Над бъркотията от мъгла и врявата от викове се извиси гръмогласно мъжки глас.
— Чакайте, момчета! Не го хвърляйте с обувките — ще се удави!
— Вярно бе — ревна друг, — трябва да му дадем възможност. Свалете тези обувки.
Задърпаха обувките му и той се остави да ги измъкнат. Опита се да вика, но се задави в някакво грачене.
— Тоя панталон ще натежи във водата също — провикна се гръмогласния.
Обади се друг:
— Онези от спасителната няма да могат да го намерят и измъкнат ако потъне!
Фрост опита съпротива, но тя се оказа нищожна срещу толкова хора и те бързо смъкнаха от него панталона, сакото, ризата и всичко останало.
Четирима го хванаха за ръцете и краката, а друг встрани започна да брои:
— Едно! Две! Три!
При всяко отброяване те го люшваха със засилване и на третото го пуснаха. Той полетя над реката, усещайки водата да се приближава към него.
Пльосна се с цял ръст в нея и почувства съпротивата й като юмручен удар. Започна да потъва в синьо- зелената студена вода, борейки се панически да се задържи. Най-после успя да изплува на повърхността и инстинктивно запляска с ръце и крака. Нещо твърдо се удари в него. Той протегна ръка, за да го махне и почувства грапавата кора на дърво. Обхвана го с ръце и усети, че е плаващ дънер. Хвана се още по-здраво, отпусна тяло отгоре му и погледна назад.
На брега лауфърите диво се кълчеха и подскачаха в някакъв войнствен танц подвиквайки му думи, които той не разбираше. Един от тях размахваше високо над главата си панталона му като току-що смъкнат скалп.
Двадесет и девет
Някъде през нощта вятърът пак беше съборил кръста.
Огдън Ръсел седеше и търкаше очите си, за да прогони дрямката.
Седнал върху пясъка, се взираше в падналия кръст и си мислеше, че това беше вече непоносимо, при все че беше вече време да свикне. Направи всичко, което знаеше и можеше, за да поддържа кръста изправен. Хващаше плуващи по реката дървета, за да го подпира и укрепва. Покрай водата намери няколко по-големи камъка и ги дотътри до кръста, за да изгради основите му. Изкопаваше дупка след дупка за него и с едно по-тежко дърво, изхвърлено на брега, трамбоваше здраво пясъка около него.
Но нищо не помогна.
Нощ след нощ кръстът падаше.
Не беше ли това — учудваше се той, — знак, упорито напомняне, че няма да намери утехата и упованието, които търсеше и че е по-добре да се откаже? Или пък беше едно изпитание за това доколко той заслужава да получи този божествен дар, това благодеяние? В какво бъркаше? Къде беше грешката? В продължение на много часове стоеше коленичил. Отразеното във водата слънце и пясъка опърлиха кожата му и целият заприлича на сварен забелен картоф. Плачеше и се молеше на Всемогъщия, докато краката му се схванеха, лишени от приток на кръв и гласът му пресипнеше. Подлагаше се на безкрайни душевни изпитания и изтезания и отправяше стонове и молби, които биха трогнали дори сърце от камък. Живееше само с речни миди, малини, къпини, воден крес и по някоя рибка от време на време, докато от тялото му останаха само кожа и кости и постоянна болка сви стомаха му.
И нищо не се случваше. Нищо не идваше.
Предзнаменованието го нямаше.
Бог продължаваше да го пренебрегва.
А не беше само това. Беше изгорил и последния от двата борови дънера, които намери изхвърлени във върбовия гъсталак до пясъка на брега. Предишния ден изскубна и последните корени, които можеше да достигне. Разчиташе само на случайно изхвърлено от водата дръвце и изсъхнали върбови клонки, които до голяма степен бяха нищо, защото бързо се превръщаха в пепел без особена топлина.
