Клифърд Саймък
Бавачките
Първата училищна седмица приключи. Джонсън Дийн — управител на гимназията „Милвил Хай“, седеше зад бюрото си, наслаждавайки се на покоя и удовлетворението си през късния петъчен следобед.
Покоят бе сразен от треньора Джери Хигинс. Той влезе с гръмотевична стъпка в офиса и тежко отпусна мускулестата си, русокоса фигура на един стол.
— Е, тази година футбол няма да има — рече сърдито той. — Можем направо да бъдем отписани.
Дийн бутна настрани писмените работи, над които работеше и се облегна назад върху облегалката на стола. Слънчевите лъчи, нахлуващи през западния прозорец, превърнаха посребрената му четинеста коса в нещо като ореол. Бледите му, набръчкани и пронизани от сини вени длани, пригладиха избледняващия ръб на неговите вече избледнели панталони.
— Какво има сега? — попита той.
— Става въпрос за Кинг и Мартин, мистър Дийн. Те няма да играят тази година.
Дийн съчувствено зацъка с език, но някак кухо и неискрено, сякаш тази работа не му беше много по сърце.
— Чакайте да видя — рече той. — Ако не ме лъже паметта, тези двамата бяха много добри миналата година. Кинг беше нападател, а Мартин полузащитник.
Хигинс избухна в справедлив гняв.
— Някой някога да е чувал за полузащитник, който решава, че повече няма да играе? И не е просто обикновено момче, а едно от най-добрите! Миналата година участва във всички срещи и беше най- добрият!
— Вие разбира се сте говорили с тях, нали?
— Паднах на колене пред тях — рече треньорът. — Питах ги, дали не искат аз да си загубя работата. Питах ги дали пък вие не сте против мене. Казах им, че постъпват нечестно спрямо училището. Казах им, че отборът ще се разпадне без тях. Не ми се изсмяха в лицето, но…
— Никой не би ви се изсмял — прекъсна го Дийн. — Тези момчета са джентълмени. Всъщност всички младежи в гимназията…
— Те са банда префърцунени госпожици! — беснееше треньорът.
— Въпрос на мнение — рече тихо Дийн. — И аз съм имал моменти, когато не съм отдавал онова значение на футбола, което би трябвало.
— Но това е друго — възрази треньорът. — Когато човек порасне, естествено е да загуби известен интерес. Обаче те са деца. Това просто не е здравословно. Тези млади хора би трябвало да излизат навън и да трамбоват нагоре-надолу из игрището. Всички младежи би трябвало да имат силно желание да се състезават. А дори да нямат, съществува материалната страна. Един изтъкнат футболист има възможност, когато отиде в колеж, да…
— Нашите деца не се нуждаят от атлетическите субсидии — каза малко остро Дийн. — Повечето от тях са стипендианти.
— Ако имахме повече хора, за да избираме — хленчеше Хигинс, — Кинг и Мартин нямаше да са толкова важни. Нямаше да печелим много често, но щяхме да имаме отбор. Обаче какво е сега… разбирате ли, мистър Дийн, че с всяка година все по-малко излизат на игрището? В момента хората едва ми стигат…
— Вие сте говорили с Кинг и Мартин. Сигурен ли сте, че няма да променят решението си?
— Знаете ли какво ми казаха?! Казаха ми, че футболът пречел на учението им!!!
Хигинс така произнесе думите, сякаш ставаше въпрос за отявлена ерес.
— Предполагам тогава — рече Дийн, развеселен, — че ние просто трябва да приемем факта.
— Но това не е нормално! — протестира треньорът. — Няма такива деца, които да мислят повече за учение, отколкото за футбол. Няма деца, които толкова да са отдадени на книгите…
— Има — рече Дийн. — Има много! Точно тук в Милвил. Трябва да погледнете средния успех от последните десет години, ако не вярвате.
— Това, което не разбирам, е, че те се държат не като деца, а като възрастни. — Треньорът поклати глава, сякаш за да каже, че изобщо нищо не проумява. — Такъв резил! Само да можеха някои от тези дънгалаци да дойдат на игрището, щяхме да създадем голям отбор.
