избледнели в съзнанието му и сега отново всичко го порази с прежната си сила — приказната ефирна грация и усещането, че внезапно си застанал пред нежно цвете.
Лицето, ако това можеше да се нарече лице, беше миловидно и сладко… прекалено сладко. Толкова сладко, че просто нямаше нищо характерно, а още по-малко пък някаква индивидуалност. Кожата беше разположена по много странен начин — като венчелистчета на цвете, издигащи се над главата му. Тялото на гледачите беше тънко до неузнаваемост и все пак така извънредно грациозно и изправено, че човек не забелязваше слабостта. А от цялото същество се излъчваше ароматът на такава сладкостна неподправеност и невинност, че пред него всичко изчезваше.
„Нищо чудно, че децата ги харесват толкова много“, помисли си Дийн.
— Мистър Дийн — каза гледачът, — моля ви влезте! За нас е голяма чест.
— Благодаря ви — каза Дийн и свали шапката си.
Влезе вътре, чу как вратата зад него се затвори, а след това гледачът отново застана до него.
— Ето на този стол, точно тук — каза съществото. — Запазили сме го за нашите специални гости.
То бе много мило и сладкодумно и все пак в него имаше нещо чуждо, от което човек го побиваха тръпки.
Някъде в къщата се смееха деца. Дийн извърна глава, за да разбере откъде идваше смехът.
— Те са в детската стая — рече гледачът. — Ще затворя вратата.
Дийн се отпусна в креслото, положи старата си, раздърпана мека шапка върху кокалестото си коляно, приглаждайки я с костеливите си пръсти.
Гледачът се върна и седна на пода пред него. Седна с едно-единствено, леко движение. Дийн усети като че ли шумоленето на широка пола, макар съществото да не носеше такава.
— Кажете сега — рече то така сякаш Дийн можеше да разчита на цялото му внимание.
Ала Дийн не проговори, защото в стаята някой продължаваше да се смее. Макар че вратата на детската стая бе затворена от там все още се разнасяше смях. Той идваше от всички страни и бе толкова щастлив — радостният, всеотдаен, отривист и спонтанен смях на деца, отдадени на играта.
Но това не бе всичко.
Детската радост искреше във въздуха, както и отдавна забравеното усещане за безметежност; за ден, който не свършва и никога няма да свърши. Полъхна лек ветрец, дошъл сякаш от някаква небивала, приказна страна и донесе аромата на свеж, бистър ручей, понесъл по течението си цяла флотилия от нападали есенни листа, а също и едва доловимото ухание на детелини, маргаритки, както и миризмата на пухкаво, току-що изпрано одеало от рода на тези, които се използваха в детските креватчета.
— Мистър Дийн — рече гледачът.
Дийн се огледа наоколо с виновно изражение.
— Извинете — рече той на гледача. — Бях се заслушал в децата.
— Но вратата е затворена.
— Децата в тази стая, тук — каза Дийн.
— В тази стая няма деца.
— Точно така — рече Дийн. — Прав сте.
Обаче имаше деца. Дийн чуваше техния смях и топуркането на крачетата им.
Имаше деца или поне усещане за тях, както и чувството за много цветя, които всъщност отдавна бяха умрели и изсъхнали, но ароматът им продължаваше да се носи из стаята. А също и усещането за красота… красотата на много и най-различни предмети, на цветя и пъстри накити, малки картини и разноцветни шалове, на всички неща, които през годините бяха давани на гледачите вместо пари.
— Тази стая — промълви Дийн, смутен, — … толкова е приятна. Просто искам да поседя тук.
Дийн почувства, че потъва в стаята, в младостта и веселата атмосфера. „Ако се отпусна“, мислеше си той, „ако само се отпусна, бих могъл да затичам заедно с тях. Бих могъл да бъда един от тях.“
— Мистър Дийн — рече гледачът, — вие сте много чувствителен.
— Много съм стар — рече Дийн. — Навярно тази е причината.
