братство. На Фрост обаче му струваше, че този човек му е познат и дългогодишен приятел.
Един ден пък реши да посети местата, където бе живял, но само след няколко преки се отказа. Сметна, че няма нищо, което да го тегли там и се върна в укритието си. Сети се, че във фоайето на входа името му върху дъската ще е заменено с друго, и че друга кола, — точно като неговата — ще бъде паркирана в редицата еднакви коли, едва не опрели носове в стената на жилищния блок. Не, неговата кола нямаше да бъде там. Отдавна, по заповед за конфискация ще да е извлечена оттам, а и блока за него вече беше чужд. Порутената къщичка, подземието, в което сега живееше, бяха неговият дом. Сега за него всяка дупка беше дом.
Върнал се в своето подземие, той седна в тъмнината и отново се помъчи да обмисли положението, опитвайки се да подреди фактите в тяхната последователност с надежда да намери в тези строго подредени аспекти на своето положение пътя, по който да тръгне. Този път той все още не можеше да открие, защото бариерата от факти му сочеше улица без изход.
Беше като в клопка и имаше само един изход — последният, отчаяният, нерадостният горчив път към камерите, където тялото му щеше да бъде замразено и съхранено. Само че той нямаше да поеме натам без принуда. Защото при това положение на нещата, ако влезеше в камерата, щеше да излезе от нея просяк. Средствата за втория му живот нямаше да бъдат повече от тези на дивака от Централна Африка, от тези на пеона4 от Южна Америка. Ще има и разполага с толкова, колкото и спящите по улиците на Индия. А ако продължи да живее, може би някъде, някак си — кога и как един Бог знаеше — той би могъл да стигне до някаква възможност или положение, което би му вдъхнало надежда, макар и много слаба, но все пак нещо, с което би могъл да подхване втория си живот.
Вероятно не му предстоеше живот на богаташ, на милиардер, но поне няма да виси по опашките за хляб и да трепери по улиците без покрив над главата си. В онзи свят на пробуждане човек по-добре да е мъртъв, отколкото беден.
Тръпки го побиха при мисълта за участта на бедните в един отрупан с богатство свят. В света, в който хората ще се събудят и ще намерят спестяванията си многократно увеличени. А богатство като това би било нещо непоклатимо и сигурно, защото ще представлява самата земя. До връщането на вложителите във Вечният Център към втори живот всичко тук на тази планета ще влезе в този капитал и хората, които са участвали в него с предвидливост и благоразумие, ще продължават да богатеят. А този, който няма никакъв дял там, ще бъде лишен от всякаква възможност. Ще бъде обречен на вечна просия и бедност.
Причинната логика на тези мисли му показваше, че не може и не бива изобщо да мисли за камерите.
Не биваше да прибягва до камерите и по друга една причина. Та нали точно това очакваше от него Маркус Епълтън.
Зареян в булеварда на времето, безконечните дни му се струваха като наредените в безкрая дървета по булеварда пред него. Но освен този сляп, безкраен булевард, който води до никъде — друга посока, друг път нямаше.
Проспа деня и привечер отново подхвана своето дебнене и промъкване.
Беше вече нощ, когато влезе в уличката, за да вземе пакета при кофите за боклук. Пакетът го нямаше, което означаваше, че е избързал. Човекът все още не беше излизал.
Оттегли се към един по-отстранен ъгъл в алеята и приклекна да чака.
Пристъпвайки безшумно в сенките с наострени уши се появи котка. Спря и се загледа в приклекналия Фрост. Разбирайки, явно, че той не представлява опасност за нея, тя седна и започна да се мие.
Малко след това задната врата на ресторанта се отвори и сноп светлина се стрелна в нощта. Човекът излезе. Бялата му дреха блесна на светлината. С дясната си ръка придържаше кошче с отпадъци опряно на хълбок, а в лявата му беше пакета.
Фрост се изправи и пристъпи напред. Приглушен изстрел отекна в стените. Човекът в бяло опъна тялото си в спазъм и отхвърли глава назад. Кошчето падна, завъртя се и от него потече нещо черно.
