Мушна се зад волана и запали двигателя. Със затаен дъх изтегли машината от паркинга на улицата. Едва след десетина-дванадесет пресечки дишането му се нормализира. След половин час спря колата, зарови се в инструментите и измъкна оттам малка отверка. Около миля по-нататък, в един засенчен от огромни брястове булевард спря зад една друга кола. Тихо и безшумно, без да вижда, с опипвания той размени табелите с номерата на двете коли.
По-късно, пътувайки нататък, тази смяна му се стори само губене на време, но почти веднага се сети че само след няколко часа щеше да бъде съобщено за кражбата, а размяната ще затрудни залавянето.
Тук, в западните покрайнини на града движението беше по-слабо. Всяка нощ, докато дебнеше за кола, той си изработи план да се отправи на запад към края на града и пустите, необитавани места нататък. Още от първата нощ след бягството му от алеята, беше решил, че там ще може да се укрие по-добре. Ако има някакво население, то ще е съвсем рядко, а и големи райони от земята, някога обработвани, сега бяха обраснали и запуснати. Освен това една мисъл дълбоко в съзнанието му подсказваше, че Епълтън не ще допусне възможността да излезе от града.
Далеч от града сигурно ще има проблеми, най-вече с храната. Но смътно се надяваше да се справи някак. Сезона на плодовете, боровинките, малините, ягодите и къпините наближаваше. А можеше да хваща и риба и да пригоди някой капан за дребни животни. Благодарение на Ан беше горе-долу екипиран. Предчувствайки, че рано или късно ще трябва да напусне подземието, бе напъхал всичко по джобовете си — въдици и жилка, джобна запалка, флакончета с газ, кремъчета, фитилчета. Голям джобен нож, малка ножичка, гребен, отварачка за консерви (от която нямаше да има нужда в тази пустош) и малка аптечка. С тези неща смяташе, че ще се справи, макар да не знаеше още как.
Тези проблеми обаче малко го занимаваха. Най-важното беше да напусне града и да се установи някъде на постоянно място, където няма непрекъснато да дебне, да се крие и да се страхува, че някой може да го види и да го съобщи като подозрителен.
Мисълта за бягство в пустошта беше се оформила у него още първата нощ след като избяга. По-късно реши да отиде по-далеч на запад — към старото стопанство, в което някога беше прекарвал ваканциите през младостта си. Здравият му разум се бореше с това решение, но някаква по-силна вътрешна мисъл го склони.
Дневно време, докато седеше свит по дупките, често се опитваше да разгадае причините за това влечение, този подтик към мястото на неговата младост. Дали не беше силното желание да се идентифицира с нещо. Не беше ли това не манифестирана, но крещяща нужда да стъпи на позната земя, да каже: „това е място, което познавам и то познава мен — място, с което си принадлежим“ — едно търсене на корена, независимо колко плитко е той.
Не разбираше. Не можеше да го разбере. Чувстваше само, че нещо много по-силно от хладния му и практичен ум го тегли към това старо и изоставено стопанство.
И ето го вече на път.
Много по-лесно щеше да му бъде ако беше тръгнал по откритите пътища, които излизаха във всички посоки от града, но точно тях той отбягна. Защо да излиза на показ след като толкова дълго беше се крил?
Без карта нямаше представа накъде върви. Беше му ясно само, че се придвижва на запад. Когато открадна колата, луната отиваше на запад и той тръгна по луната.
Повече от час пътуваше в населен район, осеян с пазари и магазини, но скоро навлезе в безлюдни райони, в които рядко се виждаха къщи. Стигна до някакъв тесен път с лоша настилка и тръгна по него.
Настилката свърши, но пътя продължаваше като два коловоза, потънали в прах. Къщите оредяха и малко след това съвсем изчезнаха. Гъсти, тъмни гори закриваха хоризонта.
След много завои и заобикаляния, той се изкачи на един хълм. Спря колата, излезе и се огледа назад.
