че официален Вашингтон — поне Белият дом — е твърдо против нас. Когато разбере за това, Уилсън ще ни обяви за търсачи на сензации. На брифинга си днес следобед той презрително ни подмина. Това беше преди онази тъпа, работа с разпятието. Следващия път ще ни направи на пух и прах.
— Но много хора са с нас. Само иди в провинцията, в малките градчета…
— Да, зная. Фермерите. Те ще са с нас естествено, но за колко време според теб? И какво съществено въздействие може да окаже мнението на фермерите? Ами влиятелните пастори в черквите в големите градове? Можеш ли да си представиш какво ще каже на пастството си, на вестниците и на света Ангъс Уиндзър? Той започна всичко това, но няма да одобри поведението на екзалтираните младежи, които мъкнат кръстове по улиците и се разпъват по площадите. Години наред съм се опитвал да изпълнявам дълга си с достойнство, а сега всичко се смъква до равнището на улични крясъци. И трябва да благодаря за това на теб.
— Е, не е много по-различно от фокусите, които използваше преди — възрази Макдонълд. — От доброто старо циркаджийство. От стария шоу-бизнес. Та нали построи кариерата си тъкмо върху това.
— Но с мярка.
— Не чак толкова. Шумни реклами, паради…
— Съвсем законна реклама — отвърна Билингс. — Честна реклама. Велика американска традиция. Грешката ти беше, че излезе на улицата. Ти не знаеш нищо за улицата. Изправил си се срещу специалистите в тази работа. Онези хлапета с миоцена знаят всичко за улицата. Били са там, те живеят там. Нанесли са ти два удара още преди да започнеш. Какво те кара да смяташ, че можеш да им съперничиш?
— Добре тогава, какво да направим? Край с улиците, казваш. Добре, зачеркваме улиците. Какво ни остава? Как да привлечем вниманието?
Джейк Билингс впи изцъклените си очи в стената, после каза:
— Не зная. — Чисто и просто не зная. Струва ми се, че каквото и да направим, няма да има значение. Мисля, че това къркорене, което чуваш, е от нашия кръстоносен поход, който потъва в канала.
43.
Стана заради кучето. Беше пил цял ден. Планинският път бе тесен и лъкатушещ и ужасно ядосан от случилото се с него, Бентли шофираше по-бързо, отколкото би трябвало. След часове търсене най-после беше открил лагера — съвсем временен лагер, както изглеждаше, без педантичния ред на обичайния военен лагер, просто място за отдих в гъстата гора край някакъв поток. Обзет от чувство за изпълнен дълг и възнаградено упорство, той провеси фотоапаратите на шията си, закрачи към най-близката палатка и почти бе стигнал до нея, когато се появи полковникът и го спря.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита го той. — И къде си мислите, че отивате?
— Аз съм от „Глобъл Нюз“ — отвърна Бентли. — И съм тук, за да снимам преследването на чудовището. Казах на редактора, че не си струва времето, но той не се съгласи с мен и не ми е работа да му противореча, където и да ме прати, затова действайте, преследвайте чудовището, за да мога да направя няколко снимки.
— Тук е забранено за вас, господине — каза полковникът. — Категорично забранено. Не зная как сте стигнали чак дотук. Някой не се ли опита да ви спре?
— Естествено — отвърна Бентли. — Малко по-надолу по пътя. Две войничета. Но аз не им обърнах внимание. Никога не обръщам внимание на някой, който се опитва да ме спре. Имам си моя работа.
И тогава полковникът го изхвърли.
— Имаме си достатъчно проблеми — каза той с отсечен, войнишки глас и го прониза с леден поглед. — Имаме си достатъчно проблеми и без някакъв си проклет тъп фотограф да се мотае наоколо и да ни пречи. Ако не си тръгнете, доброволно, ще наредя да ви изхвърлят.
Докато полковникът говореше, Бентли вдигна фотоапарата и го снима. Това още повече влоши положението и с обичайната си бърза реакция той го осъзна, затова с достойнство отстъпи, за да избегне сблъсъка. Когато мина покрай войничетата, опитали се преди това да го спрат, те започнаха да викат и да му се подиграват. Бентли намали, замисли се дали да не се върне и да поговори с тях, после се отказа. Не си струваше времето. После се появи кучето.
