накара сам да ги измие. Не го свърташе на едно място. Макар и в безопасност, той не беше спокоен.
Нямаше смисъл да отлага повече. Знаеше, че няма смисъл да си затваря очите пред страха, който непрекъснато го безпокоеше. Ясно му беше от какво се бои, стига да можеше да си го признае.
Стъфи откачаше, разбира се. Не беше възможно да е прав. Прекалено много мислеше… и навярно си въобразяваше.
Днес децата не бяха много по-различни от преди.
Освен, че средният успех се бе повишил значително през последните десет години.
Освен, че броят на стипендиите бе нараснал, както можеше да се очаква при такъв успех.
Освен, че ореолът на състезателните спортове започваше да избледнява.
Освен, че в Милвил нямаше почти никакви малолетни престъпници.
И онези сериозни, детски лица с големи, ясни очи, взиращи се в него от писмените работи.
Дийн неспокойно крачеше нагоре-надолу по килима пред тухлената камина, а черната дупка под гърлото на комина с горчивия мирис на пепел от стара дървесина сякаш беше паст, раззинала се да го погълне.
Той удари неголемия си, старчески пестник в треперещата си длан.
— Не може да е вярно — каза си Дийн ядовито.
И все пак, предвид всички факти, вярно беше.
Децата в Милвил съзряваха. Бързо. Интелектуално израстваха много по-бързо, отколкото би било редно.
А може би дори повече от това.
Навярно порастваха и достигаха ново измерение. Отърсваха се от примитивното, което все още съществуваше в човека. Защото спортът, организираният спорт на каквато и да е основа, си оставаше рафиниран продукт на пещерата — някакъв антагонизъм, който човек бе развил под различни прикрития и който се проявяваше, поне частично, в областта на спорта.
Само да можеше да поговори с учениците, мислеше си Дийн. Само да можеше някак да разбере какво мислеха те, тогава навярно щяха да разнищят това нещо.
Но това бе невъзможно. Бариерите бяха твърде високи и сложни, каналите на общуване — твърде задръстени. Защото Дийн беше стар, а те бяха млади. Той беше властта, а те — редниците. И тук пластовият строеж ги разделяше. Нямаше никакъв начин, по който да се доближи до тях.
Всеки можеше да каже, че нещо се е случило, колкото и невероятно да е то. Но важното в случая беше да се открие причината и да се определи тенденцията.
А Стъфи сигурно грешеше. Защото си беше направо фантазия да каже, че гледачките са в дъното на всичко това.
Колкото и странно да беше обаче, гледачите се бяха установили твърдо като солидни граждани на Милвил. Дийн бе сигурен, че те не биха направили нищо, с което да рискуват извоюваното положение — положението да бъдат приети, общо взето оставени на мира и без много да се говори за тях.
Те не биха направили нищо, с което да привлекат вниманието върху себе си. През годините твърде много чуждопланетни същества бяха загазвали, опитвайки се да объркат живота на хората чрез самоизтъкване. Макар че като се замисли човек, онова, което е изглеждало като самоизтъкване от човешка гледна точка, навярно би било съвсем нормално поведение на другата планета.
За гледачите беше истински късмет, че тяхната естествена склонност към майчините грижи ги беше направила подходящи и те добре се вместиха в модела на човешкия живот. Доказаха, че са отлични детегледачи, а като се добавеше икономическата страна, гледачите бяха приети с охота.
От много години те се грижеха за децата на Милвил и притежаваха всички качества, които се изискваха от един гледач. Сега те имаха детска градина, макар че в началото се вдигна шум за това, тъй като нямаха официална правоспособност за такава дейност.
Дийн запали лампата и отиде до библиотеката с намерение да намери нещо за четене. Но там нямаше нищо, което да му се стори интересно. Той прокара пръста си по редиците от томове, а очите му пробягаха по заглавията, но не намери абсолютно нищо.
Дийн остави библиотеката, отиде до големия преден прозорец и погледна към улицата. Лампите от двете й страни още не светеха, но тук-там в прозорците вече се появяваха светлини и от време на време по улицата минаваше по някоя кола, подобна на бръмбар, осветяваща с фаровете си подгонени от вятъра листа, или някоя клекнала до пътя котка.
