Момчето го поведе към масата.
Там бяха четирима — Роналд Кинг, Джордж Уудс, Джуди Чарлсън и Дона Томпсън. „Хубави младежи“, помисли си Дийн, „всеки един от тях“. Той забеляза, че децата пиеха газирана вода, посръбвайки по малко, за да могат да останат по-дълго в заведението.
Те всички погледнаха нагоре към него и му се усмихнаха, а Джордж Уудс издърпа един стол, поканвайки го да седне. Дийн внимателно се намести на стола и постави шапката си на пода до масата. Боб постави кафето му пред него.
— Беше мило, че се сетихте за мене, — рече дийн и се зачуди защо се чувстваше смутен. В края на краищата това бяха неговите деца и той ги виждаше в училище всеки ден… децата, които подтикваше и оформяше чрез образованието… децата, които сам никога не бе имал.
— Точно вие сте човекът, който ни трябва — каза Роналд Кинг. — Говорехме за Ламонт Стайлс. Той е единственият живял на Милвил, който отиде в космоса и…
— Вие сигурно сте го познавали, мистър Дийн — рече Джуди.
— Да — отвърна колебливо той. — Познавах го наистина, но не така добре, както Стъфи. Стъфи и той са отраснали заедно. Аз бях малко по-голям от тях.
— Що за човек е той? — попита Дона.
Дийн тихо си засмя.
— Ламонт Стайлс ли? Той беше хулиганът на градчето. Беше слаб ученик, нямаше добро семейство и почти през цялото време хулиганстваше. Ако някъде възникнеше безредие, бихте могли да се обзаложите срещу живота си, че Ламонт Стайлс е замесен. Всички разправяха, че Ламонт никога няма да стигне до добър край, а когато това се е повтаряло толкова дълго, то накрая той сигурно го е взел присърце и…
Дийн говореше ли говореше, а те му задаваха въпроси. Роналд Кинг отиде до бара и се върна с нова чаша кафе за него.
От Стайлс разговорът се прехвърли върху тема футбол. Кинг и Мартин му казаха същото, което бяха заявили и пред треньора. После заговориха за проблемите в ученическото самоуправление, а от там се прехвърлиха върху новите теории за енергията на йоните, разгласени неотдавна.
Дийн не говореше през цялото време. Той също слушаше и задаваше въпроси. Времето мина незабелязано.
Изведнъж светлините премигаха и Дийн стреснато погледна нагоре.
— Това означава, че затварят заведението — усмихна му се Джуди. — Дават ни знак, че трябва да тръгваме.
— Разбирам — рече Дийн. — Вие често ли правите така… искам да кажа: често ли оставате, докато затворят?
— Не — отвърна Боб Мартин. — През седмицата имаме много за учене.
— Спомням си как преди много години… — започна Дийн, ала не довърши изречението и думите увиснаха във въздуха.
„Да, наистина“, помисли си той. „Беше преди много години и отново тази вечер!“
Дийн се взря в петте лица около масата. „Добро възпитание“, помисли си той, „любезност и уважение. Но има и още нещо.“
Докато говореше с тях, Дийн забрави, че е стар. Бяха го възприели като още един човек, а не като още един възрастен — символ на авторитет. Бяха дошли при него, за да го накарат да дойде при тях, да стане един от тях, а те да станат част от него. Те бяха разрушили не само бариерата между учител и ученик, но и между младостта и старостта.
— Аз съм с колата — каза Боб Мартин. — Ще ви закарам.
Дийн взе шапката си от пода и бавно се надигна.
— Не, благодаря — рече той. — Смятам да се поразходя. Имам една-две идеи и бих искал да ги обмисля. Разходката помага на мисленето.
— Елате пак — каза Джуди Чарлсън. — Може би някоя следваща петъчна вечер.
— Ами, благодаря — рече Дийн. — Наистина вярвам, че ще стане.
