— Но динозаври! — извика Уилсън.
Бентли бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Уилсън.
— Лупа — каза той. — Погледни с нея. Те са цели стада там, в далечината. Не можеш да направиш такъв трик.
Чудовището беше замъглено, но достатъчно материално, за да няма никакво съмнение, че е чудовище. Зад него, ясно фокусирани, се виждаха три динозавъра.
— Птицечовки — каза Манинг. — Ако покажеш тези снимки на палеонтолог, сигурен съм, че той би могъл да ти даде точните наименования.
Дърветата бяха странни. Някои приличаха на палми, други на гигантски папрати.
Уилсън се наведе над снимката и я разгледа. Бентли бе прав. Наоколо бяха пръснати други странни създания, цели стада, отделни същества и двойки. В храстите се криеше някакъв малък бозайник.
— Имаме няколко увеличения — каза Манинг. — Искаш ли да ги видиш?
Уилсън поклати глава.
— Не. Това ми стига.
— Проверихме в един справочник — рече Бентли. Това е пейзаж от креда.
— Да, зная — отвърна Уилсън.
После протегна ръка и вдигна слушалката.
— Ким — каза той, — господин Гейл в стаята си ли е? Благодаря. Моля те, помоли го да дойде.
Манинг остави останалите снимки върху бюрото.
— Твои са — рече той. — Ще ги разпространим. Искахме ти първи да научиш. Мислиш ли си същото, което си мисля и аз?
— Предполагам, че да — отвърна Уилсън. — Но недей да ме цитираш, моля те.
— Няма нужда да цитираме никого — каза Манинг. Снимката казва всичко. Когато е минало през тунела, чудовището, предполагам, че би могло да се нарече чудовището майка, е било изложено на принципа на пътуването във времето. Той се е отпечатал в мозъка му, в инстинкта му. То е предало познанието за принципа на малките — унаследен инстинкт.
— Но на хората са им били нужни тунели на времето, механични устройства — възрази Уилсън.
Манинг сви рамене.
— По дяволите, Стив, не зная. Нямам претенции, че го разбирам. Но снимката показва, че чудовищата бягат в друго време. Може би всички ще избягат в друго време, навярно в едно и също. Възможно е времето, в което бягат, да е заложено в инстинкта им. Може би креда е най-подходящото място за тях. Може да са открили, че нашата епоха е прекалено опасна за тях, че рисковете са прекалено големи.
— Току-що ми хрумна нещо — каза Уилсън. — Динозаврите са измрели…
— Да, зная — прекъсна го Манинг и затвори папката си. — По-добре да вървим. Имаме работа. Благодаря ти, че ни прие.
— Не, Том — рече Уилсън. — Аз ви благодаря. Благодаря, че дойдохте. Можеха да минат дни, докато открием какво става. Ако изобщо откриехме…
Той се изправи и ги проследи с поглед докато излязоха, после отново седна.
Беше невероятно. И все пак имаше някаква странна логика. Хората бяха прекалено склонни да разсъждават от човешка гледна точка. Чудовищата бяха нещо друго. Хората от бъдещето постоянно подчертаваха, че не трябва да се възприемат като обикновени чудовища, а по-скоро като изключително разумни същества. И този разум несъмнено беше също толкова чужд на всичко земно, колкото и телата им. Разумът и способностите им не съответстваха на човешкия разум и способности. Колкото и трудно за разбиране да бе, те може би бяха в състояние инстинктивно да правят нещо, което човек би могъл да постигне единствено с помощта на машина.
Мейнард Гейл и Алис влязоха в кабинета толкова тихо, че той ги забеляза едва когато вдигна поглед и ги видя до бюрото си.
— Викали сте ни — каза Гейл.
— Исках да видите тези снимки — отвърна Уилсън. Първо най-горната. Другите са увеличения на отделни части. Кажете ми какво мислите.
Той изчака, докато двамата разглеждаха снимките.
— Това е креда, господин Уилсън — каза накрая Гейл. — Как е направена тази снимка? И какво общо има чудовището?
— Фотографът го е снимал. И в този момент то изчезнало.
— Изчезнало?
— Това е второто съобщение за изчезване на чудовище. Поне второто, за което ми е известно. Може да е имало и други. Не зная.
— Да — каза Гейл, — предполагам, че е възможно. Те не са като нас, нали знаете. Онези, които минаха през тунела, са преживели пътуването във времето — преживяване, продължило само частица от секундата. Но това може да им е било достатъчно.
Той потръпна.
— Ако е вярно, ако след толкова кратко излагане те наистина са способни сами да пътуват във времето, ако потомството им е способно само да пътува във времето, ако могат да усещат, усвояват и усъвършенстват толкова сложно нещо, при това толкова бързо, цяло чудо е, че сме успели да ги задържим двайсет години. Трябва да са си играели с нас, да са ни пазели заради спорта си. Защитен дивеч. Ето какво трябва да сме били. Защитен дивеч.
— Не можете да сте сигурни в това — отбеляза Уилсън.
— Да може би сте прав. По този въпрос би трябвало да се консултирате с доктор Улср. Той би трябвало да знае. Поне би могъл да направи научно обосновано предположение.
— Но вие не се съмнявате, така ли?
— Категорично — отвърна Гейл. — Възможно ли е това да е фалшификация?
Уилсън поклати глава.
— Не и Том Манинг. Добре се познаваме. Работили сме заедно в „Поуст“. Бяхме като братя, докато не ни раздели тази проклета работа. Не че няма чувство за хумор. Но не и за такова нещо. Пък и Бентли. Не и Бентли. Фотоапаратът е негов бог. Не би го използвал за нещо недостойно. Той живее само заради фотоапаратите си. Кланя им се всяка вечер преди да си легне.
— В такъв случай имаме доказателство, че чудовищата бягат в миналото. Също като нас.
— И аз така смятам — каза Уилсън. — Исках да чуя вашето мнение. Вие познавате чудовищата, а ние не.
— Все пак трябва да се консултирате с Улф.
— Да, ще го направим.
— Има още нещо, за което искахме да поговорим с вас, господин Уилсън. Ние с дъщеря ми обмислихме въпроса и стигнахме до съгласие.
— За какво става дума? — попита Уилсън.
— За покана — отвърна Гейл. — Не сме сигурни, че ще приемете. Навярно няма. Възможно е тя дори да ви обиди. Но много други хора, струва ми се, биха приели поканата. За мнозина тя ще е изключително привлекателна. Доста ми е неловко да го кажа, но ето: когато се върнем в миоцена, ако желаете, ще сте добре дошли да дойдете с нас. Точно с нашата група. Бихме се радвали да сте с нас.
Уилсън се вцепени. Помъчи се да намери думи, но не успя.
— Вие сте първият ни приятел, навярно единственият ни истински приятел — каза Алис. — Вие уредихте въпроса с диамантите. И направихте толкова много други неща.
Тя бързо заобиколи бюрото, наведе се и го целуна по бузата.
— Не е задължително да ни отговаряте веднага — каза Гейл. — Ще трябва да си помислите. Ако решите да не дойдете с нас, ние повече няма да отваряме дума за това. Поканата, струва ми се, е отправена със съзнанието, че по всяка вероятност вашият народ ще използва времевите тунели, за да се върне в епоха, отдалечена на няколко милиона години в миналото. Колкото и да се надявам, имам чувството, че няма да успеете да избегнете кризата, сполетяла нашите предци (а това сте вие, разбира се) по първия път във времето.
— Не зная — отвърна Уилсън. — Съвсем честно, не зная. Оставете ме да си помисля.