И като добавка към това горестно изпитание, беше човека с кануто, който през цялото лято се навираше тук по реката и понякога дори се опитваше да разговаря с него без да знае и разбира, че с отшелници не се разговаря.
Та той беше избягал от хората. Беше обърнал гръб на живота. Беше дошъл тук, за да се отърве и от двете. Но ето, че въпреки всичко животът, в лицето на този човек с кануто, си навира носа и може би го шпионира, макар че какво има за шпиониране, учудваше се той, при скромен мирянин като него. Ръсел бавно се изправи на крака, подпирайки се на ръце и поотупа пясъка от гърба и краката си.
Погледна кръста още веднъж и реши, че трябва да направи нещо по-ефикасно от направеното до сега. Единственото решение, рече си той, беше да преплува на брега, да намери изхвърлено някое по-дълго дърво, за да подмени дългата част на кръста и да го забие колкото се може по-дълбоко. Заровен така той няма да натежава толкова и по-трудно ще бъде прекатурван.
Мина по пясъка и коленичи до водата, загреба с пълни шепи и наплиска лицето си. Изми се и както си беше на колене, погледна през омарата над стоманеносивата водна повърхност към гъстите неравни шубраци на другия бряг.
Да, беше постъпил правилно, помисли си той. Беше останал верен на всички стари изисквания на отшелничеството. Беше дошъл в едно забутано местенце на земята, тук дълбоко в девствената природа. Беше се изолирал на това заобиколено с пясък островче посред реката, където никой и нищо не можеше да разсейва и отвлича вниманието му. Със собствените си ръце направи и съхрани кръста. Гладуването му беше почти непоносимо. Молитвите си изпълняваше както подобава. Плачеше и се молеше. Унижаваше се и духом и тялом.
Имаше едно нещо. Едно-единствено нещо. И през последните седмици той се бореше с мисълта за него, със самият факт, че е помислил за него, с желанието да го изрече. Пазеше го дълбоко закътано в съзнанието си. Опитваше се да го забрави, да го изтрие от разума и съзнанието си.
И все пак то постоянно изплуваше на повърхността и нищо не беше в състояние да го потисне. Тук, в тишината на току-що зародилия се ден, той отново беше изправен лице в лице с него.
Предавателят, вграден в гръдния му кош!
Можеше ли той да търси душевно безсмъртие и същевременно да се придържа към обещанието за физическото? Можеше ли да играе комар с Бога и да крие ас в ръкава си?
Трябва ли преди молбите му да бъдат чути, да се отърве от предавателя в гърдите си и да стане обикновен смъртен?
Политна напред и колабира на пясъка.
Влажния пясък подразни страната му и продължаващите да се движат устни загребаха песъчинки.
— О, Боже! — прошепна той в страх и отчаяние. — Това не, това не, това не…
Тридесет
След като успешно отправи стеблото, за което се беше заловил, към брега, той отново стъпи на твърдо. Трябваше да измине половин миля през гъсти гори преди да излезе на пътя.
Комарите и мухите бяха ужасни. Нагорещената земя пареше краката му. На много места се натъкна на коприва и въпреки опитите му да заобикаля такива растения, налагаше му се да минава през места, обраснали с отровен бръшлян. Ожареното от копривата все още пареше, а отровните мехури от бръшляна знаеше, че ще се появят след един-два дни. Предстояха му трудности.
В първите няколко мили страхливо се озърташе, защото се опасяваше, че лауфърите ще го догонят, но те не се виждаха никакви и той реши, че са го изоставили. Достатъчно се позабавляваха с него и повече не им беше нужен. Взеха колата, дрехите му и всичко, което имаше. Метнаха го в реката с дива радост и толкова. Какво повече. Те всъщност не бяха лоши хора. Ако бяха, той вероятно нямаше сега да бъде тук. Нямаше да подскача по този коловоз и да шляпа с ръце комарите и мухите и постоянно да охка от паренето на копривата.
Стигна до един поток. Каменният мост над него беше започнал да се разпада. Потокът под него течеше