„Чудесни деца“, каза си той с известна гордост. „Толкова добре възпитани и любезни — дори повече от възрастните.“ Не бяха арогантни, нито високомерни. Изобщо не се държаха като деца и все пак обладаваха пламъка на младия живот, идеализма и амбицията, които вървяха ръка за ръка с младостта.
Предварително съзрели младежи, които не знаеха що е цинизъм. А липсата на цинизъм беше важно нещо.
Разбира се в такава човешка общност не можеше да има нищо нередно. Навярно с тази монета гледачите се отплащаха заради детството, което бяха откраднали.
Ако го бяха откраднали. Защото може и да не го бяха откраднали, а да го бяха взели и сложили някъде на съхранение.
В този случай те даваха новата и непозната зрялост и новото равенство безплатно. При това бяха взели нещо, което без друго щеше да бъде загубено… нещо, което човешката раса не ценеше много, но което пък бе основният източник на живот за гледачите.
Те бяха взели младостта и красотата и я бяха съхранили в къщата. Бяха запазили нещо, което хората не можеха да запазят, освен в спомените си. Гледачите бяха уловили нещо мимолетно и нетрайно, бяха го задържали и то бе там, при тях — реколтата от много години. Къщата пращеше от богатия урожай.
„Ламонт Стайлс“, каза на себе си Дийн, учуден, че разговаря мислено с този човек от преди толкова години и намиращ се толкова далече. „Какво си знаел? Каква е била целта ти?“
Вероятно това бе упрекът към дързостта на жителите в градчето, която го бе подтикнала да стане велик. Навярно надеждата, а може би и сигурността, че никой в Милвил вече нямаше да каже: това момче или момиче няма да свърши добре, както бяха казали на времето за Ламонт Стайлс.
Сигурно точно това е имал предвид и нищо друго.
Дона сложи длан върху ръката му и леко го дръпна.
— Хайде, мистър Дийн — подкани го тя. — Не можете да останете тук.
Те го изпратиха до вратата, пожелаха си лека нощ и Дийн тръгна нагоре по улицата. Стори му се, че върви по-бързо, отколкото друг път.
„Но това е, защото сега просто съм малко по-млад, отколкото преди няколко часа“, каза си Дийн съвсем сериозно.
Той продължи да върви с още по-бързо темпо и без да са олюлява. Изобщо не беше изморен, но не искаше да си го признае… защото това беше мечта, надежда, стремеж, които човек никога не признаваше. Докато не изкажеше надеждата си на глас, човек не се обвързваше към нея. Ала изречеше ли думата, горчивото разочарование вече дебнеше зад ъгъла.
Дийн вървеше в погрешна посока. Трябваше да се прибира — вече бе късно и отдавна трябваше да е в леглото си.
Но не биваше да произнася думата. Не биваше дори да си го помисля.
Дийн тръгна нагоре по пътечката през забухлената от шубраци поляна и видя, че иззад дръпнатите пердета все още се процеждаше светлина.
Той спря пред входа на къщата и мисълта блесна в съзнанието му: Ние сме много — и Стъфи и аз и старият Ейб Хокинс…
Вратата се отвори и гледачът застана на входа — грациозен и красив. Изобщо не беше изненадан. Сякаш го бе очаквал.
Дийн видя, че другите двама са седнали пред камината.
— Влезте, моля — каза гледачът. — Толкова се радваме, че решихте да дойдете. Децата ги няма. Можем спокойно да си поговорим.
Дийн влезе и пак седна на стола, полагайки внимателно шапка на едното си коляно.
В стаята отново се чуха детски стъпки и той бе завладян от усещането за безметежност и звънтящ смях.
Дийн седеше, кимаше с глава и мислеше, докато гледачът чакаше.
„Трудно е“, мислеше си Дийн. „Трудно е да намеря точните думи.“
Отново се чувстваше така, както когато беше във втори клас и учителят го караше да каже някое стихотворение наизуст.
