лениво и по дъното му прозираше черна алувиална тиня.
Фрост тръгна по обраслия с трева коловоз върху моста, като продължи безуспешно да размахва ръце срещу рояците инсекти, които го нападаха. Задачата му обаче беше непосилна. Комарите настървено се впиваха в него и в стремежа си да ги махне от врата си ръката му размазваше издутите им от кръв тела.
Беше убеден, че привечер щеше да стане още по-зле. С настъпването на вечерния здрач, мухите щяха да изчезнат, но пък облаци от комари щяха да се вдигнат от тресавищата и мочурищата в низината. Единиците, които сега лакомо се охранваха по него бяха само пратениците, авангарда на тези, които щяха да долетят привечер.
С настъпване на утрото тялото му ще бъде изпъстрено с размазани ивици кръв и омаломощено от отровните ухапвания на комарите, а повече от сигурно клепачите му ще се подуят и ще затворят очите му. Мина му и мисълта за възможна смърт при толкова ухапвания.
Да можеше само да накладе огън. Димът би го предпазил от тях. А и на открити пясъчни наноси по реката постоянния речен ветрец би поразредил тази напаст. Ако пък би могъл да изкачи скалите, горе на ветровития хълм ще се поотърве от издигащите се от тресавищата рояци след падането на мрака.
Огън не можеше да накладе. А мисълта за катеренето по скалите и пробиването на обратен път през гъсталаците към реката го хвърляше в ужас. Преминаването щеше да бъде ужасно трудно през отровните бръшляни, а възможно беше да се натъкне и на гърмящи змии. Освен това, дори и да стигне до реката, може би нямаше да може да се добере до пясъчен нанос. Единственият, който познаваше, навярно беше доста далече, а той не бе добър плувец.
Много ясно обаче разбираше, че трябва да предприеме нещо. Следобеда преваляше и много време не му оставаше.
Застанал на пътя с присвити очи гледаше към обраслите в храсталаци и бурени скали.
Трябва да се намери друг изход, помисли си той. В главата му бавно се оформи решение. Обърна се отново, отиде към моста и се смъкна към плиткото поточе. Наведе се и загреба шепа тиня. Беше черна, леплива и смърдеше. Размаза тинята по гърдите си, по ръцете и раменете. Нахвърли препълнени шепи по гърба си. След това грижливо намаза и лицето си. Тинята залепна по него като щит. Острото свирене на комарите продължаваше да звучи в ушите му. Спускаха се на облаци пред очите му, но не кацаха по размазаната тиня.
Той продължи да се плеска с кал, за да прикрие тялото си колкото се може по-добре. Прохладата на тинята, а може би и нещо антисептично в нея, облекчиха смъденето и болките от копривата и ухапванията на комарите.
Тук, помисли си той, приседнал гол като дивак на брега на този тинест поток, беше много по-зле отколкото там, по градските улици. Защото сега нямаше нищо — абсолютно нищо.
Тук, почти в края на пътя, който незнайно защо беше поел, той най-накрая бе сломен. По-рано хранеше някаква съвсем слаба надежда, но сега надежда нямаше. Не виждаше как може да излезе от положението. Нямаше нито средства, нито понятие за това.
Да вземе ли утре да се върне при лауфърите и да се присъедини към тях, ако все още са там и ако въобще го приемат? Това не беше живот по негов вкус и желание, но така поне би се сдобил с панталон, а вероятно и чифт обувки. Ще има какво да яде и какво да върши.
Но твърде вероятно е те да го отпъдят веднага щом го видят. Защото той е ости и никой, дори лауфъри, не бива да общуват с хора, които са ости. Възможно е обаче и да не им пука. Могат да го приемат в компанията си просто като шут на групата, като забавен зевзек.
Само мисълта за такова падение го накара да потрепери.
А може пък да беше дошъл часът да поеме последния отчаян път и да потърси най-близката мониторна станция, и да заяви желанието си за смърт и след 50, 100 или 1000 години да се събуди не по-добре отколкото е сега. Ще премахнат белезите на остракизма и той ще бъде това, което си е, но нищо повече. Ще му дадат дрехи, за да се облече и той ще се нареди на опашките за хранителни продукти и отново няма да има достойнство, стремежи и надежда. Но ще бъде безсмъртен — Боже мой, да, той ще бъде безсмъртен!