Беше една от по-старите улици в града. На времето познаваше всички, които живееха на нея. Можеше да изброи имената на някогашните обитатели без колебания — Уилсън, Бекет, Джонсън, Рендъм. Но никой от тях не живееше вече тук. Имената се бяха променили, а лицата бяха лица, които той не познаваше. Разделянето на пластове се бе променило и той не познаваше почти никого на тази улица.
Хората от средната възраст и много възрастните бяха самотници.
Дийн се върна на стола до лампата, която бе запалил и се отпусна върху него малко вдървено. Беше нервен и барабанеше с пръсти върху страничните облегалки. Искаше му се да стане, ала нямаше за какво толкова да става, освен за да измие съдовете. Това обаче не му се правеше.
Каза си, че би могъл да се разходи. Би било хубаво. Една вечерна разходка би му подействала много успокоително.
Дийн взе палтото и шапката си, излезе от къщата, тръгна надолу по пътеката и при портата сви в западна посока.
Беше някъде на половината път, прекосявайки административния район на квартала, когато призна пред себе си, че се е отправил към къщата на Стайлс — детската градина „Гледачи“, и че всъщност точно това е възнамерявал да направи още от самото начало.
Дийн нямаше представа какво може да научи там, нито пък какво ще прави. Не си беше поставил някаква конкретна цел. Изглеждаше така, сякаш е тръгнал на някъде с неизвестна мисия, сякаш невидими сили го тласкаха към ситуации, които той не можеше да избира.
Дийн пристигна пред къщата на Стайлс, застана на пътеката и погледна към сградата.
Беше стара къща, заобиколена от големи, клонести дървета, засадени преди много години. Предният двор бе скрит от избуялия храсталак. От време на време идваше някой и окосяваше тревата, подрязваше живия плет и евентуално оплевяваше и поливаше цветята в лехите, за да се отплати по някакъв начин на гледачите, тъй като те не взимаха пари.
А това също бе доста странно, мислеше си Дийн — това, че не взимаха пари. Като че ли не се нуждаеха от пари и сякаш не знаеха какво да правят с тях, дори и да имаха. Навярно нямаха нужда, защото не купуваха храна и все пак продължаваха да живеят, а и никога никой не забеляза те да боледуват. Сигурно от време на време някой от гледачите се простудяваше, макар че никой не бе споменавал такова нещо, а и те не купуваха гориво. Ламонт Стайлс беше оставил пари, за да се плащат данъците. Значи все пак може би беше вярно, че гледачите нямаха нужда от пари.
Дийн си припомни как в миналото из града доста се говореше за това как те нищо не ядат… или поне за това, че не купуват никаква храна. Но след време интересът към тази тема избледня и всичко, което хората казваха беше, че има много неща около чуждопланетните пришълци, които човек никога няма да може да разбере и нямаше никакъв смисъл да се опитва да го прави.
И хората бяха прави разбира се.
Внезапно Дийн с изненада осъзна, че къщата на Стайлс е по-стара от неговия собствен дом. Тя беше солидна, компактна сграда, а такива бяха на мода преди да се появи строителството на две нива.
Тежки завеси скриваха прозорците, но зад тях все пак се виждаше светлина, което означаваше, че гледачите са си вкъщи. Разбира се те обикновено си бяха у дома. Никога не напускаха къщата, освен когато отиваха някъде да гледат някое дете докато родителите му отсъстваха, а през последните години излизаха още по-малко, тъй като хората добиваха навика да оставят децата си в къщата на гледачите. Децата никога не плачеха, дори и най-малките. Те всички обичаха да ходят в детската градина „Гледачи“.
Дийн тръгна нагоре по пътеката, изкачи стълбите и натисна звънеца.
Почака малко и чу някакъв шум в къщата.
Вратата се отвори и пред него застана един от гледачите на фона на електрическото осветление в стаята. Дийн ги беше забравил. Не ги бе виждал от много години.
Спомни си, че малко след завръщането на Ламонт той се бе запознал и с трите същества, а след това от време на време беше виждал по някое от тях на улицата, но отдалече. Споменът и удивлението обаче бяха