Далече зад него на изток, север и юг, докъдето окото му можеше да види, мигаха светлинките на града, който беше напуснал. Пред него беше мрак без искрица светлина.
Изправил се на този гол хълм, той дълбоко пое дъх, изпълнил гърдите му със свежест и прохлада, които само откритата, неподправена природа може да предложи. Почувства миризмата на бор и прах. Беше му съвсем ясно, че града е далеч зад него.
Качи се в колата и продължи. Пътят не предложи нищо по-добро, но все пак беше път, и той неотклонно го следваше, устремен на запад.
Призори излезе от пътя, прескочи една плитка канавка, мина по нива обраснала в плевели и храсталаци и паркира в една горичка от дъбове в края на нивата.
Слезе от колата, широко се протегна и почувства колко е гладен. По-важно обаче бе, че тази сутрин за пръв път от седмици насам той усети, че повече не трябва да дебне и да търси укритие.
Двадесет и седем
След чакане от един час Ан Харисън влезе при Маркус Епълтън.
Беше вежлив и любезен. Седнал зад бюрото си, той имаше вид на забогатял и преуспяващ бизнесмен.
— Мис Харисън — откликна той. — Толкова се радвам да ви видя. Четох доста за вас във връзка, струва ми се, с участието ви в някакво дело.
— Но не и за това, че съм успяла да помогна на клиента си — каза Ан.
— Но все пак възбуждането на делото не беше напразно. Точно такива съждения и разисквания подпомагат и утвърждават законите.
— Благодаря ви за комплимента — отговори Ан. — Ако наистина беше комплимент.
— О, да — каза Епълтън. — Бях съвсем откровен. А сега бихте ли ми казали на какво дължа тази чест? С какво мога да ви услужа?
— Най-напред като махнете подслушвателите от телефоните ми — каза Ан. — След това като си приберете копоите, които сте пуснали по следите ми, и като ми кажете защо е всичко това.
— Но мило момиче…
— Можете да си спестите въздишките — прекъсна го Ан. — Аз знам, че сте поставили подслушвателни уреди, може би в централата. Подготвила съм жалби и срещу вас, и срещу хората от съобщенията. В тях вие сте замесен в инвазия, нарушение на частния ми живот и този на моите клиенти, което може би е много по-важно от моя личен живот и…
— Нищо не можете да направите — грубо я прекъсна Епълтън.
— Мисля, че мога — каза Ан. — Няма съд, който би отхвърлил такъв случай, защото той касае гаранциите, установени между адвокат и клиент. И касае, разбира се, основата, корените на правосъдието.
— Нямате доказателства.
— Мисля, че имам — каза Ан, — но това не е въпрос, който ще седна да разисквам с Вас. А дори доказателствата ми да са недостатъчни, а те са, аз вярвам, че съдът ще възбуди и нареди разследване по моите оплаквания.
— Глупости! — избухна Епълтън. — Съдилищата нямат за цел, нито пък имат време да се занимават с разследвания по оплакванията на разни пикли.
— Може би не с всички и „разни“, но с оплакване като това…
— Вие може би ще свършите — студено отсече Епълтън — с отнемане на адвокатското ви право.
— Може би — отвърна Ан. — Ако съдилищата са толкова под опеката ви, както си въобразявате. Аз обаче мисля, че не ги притежавате чак толкова.
Епълтън разярен изпелтечи:
— Притежаваме съдилищата!
— Ами да — спокойно отговори Ан, — и съдилищата, и вестниците. Но мълвата, слуховете не можете да обсебите. Тях не можете да контролирате. И ако съдът се опита да ми затвори устата и вестниците премълчат, ще се размирише. Повярвайте ми, мистър Епълтън, аз ще се погрижа да завони така, както не сте и предполагали.
Разтрепераните му устни се поуспокоиха и пороя от слюнка секна.