Стана и тръгна нагоре по поточето да потърси къпините, които беше забелязал по-рано. Налапа шепи от тях и отново се върна. Седна замислен, като от време на време загребваше тиня и подновяваше отронилата се от тялото му. Ясно, беше в безизходица. Здрачаваше се вече и комарите се събираха на рояци. Налагаше се да прекара нощта тук. На сутринта ще хапне малко къпини за закуска, ще поднови дрехата си от кал и ще види какво да предприеме.
Падна мрак и светулките понесоха по скалите и храсталаците стрелкащите си светлинки. Козодой избоботи самотен някъде в далечината. Друг му отговори. Някъде из гъсталаците изцвили борсук. На изток засия златиста светлина и луната, почти пълна, изгря. Свиренето на комарите превзе тишината на нощта. Някои влизаха в очите и ушите му и той постоянно ги мачкаше. Унасяше се в дрямка и внезапно уплашен се събуждаше. На моменти не можеше да проумее къде се намира. Бяха му необходими секунди, за да се опомни и ориентира. Наизлязоха дребни нощни грабители и зашумолиха по храстите и буренаците. Заек заподскача надолу и спря на края на моста със заострени напред уши. Погледна важно надолу към странната фигура, присвита на речния бряг. Далече някъде нещо високо и весело изджавка. По върха на скалистия бряг зловещо изврещя патица и Фрост се разтрепера.
Задрямваше и отново се събуждаше. В тези моменти на пробуждане мислите му се мъчеха да избягат от жестоката действителност и се рееха назад към други дни. Към човека, който му оставяше храна до кофите за боклук. Към онзи старик, който го беше запитал дали вярва в Бог и към мимолетния час в светлината на свещите и аромата на розите с Ан Харисън.
И защо, учудваше се той, този човек го хранеше? Човек, когото не познаваше и с когото никога не беше разговарял? Нима има, чудеше се той, някакъв смисъл в този живот, който човечеството живееше? Може ли да има стремеж и цел в един толкова безсмислен живот?
Някъде в безкрая на дългата нощ, той разбра и реши какво трябваше да направи. Разбра и смътно осъзна отговорността, за която не беше се сетил до този момент. Не я усети изведнъж. Тя се яви и оформи постепенно, като едно назидание; урок, научен на етапи и болезнено.
Не, той не трябва да се връща в лагера на лауфърите. Не трябва да търси смъртта. Докато е жив, трябва твърдо и неотлъчно да се придържа към целта, която не му беше известна. Беше тръгнал към някакво стопанство без да знае защо трябва да продължи в това направление, към тази своя цел. Защото нещо му подсказваше, че не само той се е отправил натам. Чапмън, онзи чуден човек, който му зададе толкова много въпроси, човека, който загина в алеята — или по-скоро спомена за него, неговата памет също бяха се отправили натам. Опита се да осмисли всичко това, но напразно. Беше му ясно, че смисълът не можеше да изкристализира. Чувстваше, че не може да го проумее. Беше се обвързал с този курс, беше тръгнал по този път и трябваше да го следва въпреки многото въпросителни.
Възможно ли е, учуди се той, този луд и необуздан подтик към това пътуване да е резултат на някакво предчувствие извън нормалния умствен процес? Може би една добавена, извънредна функция на разума, която се проявява само при стресови състояния и извънредни обстоятелства.
Утрото най-после дойде и той тръгна нагоре по потока, за да потърси къпини. След това внимателно поднови тинята по тялото си и тръгна.
Още 15 мили и щеше да стигне до началото на една падина, която се спускаше отгоре между хълмовете. По тази падина най-после щеше да стигне до стопанството. Опита се да си спомни как изглеждаше отвора на тази долина. Единственото, което си спомни беше, че някъде на хълма извираше поточе, ледено студено, което слънцето никога не можеше да стопли. Струеше във водоскока под пътя, и лъкатушеше към едно езерце недалеч от пътя, задушавано от папур, тръстики и други блатни растения. Ще трябва да се ориентира по извора и поточето, убеди се той, защото друго не помнеше.
Смъденето от копривата изглежда беше минало, а поради калта мухите и комарите почти не го безпокояха. Продължи трудния си път нататък. Стомаха му се бунтуваше. По едно време забеляза гъби по пътя и се спря да ги разгледа. Спомни си, че в онези дни, когато идваше в стопанството за летните ваканции често ходеше с дядо си за гъби. Тези му изглеждаха като онези, които тогава беряха, но все пак не можеше да бъде съвсем сигурен. Глада и предпазливостта се сблъскаха в жестока схватка и той продължи пътя си без дори да ги докосне.
