Същества, които се поддържаха по друг начин — като всмукваха хранителните си вещества от красотата и младостта, като изсмукваха соковете на живите цветя и ги изсушаваха, като гризяха от щастливите часове на смеещите се деца и дори преживяха смеха.
Нищо чудно, че децата на това градче узряваха преждевременно. Защото тяхното детство се изсмукваше от гладни същества, които гледаха на децата като на фураж. „Навярно във всеки човек са заложени достатъчно смях и щастливи игри“, помисли си Дийн. „Сигурно повечето хора не изразходват целия си запас, но след като веднъж се изчерпи и него вече го няма, човек става възрастен без да може вече да се удивлява и да се смее.“
Гледачите не взимаха пари. Нямаше причина да взимат, защото нямаха нужда от тях. Къщата им беше пълна с провизии за много години.
И за всичките тези години първият, който разбра, бе той — първият, който прозря природата на съществата, донесени от Ламонт Стайлс. Беше страшно — това, че той трябваше пръв да научи. Дийн казваше, че е стар и че сигурно тази е причината. Ала това бяха само думи, които по навик идваха на устните му като част от неговото професионално самосъжаление. И все пак дори и така да беше, сигурно имаше нещо в това.
Възможно ли бе за старците да има някаква компенсация, поради факта, че са загубили някои от способностите си? Когато тялото забавяше движенията си и мозъкът отслабнеше, възможно ли беше някаква магическа способност, нещо като първичен инстинкт да се надигне от гаснещата жарава на живота?
Дийн винаги се хвалеше с това колко е стар, сякаш самият факт на остаряването бе някакво достойнство. Той не помнеше настоящето, а на миналото се отдаваше до такава степен, че ставаше дори опасно. Наближаваше второто си детство и беше единственият, който знаеше това… нима този бе отговорът? Нима затова бе видял пумпала и коледните светлини?
Дийн се запита какво ли би станало, ако бе хванал пумпала.
Той отново сложи шапката на главата си, отдели се от ствола на дървото и, поемайки нагоре по пътеката, се запъти към дома си.
Какво ли би могъл да направи, чудеше си Дийн — сега, след като бе разкрил тайната на гледачите? Можеше да се разтича и да се разприказва, обаче никой нямаше да му повярва. Хората щяха да го изслушат, да бъдат любезни с него, за да не наранят чувствата му, но никой в градчето нямаше да повярва. Щяха да сметнат, че всичко това са фантазиите на един старец и той нищо не би могъл да направи. Защото освен собствената си твърда убеденост, Дийн нямаше абсолютно никакво доказателство.
Можеше навярно да насочи общественото внимание върху узряването на младите хора така, както Стъфи бе насочил неговото този следобед. Но дори по този начин той не би имал никаква улика, защото в крайна сметка всички жители на градчето щяха да започнат много мъдро да разсъждават. Ако не друго, то поне родителската гордост би изисквала те да сторят точно това. Нито един родител не би сметнал за чуден факта, че някое тяхно момче или момиче е изключително възпитано и с интелигентност над средното ниво.
Човек би казал, че родителите все пак би трябвало да забележат… би трябвало да знаят, че децата на цяло едно градче не биха могли да бъдат всички с добри маниери, трезво мислещи и тъй нататък, както Милвилските деца. И все пак те не бяха забелязали. Промяната бе пропълзяла така бавно, беше се настанила така незабелязано, че изобщо не се открояваше.
Колкото до това, Дийн също не беше я забелязал. Той, който през по-голямата част от живота си бе тясно свързан с тези същите деца, сега беше изненадан. И ако той не беше забелязал, защо трябваше да очаква, че някой друг ще го стори? Не друг, а старият неуморен сплетник — портиерът Стъфи, бе успял съвсем точно да прозре нещата!
Гърлото му пресъхна, стомахът му ме свит на топка. Прилоша му. „Това, от което имам нужда сега, е чаша кафе“, каза си Дийн.