Кучето изскочи от високите бурени край пътя. Ушите му бяха прилепнали, опашката му бе подвита и то бягаше в сляпа паника. Беше близо, а автомобилът се движеше прекалено бързо. Бентли рязко завъртя волана. Колата се отклони от пътя и се вряза в храстите. Гумите засвистяха, когато натисна спирачка. Предницата на автомобила се блъсна в един голям орех и колата спря. Лявата врата се отвори и Бентли, който се отнасяше с пълно презрение към такива ограничения като предпазните колани, излетя навън. Фотоапаратът, който висеше на шията му, описа къса дъга и го блъсна в ухото толкова силно, че главата му закънтя, сякаш вътре имаше камбана. Той падна по гръб и се претърколи, свил ръце и крака. После бързо се изправи и откри, че се е озовал на ръба на пътя.
По средата на шосето стоеше чудовище. Бентли знаеше, че е чудовище — нали предишния ден беше видял две такива. Но това бе много по-малко от тях. Което не означаваше, че е по-малко ужасно.
Но Бентли беше замесен от по-различно тесто от другите хора. Не ахна, вътрешностите му не се преобърнаха. Ръцете му бързо реагираха, здраво стиснаха фотоапарата и го вдигнаха пред очите му. Чудовището бе точно пред обектива и той натисна бутона. Апаратът изщрака… и в същия момент съществото изчезна.
Бентли сведе апарата и го пусна. Главата му продължаваше да кънти. Дрехите му бяха изпокъсани, през зейналата на крачола му дупка се виждаше възлестото му коляно. Дясната му длан кървеше, охлузена някъде по чакъла. Автомобилът зад него тихо проскърцваше изкривената ламарина бавно възстановяваше предишната си форма. Водата от разбития радиатор се изливаше по горещия метал и цвърчеше.
Кучето все още диво лаеше някъде отдалече. Една стресната катеричка затрака като картечница. Пътят бе пуст. Само допреди миг чудовището беше тук. От мястото си Бентли можеше да види следите му, отпечатали се в праха. Но вече го нямаше.
Той закуцука по пътя и се огледа в двете посоки. Нямаше нищо.
„Но то беше тук — упорито си каза Бентли. — Хванах го в обектива. Беше тук, когато го снимах. Изчезна едва когато апаратът изщрака. Решило е, че го нападам. Дали е било тук, когато направих снимката? Дали го има на лентата? Дали изчезването му не ми е отнело такава ценна снимка?“
Не можеше да е сигурен.
Обърна се и колкото можеше по-бързо закуцука по пътя. Имаше само един начин да разбере. Трябваше да намери телефон, някак си да намери кола. Трябваше да се върне във Вашингтон.
44.
— Осъществихме три контакта с чудовищата — каза Сандбърг. — Без резултат. Никой не е успял да стреля срещу тях. Те изчезват и толкова.
— Искаш да кажеш, че се скриват? — попита Торнтън Уилямс.
— Не, не искам да кажа това — отвърна министърът на отбраната. — Просто ги няма, това е всичко. Хората, които са ги видели, се кълнат, че изобщо не са помръдвали. Били са там и после ги нямало. Всеки от тях, без да знае за съобщенията на другите, е съвсем сигурен в това. Един може да греши, възможно е да грешат и двама. Струва ми се обаче, че не е вероятно и тримата да допускат една и съща грешка.
— Имаш ли някаква теория, някаква идея какво става?
— Не — призна Сандбърг. — Трябва да са развили нова защитна адаптация. Както вече сигурно сте разбрали, тези същества притежават невероятна способност за самосъхранение. Знаят как да оцеляват. Заради благото на вида си не могат да поемат никакъв риск. Предполагам, че ако са притиснати в ъгъла, ще се бият, но само ако са притиснати в ъгъла и нямат възможност да-се измъкнат. Очевидно в новата ситуация са придобили нова способност. Разговаряхме с доктор Айзък Улф, биологът на бегълците, който навярно знае за чудовищата повече от всеки друг. Той никога не е чувал за тази работа с изчезването. Предполага, само предполага, че може да е способност, присъща единствено на малките чудовища. Някакъв защитен механизъм. В бъдещето може да не са го забелязали, защото хората там не са имали възможност да
