Попитах го и дали чете Библията и вярва ли в Бога. Това е нещо, за което питам всички хора. Мис, въпроса който ми зададохте относно разговора с Фрост е малко смешен. Какво значение има това?
— Защото аз знам отчасти за какво сте говорили.
— Значи сте го виждали?
— Не, не съм го виждала.
— Тогава някой друг…
— Да, друг — каза тя. — Дан му е казал, че сте го питали дали чете Библията и вярва ли в Бог.
— При това положение можете да ми се доверите.
— Не знам — каза тя, все още притеснена. — Мисля, че мога, при все че не съм съвсем сигурна. Всичко беше като кошмар. Стоиш в неизвестност. Отвсякъде те гледат. Знаех, че ме следят — забелязах ги. И с положителност усещах, че телефонът ми се подслушва. Не можех да седя със скръстени ръце. Не можех да си седя и да приемам всичко това. Затова и отидох при Епълтън. А и вие — вие също сте ме следили!
Той кимна с глава.
— И Вас, и Фрост, и онзи другия — онзи… Чапмън. Мис, ние не рисуваме само лозунги по стените. Ние вършим много други неща. Ние се борим с Вечния Център. Борим се с всичко, с което можем.
— Но защо?
— Защото те са наши врагове. Те са врагове на цялото човечество. Ние сме единствените оцелели от доброто старо минало на това човечество. Ние сме подмолният, нелегален свят. Наложиха ни тази нелегалност.
— Мисълта ми не е за това. Мисълта ми е защо следите нас?
— Предполагам, че едното е във връзка с другото. А ние можем и да ви помогнем. Ние бдяхме зад закусвалнята онази нощ, когато убиха онзи човечец. Бяхме готови да помогнем, но се оказа, че Фрост няма нужда от помощ.
— Значи знаете къде е той?
— Не. Знаем, че открадна кола. Предполагаме, че е напуснал града. Загубихме следите му. За последно го видяхме когато тръгваше на запад.
— И помислихте, че аз може би знам.
— Хм, не. Не сме мислили такова нещо. Ние нямаше да се свържем с Вас, ако не бяхте отишла във Вечният Център.
— Какво общо има това? Аз имам пълното право да…
— Вие имате право, разбира се. Но на Епълтън вече му е известно, че Вие знаете за следенето. Ако сте успяла докрай да изиграете ролята на наивница и глупачка и не сте казала нищо съществено, няма защо да се безпокоите.
— Предполагам, че вече не мога да бъда спокойна.
— С Вечният Център не можете да се борите — каза той. — Никой не може. Злополука или нещо друго може да се случи. Били сме свидетели на много такива неща.
— Но у мен има нещо, което той много иска да има.
— Не нещо, което иска да има, а нещо което той иска никой да го няма. И отговорът е много прост. Фрост е отстранен. Вече ще отстрани и Вас и ще бъде съвсем спокоен.
— Вие, изглежда, сте доста добре осведомен!
— Мис — отвърна Сътън, — можех ли да знам тези неща, ако нямах свои хора във Вечния Център?
Това са значи те — помисли си тя. — Никаква банда от религиозни фанатици, никакви рисувачи на лозунги, а добре организирана и ефикасна организация от бунтовници, които години наред тихомълком и с дръзновение са причинили на Вечния Център такива главоболия и неприятности, които човек не може дори да си въобрази.
Но без успех. Защото никой не може да се изправи и да устои срещу силата на една структура, която владее света и дори нещо повече. У нея е залогът и обещанието за вечен живот.
В такава структура не може без свои хора. Не само на Холите, но и на всеки, който не иска да губи. А с тази ненаситна лакомия за трупане на състояния за втория живот, хора за изтичане на информация ще се намерят винаги.
— Струва ми се трябва да ви благодаря — каза Ан.
— Няма нужда от благодарности.
— Къде да ви сваля?
— Мис Харисън — започна Сътън. — Имам да ви кажа още нещо. Надявам се, че ще ме изслушате.
— Защо не. Разбира се ще ви изслушам.
— Документа, който е у Вас…
— А, значи и Вие го искате.
— Ако нещо се случи с Вас, ако…
— Не — каза Ан. — Той не е мой. Той принадлежи на Даниел Фрост.
— Но ако се загуби… Той е едно оръжие, не разбирате ли. Не знам какво има в него, но ние…
— Разбирам. Вие можете да си послужите с всичко, което ви попадне. Всичко без изключение. Без значение как сте се докопали до него. Без значение какво е то.
— Не звучи много ласкаво, но мисля че сте права.
— Мистър Сътън — каза Ан. — Ще се приближа до тротоара. Ще намаля, но няма да спирам. Вижте някак да слезете.
— Щом искате, мис.
— Искам — каза тя. — И ме оставете на мира. Един преследвач ми стига, не искам още.
Посещението й при Маркус Епълтън беше грешка, упрекна се тя. Няма значение какво е мислила и казала. Тези неща не биха могли да се решат в един законен съд. А блъфиране, колкото и умело да бъде направено, съвсем не е уместно. Рискът е много голям. Интересите на много хора ще бъдат засегнати. Те не може да не се намесят.
Имаше само един отговор за момента. Тя не можеше да се върне нито в кабинета, нито в апартамента си. Зловещата машина вече е пусната в ход и само нейната съобразителност може да я отърве от нея. Намали и Сътън скочи на бордюра.
— Благодаря за возенето — каза той.
— Моля, моля — отвърна тя и стрелна колата отново в потока от коли.
В чантата й имаше малко пари и кредитните й карти също бяха там, така че нямаше причини да се връща.
Бягство, помисли си тя. Не точно бягство. Не бягство от някого, а бягство при някого.
Слава на Бога, че го е запазил и е добре, помисли си тя.
Двадесет и осем
Беше се отдалечил доста на юг от Чикаго. По едно време все още съзираше забулени в далечната мъглявина кулите и жилищните блокове откъм долния край на езерото, но вече беше на запад от него и криволичеше на север по тесни, стари пътища. На моменти те се губеха и ставаха непроходими и той се принуждаваше да заобикаля и да търси нови, обрасли с треволяк пътища, които да го изведат във вярната посока.
Така беше още от самия източен бряг и придвижването му не беше лесно и бързо. Макар че причини за бързане нямаше. Нямаше причини — успокояваше се той за кой ли път — да бърза за никъде. Не гонеше цел и направление. Целта, към която беше се насочил, бе само една емоционално обременена представа, която можеше да се окаже без особено значение. Утехата и себеутвърждаването, които очакваше да намери там, навярно са само една примамлива илюзия. Навярно и там е кухо, празно и скучно, както и всеки километър, който щеше да измине до там. И въпреки това той неотменно си проправяше път натам, теглен от нещо вътре в него, нещо, което все още не можеше да проумее.
Срещаше малко хора. Землищата, в които пътуваше, бяха рядко населени. Тук-там в изоставени и порутени стопански сгради живееха, или по-скоро лагеруваха дрипави и грозни семейства. Все още се срещаха рядко малки селца, обитавани от по няколко семейства, останали упорито да противостоят на тоталната миграция към огромните градски центрове. Живееха събрани в малки човешки ядра, заобиколени