— Тук също — вметна Дийн, — ние създаваме мъже и жени, с които Милвил в бъдеще доста ще се гордее.
Треньорът се изправи, ядосан.
— И един мач няма да спечелим! — предупреди той. — Дори „Бегли“ ще ни бият!
— Това е нещо, което няма много да ме разтревожи — отбеляза философски Дийн.
Той остана седнал зад бюрото си, заслушан в кухото отекване на стъпките на треньора, които затихваха надолу по коридора.
Чуваше също пляскането и бръмченето на портиарския спомагателен механизъм, който миеше стълбите. „Къде ли е Стъфи?“, зачуди се Дийн. „Сигурно пак се е запилял някъде.“ При наличието на всички стъргалки, миячки, бърсалки и всякакви други механични изобретения, на Стъфи му оставаше много свободно време. Обаче на младини той бе свършил доста работа — не сядаше от тъмно до тъмно. Бе първокласен портиер!
Ако не беше недостигът на работна ръка, Стъфи щеше да бъде пенсиониран още преди няколко години. Но вече не пенсионираха хората така, както едно време. Сега, след като стигна звездите, човекът можеше да върши много повече неща. Ако пенсионираха хората както преди, помисли си Дийн, той самият щеше да остане без работа.
А нищо не би му било по-омразно от това. Защото гимназията „Милвил Хай“ беше негова. Той я бе създал. Повече от петдесет години бе живял за „Милвил Хай“, първо като млад и амбициозен учител, после — директор, а сега, през последните петнадесетина години и като неин управител.
Беше дал всичко, което имаше и то му се отплащаше. Гимназията беше за него жена, дете, семейство. Начало и край. „И аз съм доволен“, казваше си Дийн, „доволен в този петъчен ден на новата учебна година, със Стъфи, който се е запилял някъде из сградата и никакъв футболен отбор… или поне почти никакъв.“
Той стана иззад бюрото си и се загледа през прозореца. Една студентка, която беше закъсняла да се прибере у дома, прекосяваше поляната. Дийн си помисли, че я познава, макар напоследък очите му да не виждаха добре надалече.
Той примижа още повече, за да я види и бе почти сигурен, че е Джуди Чарлстън. Познаваше дядо й на младини, а момичето, според Дийн, имаше походката на дядо си. Засмя се на своя спомен.
Припомни си, че Чарлстън бе хлъзгав и изврътлив в работата си. Веднъж се бе заплел в някаква афера с обшивки за реактори, които трябваше да се използват в звездопланите.
Дийн разтърси глава, опитвайки се да се отърве от спомена и да не мисли за едно време. Беше признак за старост: зората на второто детство.
Но както и да беше, Хенри Чарлстън бе единственият в Милвил, който си бе имал работа със звездопланите… освен Ламонт Стайлс.
Дийн леко се усмихна, припомняйки си Ламонт Стайлс и неговия мрачен характер, и как бе постигнал нещо след толкова много години, макар много хора, ужасени и вбесени, уверено да му предричаха, че това няма да го отведе към добър край.
А сега нямаше никой разбира се, който да знае или може би някога да научи до какъв край все пак бе стигнал Ламонт Стайлс. Или всъщност дали бе стигнал до някакъв край.
„В този миг“, помисли си Дийн, „Ламонт Стайлс навярно се разхожда по улиците на някой фантастичен град в някой далечен свят.“
А ако това бе вярно и той се върнеше у дома, какво ли щеше да донесе този път?
Последният път, когато се върна — единствения му случай на завръщане изобщо — той бе донесъл гледачите, а те бяха много смешна пасмина.
Дийн се извърна от прозореца и се върна при бюрото си. Седна и придърпа отново писмените работи към себе си. Ала не можа да се съсредоточи върху работата. Много често му се случваше — размисляше се за едно време и така се увличаше в мислите си, че не можеше отново да се залови за работата си.
Той чу нечии провлачени стъпки и бутна купчината листа встрани. Веднага разбра, че е Стъфи по познатото влачене на краката. Той идваше при него, за да убие част от работното си време.