Стаята бе както стара, така и старинна. Беше творение на почти двеста години с малката си тухлена камина, облицована с бяло дърво, овалните входове и прозорци, стигащи от пода до тавана, закрити с тежки завеси от зелено и черно кадифе, поръбени със сърмени конци. Чувстваше се уютът и стабилната сигурност, каквито съвременните сгради от алуминий и стъкло не можеха никога да постигнат. Беше прашно и миришеше на мухъл, бе претъпкано с мебели и навярно не много хигиенично място, но тук човек се чувстваше у дома.
— Аз съм старомоден — рече Дийн, — и може би дори оглупявам. Боя се, че е дошло време отново да повярвам в приказките и магиите.
— Това не е магия — отвърна бавачката. — Това е начинът, по който живеем ние. Единственият начин. Ще се съгласите, че дори един гледач трябва все пак по някакъв начин да живее.
— Да, съгласен съм — рече Дийн.
Той вдигна раздърпаната си шапка от коляното и бавно се изправи.
В този миг смехът замря, а детските стъпки утихнаха, но усещането за млади хора — младост, виталност и щастие — все още се носеше из стаята. Това придаваше специален блясък на старинния вид и запуснатост на къщата и сърцето на Дийн изведнъж се сви от болезнена, но радостна тръпка.
Гледачът продължаваше да седи на пода.
— Искахте ли нещо, мистър Дийн?
Дийн замачка нервно шапката си.
— Вече не — отвърна той. — Мисля, че намерих отговора.
Още докато изричаше тези думи, Дийн разбра, че всичко това не бе за вярване: излезеше ли веднъж навън, той със сигурност щеше да знае, че в откритите от него факти нямаше истина.
Гледачът се изправи.
— Ще дойдете пак, нали? Ще се радваме, ако ни посетите.
— Може би — рече Дийн и се упъти към вратата.
Изведнъж на пода отнякъде изскочи пумпал — златен пумпал, обсипан с искрящи скъпоценни камъни, които улавяха светлината и я разпръскваха на милиони ярки цветове. А докато той се въртеше, от него се чуваше как някой свири с уста приказна мелодия — музика, която проникваше в душата и се сливаше с нея.
Дийн усети, че изведнъж напълно се отпусна — нещо, което бе смятал за невъзможно, докато седеше на стола… Отново се чу смях, външният свят се отдръпна и стаята внезапно се изпълни с прекрасни, коледни светлини.
Дийн пристъпи бързо напред и изпусна шапката си. Той не помнеше името си, нито знаеше къде или как е дошъл тук! Не го интересуваше! В него щастието се надигаше като кипнала вълна и Дийн се наведе, посягайки към пумпала.
Беше на сантиметър-два от него, ала не успя да го хване. Пристъпи още напред, наведе се отново, посегна, но закачи върха на обувката си в една от дупките на стария килим и се строполи на пода, заставайки на колене.
Пумпалът изчезна, коледните светлини угаснаха и светът около него се стовари отгоре му. Кипналото щастие също го нямаше. Той бе отново старец, дошъл в една къща, обитавана от духа на красотата. Дийн с мъка се изправи и застана лице в лице с чуждото същество.
— Съжалявам — рече гледачът. — Почти го хванахте. Може би някой друг път.
Дийн поклати глава.
— Не! Няма да има друг път!
— Това е най-хубавото, което предлагаме — рече любезно гледачът.
Дийн нахлупи несръчно шапката на главата си и се обърна към вратата, разтреперан. Гледачът отвори, а Дийн, залитайки, излезе навън.
— Елате пак — рече гледачът с меден глас. — Винаги, когато пожелаете.
Вече на улицата, Дийн спря и се облегна на едно дърво. Свали шапката си и избърса потното си чело.
Сега на мястото на предишната му изненада се промъкваше ужас… ужасът от такива живи същества, които не поемаха храна, както правеха хората.
