено.
— Том, благонадежден ли е източникът ти? Сигурен ли си във всичко това?
— Изобщо не съм сигурен. Така са казали днес следобед на нашия човек в ООН.
— Говориш за Макс Хейл. Той е вашият човек там, нали.
— Един от най-добрите — потвърди Манинг. — И знае как да пресява истината.
— Да, така е. Спомням си го още от Чикаго.
— Информаторът на Хейл му е казал, че утре в ООН ще бъде съобщено за нашия отказ и ще бъде отправено искане да бъдем принудени да приемем войски от други държави. Ще бъде казано, че като не ги приемаме, проявяваме безотговорност.
— Старата игра на оказване на натиск — отбеляза Уилсън.
— И това не е всичко. Ако не приемем войски от чужди държави и не сме в състояние да се справим с чудовищата, в ООН ще бъде заявено, че целият район трябва да бъде унищожен с ядрено оръжие. Че светът не може да рискува…
— Почакай малко — бързо го прекъсна Уилсън. — Нали каза, че няма да пуснеш това?
— Засега. Навярно никога. Поне се надявам. Тъкмо затова те потърсих. Щом го е чул Хейл, навярно ще го научат и всички останали. И със сигурност ще го пусне някоя друга агенция.
— В това няма нито капка истина — каза Уилсън. Сигурен съм. Господи, всички сме в кюпа. За момента