Той сви по една улица, която отвеждаше в центъра на града. Крачеше тежко, привел глава в тъмнината.
„Какъв ще бъде краят на всичко това?“, питаше се Дийн. „Каква ще бъде печалбата от изгубеното детство? От тези преждевременно узрели деца? Каква ще бъде стойността на факта, че подрастващите момчета и момичета ще престанат да играят малко по-рано, за да възприемат поведението на възрастни хора преди нормалното за това време?“
Печалбата вече се виждаше: децата на Милвил бяха послушни и възпитани; игрите им бяха разумни и целенасочени; отдавна не бяха дивачета или снобчета.
Бедата сега беше в това, че човек се питаше дали те изобщо са деца.
А бъдещето? Щеше ли Милвил да осигурява Земята с велики държавници, гъвкави дипломати, първокласни преподаватели и способни учени? Вероятно, но не в това беше работата. Основният въпрос бе, дали си струва да се лишават децата от тяхното детство, за да се постигне такова качество.
Дийн стигна административния квартал, който обхващаше почти три пресечки, и тръгна бавно по улицата, запътвайки се към единствената дрогерия в града.
В магазина имаше само двама-трима души и той се отправи към бар-плота, където приготвяха бързи закуски. Дийн се настани върху високия стол. Чувстваше се самотен и бе нахлупил старата си шапка ниско над очите. Стисна с длани края на бар-плота, за да спре треперенето на пръстите си.
— Кафе — каза той на момичето, което дойде да вземе поръчката му.
Тя му донесе кафето, а Дийн започна да го сърба, защото бе много горещо. Съжаляваше, че е дошъл тук.
Чувстваше се съвсем самотен и чужд въпреки ярките светлини и лъскавия бар, сякаш бе дошъл от миналото и се бе настанил на място, запазено за настоящето.
Вече почти не слизаше в града и сигурно поради тази причина се чувстваше така… особено вечер. Макар че редно време слизаше.
Дийн се усмихна, припомняйки си как старата тайфа се събираше на групички и как си говореха за незначителни неща. Разговорите им не водеха към нищо — просто нямаха такава цел.
Но всичко това бе в миналото. Тайфата я нямаше. Някои бяха починали, други се бяха преместили, а неколцината останали рядко се престрашаваха да излязат навън.
Дийн седеше до барплота, знаейки, че очите му се пълнят със сълзи. Не го беше грижа — бе твърде уморен и разстроен, за да може да се овладее.
Някой сложи ръка на рамото му и той се обърна, изненадан.
До него стоеше младият Боб Мартин и макар че се усмихна, той приличаше на човек, направил нещо, за което не е много сигурен.
— Сър, на една маса, там долу сме седнали няколко човека — рече младият Мартин, преглъщайки притеснен от собствената си дързост.
Дийн кимна.
— Много мило — смутолеви той.
Чудехме се дали… тоест, мистър Дийн, ще ни бъде много приятно, ако решите да дойдете при нас.
— Ами, наистина много мило от ваша страна.
— Ние не искаме да ви… тоест…
— Но разбира се — рече Дийн. — Много ще се радвам.
— Чакайте, сър, аз ще пренеса кафето ви. И капка няма да разлея.
— Вярвам ти, Боб — каза Дийн и стана. — Ти винаги се справяш.
— Мога да ви обясня, мистър Дийн. Не е от това, че е искам да играя. Просто…
Дийн го потупа леко по рамото.
— Разбирам. Няма нужда да ми обясняваш.
Той застана неподвижен за миг, опитвайки се да реши дали да изрече онова, което бе в ума му. Накрая реши да го стори.
— Ако не кажеш на треньора си, мога да ти призная, че аз съм напълно съгласен с тебе. Идва време, когато футболът започва да ти се струва малко глупава игра.
Мартин се усмихна с облекчение.
— Именно! Улучихте съвсем точно!
