Той се запрепъва по пътечката към улицата, махайки с дясната си ръка към приближаващото такси. Таксито се изтегли встрани и спря. Шофьорът протегна ръка назад, за да отвори вратата. Чапмън се вмъкна и се стовари на седалката. Дишаше все по-трудно и звучно.
— Къде, мистър?
— Закарайте ме… — започна Чапмън и спря, защото му хрумна нещо. В болница не. Не направо и веднага в болница. Той непременно трябва най-напред да отиде на едно друго място.
Шофьорът се полуобърна и се вгледа в него.
— Мистър, добре ли сте?
— Добре съм.
— Виждате ми се малко особен.
— Няма ми нищо — каза Чапмън.
Беше му трудно да мисли. Ужасно трудно да свърже мислите си. Съзнанието му беше претоварено и объркано.
— Трябва ми пощенска станция — каза той.
— Има една по тази улица, но ще да е затворена.
— Не — прошепна Чапмън. — Не просто станция. Искам да ме закарате в една определена станция — продължи с усилие той и каза на шофьора къде се намира тя.
Шофьорът го погледна подозрително.
— Мистър, Вие не ми се виждате добре.
— Добре съм — каза Чапмън.
Облегна се назад и се загледа в бягащата покрай таксито улица. Повечето от заведенията и магазините бяха тъмни. Тук-там по блоковете продължаваха да светят прозорци. Недалеч отпред на лунната светлина блестеше кръст на църква. Веднъж, спомни си, и той влезе в една църква, за да потърси помощ.
Нощта беше тиха. Градът също, какъвто си беше и всяка нощ. В този умерен поток имаше някаква сигурност — внушаваше спокойствие. Земя и живот, замисли се той — две толкова хубави неща. Светлините на лампите по паважа, безшумните прибежки на котка, черна като самата нощ, изрисуваните търговски реклами по витрините. Всичко това той беше виждал и по-рано, но не така ясно и истински. Сега, облегнат в бягащото такси, той ги виждаше като за пръв път. Виждаше ги като съставни части и подробности на града, който добре познаваше. Сякаш се прощаваше с всичките тези неща и се вглеждаше в тях, за да не ги забрави след като си отиде.
Макар че никъде не заминаваше. Отиваше най-напред в пощата, след това в болница, откъдето щеше да се обади вкъщи, защото ако не успее да се обади, Алис ще се безпокои, а тревогите са й толкова много, че не му се ще да прибавя към тях. Не парични тревоги обаче. В това отношение той беше спокоен, като имаше предвид книгата, която щеше да реши паричните им проблеми.
Ръката много го безпокоеше. Така му се искаше да се отърве от тази болка. Освен ръката, той вече се чувстваше добре. Малко отпуснат, отслабнал и разсеян може би, но ръката, ръката го безпокоеше.
Таксито приближи бордюра и шофьорът се обърна, за да отвори вратата.
— Заповядайте — каза той. — Да чакам ли?
— Ако нямате нищо против — отвърна Чапмън. — Веднага се връщам.
Изкачи стълбите на почивки, защото му беше много трудно. Краката му се влачеха и когато се качи горе просто не можеше да си поеме дъх.
Прекоси фоайето и намери кутията, която преди няколко седмици беше наел. Погледна. Пликът все още беше там — сам, единствен.
От Б до Ф и обратно на А. Бавно и внимателно завъртя барабана, но не успя. Завъртя шайбата и отново набра буквите. Този път отвори. Бръкна, извади плика и затвори кутията.
Стиснал здраво плика той се обърна да тръгне. Болката отново го сполетя — масирана, жестока, ужасна. Невероятна чернота го обхвана и той падна без да усети пода. Съзнанието му се понесе в притаеното сияние на зората и Франклин Чапмън навлезе в покоите на смъртта.
