Дийн се учуди на собственото си стаено очакване, макар че като размисли, не му се видя чак толкова странно. Не бяха останали много хора, с които да си поприказва така, както със Стъфи.
С възрастните беше трудно. Старостта размиваше или отслабваше връзката с миналото. Старците умираха, или се местеха, или бяха приковани на легло от болести. Или пък се затваряха в себе си — оттегляха се в един свой свят, където търсеха утеха, неспособни да я намерят във външния свят.
Стъфи се дотътри до вратата, спря и се облегна на страничната плоскост на рамката, обърсвайки с влажна ръка слюнката, потекла върху жълтеникавия му мустак.
— От какво се оплаква треньорът? — попита той. — Излезе от тук толкова напушен.
— Вече няма футболен отбор — отвърна Дийн. — Или поне така казва.
— Винаги започва да хленчи в началото на сезона — рече Стъфи. — Само се преструва.
— Но този път не е така. Кинг и Мартин няма да играят.
Стъфи направи още няколко крачки напред, влезе в стаята и тежко се отпусна на един стол.
— Пак са те — бавачките — заяви той. — Те са причината.
Дийн стреснато се изправи на стола.
— Какво каза?!
— От години наблюдавам. Човек винаги може да разпознае децата, които са били гледани от тях или пък са били в детската им градина. Гледачките правят нещо на децата.
— Бабини деветини — рече Дийн.
— Не са бабини деветини — упорстваше Стъфи. — Знаеш, че не си падам суеверен. Просто защото гледачите са от друга планета… Я ми кажи, ти разбра ли от коя планета са те?
Дийн поклати глава.
— Не си спомням Ламонт да ми е казвал. Може да е споменавал, но аз не съм го чул.
— Особени чешити са — рече Стъфи, поглаждайки мустаците си, за да придаде тежест на думите си, — но аз никога не съм ги упреквал за това. В края на краищата те не са единствените чуждопланетни същества на Земята. Единствените в Милвил разбира се, но има хиляди други чешити, дошли от звездите и пръснати по цялата ни планета.
Дийн кимна в съгласие, без да разбира много с какво точно се съгласяваше. Нищо не каза обаче, защото нямаше нужда. Започнеше ли веднъж Стъфи, нямаше спиране.
— Изглеждат съвсем честни същества. Никога не са се възползвали от нечии симпатии. Просто се настаниха тук, след като Ламонт си замина и ги остави. Не са молили никого да се застъпва за тях. Изкарваха си честно хляба през всичките тези години и никой не би могъл да очаква нещо друго от тях.
— И все пак — вметна Дийн, — ти мислиш, че те са направили нещо с децата.
— Промениха ги. Ти не си ли забелязал?
Дийн поклати отрицателно глава.
— Никога не съм мислил за това, че да го забележа. Познавам тези младежи от години. Преди тях познавах родителите и дядовците им. Как мислиш, че са се променили?
— Накараха ги да пораснат твърде бързо — отвърна Стъфи.
— Говори разбрано! — тросна се Дийн. — Кой кого е накарал да порасне твърде бързо?
— Гледачите накараха децата да пораснат твърде бързо. Ето кое не е наред с децата. Уж са тук в гимназията, а са вече възрастни.
Някъде по долните етажи се разнесе аларменото звънене на блокирал спомагателен механизъм.
Стъфи скочи на крака.
— Това е бърсалката! Бас държа, че пак се е заклещила под някоя врата.
Той се извърна и повлече крака в бърз тръст.
— Глупава машина! — изкрещя Стъфи на излизане.
Дийн отново придърпа купа листа пред себе си и взе молив. Ставаше късно и трябваше да свършва.
Ала той вече не виждаше писмените работи. Виждаше как от тях в него се взират десетки мънички лица — сериозни, с големи очи… лица, с нещо неуловимо в тях.
Дийн разбра какво бе това неуловимо нещо — то бе приближаващата старост, която се взираше в него от десетките детски лица.
Те ги накараха да пораснат твърде бързо!
— Не — каза на себе си Дийн. — Не може да бъде!
И все пак имаше ясни доказателства: високият успех, невероятният брой стипендии, неприязненото отношение към спорта. А също и общата нагласа. Липсата на младежко хулиганство! От години вече Милвил се гордееш, че в града почти няма малолетни престъпници. Спомни си как преди няколко години го помолиха да напише статия за това в едно списание за родители и учители.
Дийн се опита да си спомни какво бе написал в онази статия и малко по малко части о нея изплуваха в паметта му: разбирането на родителите, че децата им са част от семейството, а не просто придатъци; ролята, която играеха църквите в града, ударението, което училището поставяше върху обществените науки.
— Сбърках ли тогава? — запита се той. — Нима нито един от тези фактори не е бил причината, а е било нещо съвсем друго? Някой съвсем, съвсем друг?
Дийн се опита да работи, но не можа. Беше твърде разстроен. Не можеше а заличи в съзнанието си усмихнатите личица, които се взираха в него.
Най-сетне той нахвърля писмените работи в чекмеджето и стана от стола си. Облече протритото си палто и нахлупи върху сребреещата си коса старата, черна филцова шапка.
На долния етаж Стъфи прибираше и последния спомагателен механизъм в шкафа за през нощта. Беше вбесен.
— Закачила се бе в една от решетките на парното! — фучеше Стъфи. — Ако не бях долетял за нула време, щеше да съсипе отоплителната система!
После поклати мрачно глава и добави:
— Тия машини са хубаво нещо, когато са в изправност. Ама само нещо ей толкоз да се случи и веднага изпадат в паника. По-добре си бяхме преди, Джон.
Стъфи затръшна вратата, след като набута в шкафа и последната тромава машина и ядно врътна ключа.
— Стъфи, ти добре ли познаваше Ламонт Стайлс? — попита Дийн.
Стъфи поглади мустаците си доволно и замислено.
— Познавах го добре — рече той. — Ламонт и аз отраснахме заедно. Ти беше малко по-голям и беше преди нас.
Дийн бавно кимна с глава.
— Да, спомням си, Стъфи. Странно как ти и аз си останахме тук, в родния град. Толкова други го напуснаха.
— Ламонт го напусна, когато бе на седемнадесет години. Нямаше за какво толкова да остане. Майка му почина, баща му се напиваше до смърт, а и самият Ламонт на няколко пъти загазваше. Всички бяха единодушни, че Ламонт няма да свърши добре.
— Трудно е за едно момче, когато целият град се обърне срещу него.
— Така е — съгласи се портиерът. — Никой не беше на негова страна. На заминаване ми каза, че един ден ще се върне и ще им даде да се разберат, но аз си помислих, че само се прави на важен. Като децата, нали разбираш? Те обичат да се фукат.
— Но си сбъркал — рече Дийн.
— Никога не съм бъркал повече отколкото тогава, Джон.
Защото Ламонт Стайлс се бе върнал повече от тридесет години, след като беше напуснал. Бе се върнал в старата и очукана от времето къща на „Мейпъл Стрийт“, която през всичките самотни години го бе очаквала празна. Беше се завърнал старец, макар че наближаваше петдесетте. Едър и мускулест, въпреки снежнобялата си коса и лице, на което кожата сякаш бе ощавена от многото чужди слънца; беше се завърнал от скитанията си сред далечните звезди.
Ала той бе чужденец. Градът го помнеше, но Ламонт го беше забравил. Годините, прекарани в чужди земи, бяха пропъдили спомена за града и го бяха преиначили в съзнанието му. Онова, което той помнеше,