Тридесет и две
Бурята се разрази минути след неговото тръгване. Прегърнал човека като бебе, Фрост мъчително си пробиваше път през хаоса от проблясващи светкавици и постоянен тътнеж от гръмотевици, които хълмовете наоколо многократно повтаряха. Дъждът се сипеше като из ведро и земята под краката му като че ли се движеше с поройните талази. Дърветата над него шибаха клони като огромни агонизиращи чудовища. Скалите по върховете на хълмовете тъжно стенеха и като че ли запълваха паузите между гръмотевиците.
Човекът, когото носеше, хич не беше лек. Беше набит и тежък. Налагаше се Фрост често да спира и търси опора за товара си без да го лишава от бащинската прегръдка. Между тези неизбежни почивки той неотстъпно продължаваше трудния си път. Стъпка по стъпка опипваше и изкачваше хълма. Почвата под краката му беше неустойчива, като течащата по нея вода. В низината долу се чуваше рева на прииждащите води, които се събираха в подножието на хълмовете като в огромна фуния. Мястото, където намери човека, навярно вече беше в един фут, ако не и повече вода.
С настъпването на бурята силно се смрачи. Виждаше само няколко ярда пред себе си и не се осмеляваше да мисли за разстоянието, което му предстоеше да измине. Мислеше само за поредната стъпка и след като успешно я направеше, мислеше за следващата. Времето престана да значи нещо, и светът за него се сведе до няколкото квадратни метра от мъгла и сива вечност, в които си пробиваше път.
И изведнъж, без каквито и да е признаци, гората свърши. Излязоха на поляна, която изглежда някога е била изкуствена ливада. Треви до коленете се огъваха под напора на сърдития вятър. Белите им стъбълца призрачно проблясваха в сумрака на бурята, шибани от разбитите в мрака дъждовни талази.
На хълма над поляната имаше къща, изправена като скала срещу бурята. Около нея, шибани от вятъра, се огъваха дървета, а по-назад, на хоризонта се чернееше друга постройка — навярно плевнята с оборите.
Той понесе тежкия си товар през поляната. Чувстваше, че стъпва по-уверено, защото земята тук беше по-равна, а и близостта на целта му беше вдъхнала неподозирани сили. Тук, в пътя през поляната, той за пръв път след като тръгна, почувства топлината в тялото на човека, когото носеше. Изкачването на хълма му беше особено трудно с този товар. Но за пореден път си напомни, че това не беше някакво бреме, а човек.
Тръгна между дърветата около къщата. Светкавиците раздираха небето и поройните вълни безмилостно се изливаха отгоре му.
Спря се под навеса на портата и с радост усети, че къщата му е позната. Дори в този ужасен дъжд веднага си представи и видя двамата старчоци, седнали на верандата в шезлонгите как се любуват на живописната котловина.
Стигна до стъпалата и се заизкачва нагоре. Сториха му се крехки и несигурни, но все пак издържаха тежестта и той се изкачи на верандата.
А сега вратата, помисли си той. Дали ще е отключена? Не беше и помислял за това. Заключена или не той трябваше да влезе. Ще разбие вратата или някой прозорец, защото човекът когото носеше имаше нужда от подслон.
Прекоси дъсченият под на верандата. Когато стигна до вратата тя неочаквано се отвори и един глас каза:
— Сложете го ей там.
Тъмната човешка фигура го заведе към нещо като кушетка до стената.
Той се наведе и сложи човека на кушетката, а самият остана прав. Ръцете му болезнено и безжизнено увиснаха. За миг само стаята се завъртя около него, но всичко бързо дойде на мястото си.
Другият, който му отвори вратата беше застанал до една маса в насрещния край на стаята. Несигурно затрептя малко езиче светлинка. Разрасна се, бързо се успокои и Фрост различи свещ. А за последен път той видя свещ онази нощ (колко отдавна беше това!), когато Ан Харисън седеше срещу него на масата.
Другият се обърна. Беше жена. Лицето й беше обикновено, но излъчваше сила. Лице на 60 годишна жена, ако не и повече, но имаше вид на лице без възраст — спокойно и уверено. Косата й беше плътно