Фрост забеляза, че пребледнялото лице на човека, малко преди да падне, започна да тъмнее откъм косата.
Човекът в бяло падна и се присви на тротоара. Кошчето, което продължаваше да се върти, направи още едно-две завъртания и спря до тялото му. Фрост направи още няколко крачки и се спря устремно напрегнат.
Котката я нямаше. Нямаше никакво движение, никакви гласове и стъпки.
Съзнанието на Фрост извика — „клопка!“.
Покушение на човек тук, в улицата! Най-вероятно убит с разрушител на мозъка (оная тъмна течност се стича по страната му), а това изключва всякаква надежда за втори живот.
Човекът умираше в уличката, а там беше само той, Фрост и беше съвсем сигурен, че наоколо може да се намери пистолет.
Тази смърт беше за него, съвсем сигурен беше. Край на остракизма. Вече искаха живота му и то не временно, а веднъж завинаги. Защото този, който беше убил хладнокръвно човека, проявил състрадание към него, всъщност искаше неговия живот.
И нямаше никакво значение, че Фрост не беше убивал. Нищо не би доказало точно така, както стана и с обвинението му в предателство.
Той се обърна и заоглежда стените.
И двете бяха тухлени, двуетажни, около 30 фута високи. На по-далечната, в дъното, явно е имало пристроена барака над задната врата. По стената стърчаха половинки тухли, наредени във формата на обърнато V, към които явно е била прикрепена бараката.
Фрост се засили две-три крачки, подскочи и се хвана за най-долната издадена тухла. За миг дъхът му спря тухлата да не се отчупи или извади от тежестта му. Тя обаче издържа и той бързо се пресегна с лявата си ръка, хвана се за втора тухла и се подхвърли нагоре, хващайки се с дясната ръка за третата тухла и бързо с лявата за четвъртата.
Обзет от панически страх, той се гърчеше нагоре по стената, редувайки ръцете си. В мускулите му беше нахлула сила, непозната досега за него, нервите му бяха опънати до краен предел.
Когато стигна до петата тухла, той стъпи на най-долната и със силен напън се изхвърли нагоре. Залови се с лакти за върха на стената, бързо се прехвърли през нея и се просна на покрива. На стената имаше два фута надстройка и това го скри откъм улицата.
Прилепил се до асфалтовия покрив, той продължи да лежи задъхан от неимоверните усилия.
Долу на улицата се чуваха стъпки на тичащи хора и яростни викове.
Той разбираше много добре, че не може да остане тук. Трябваше някак си да се махне не само от покрива и уличката, но и от целия район. След като не го намерят в алеята, ще претърсят сградите и покривите по двете страни на улицата, а до това време той трябваше да е на много пресечки от тук.
Обърна глава встрани и огледа покрива. Погледът му попадна на една издатина, недалеч от него и той пропълзя към нея.
Долу в уличката виковете се усилваха и към тях се прибави воя на спасителните коли. „Навреме“ — помисли си Фрост — но едва ли ще помогнат на човека.
Пресегна се към издатината и разбра, че е квадратен капак, направен от дърво и покрит с ламарина — похлупак на някакъв отвор.
Опипа го с пръсти за да намери някакви дръжки, но капакът беше плътно прилепнал. Опита с ръце от двете му страни и той като че ли се поддаде. Дръпна отново и го повдигна. Напъна се по-силно и капака започна да се отваря. Дори и в този момент Фрост мислеше какво ли ще намери долу под него.
Отмести леко капака и под него видя тъмнина. Дишането му се поуспокои, при все че съзнаваше — все още не може да бъде спокоен. Там долу навярно има някой. Вероятно е горен етаж на магазин или жилище.
Отмести капака съвсем встрани, след което се надвеси и погледна надолу. Опъна тяло и увисна на ръцете си. Всичко беше в тъмнина, но слаба светлинка проникваше отнякъде. Логиката му казваше, че долу под него трябва да има някакъв под, но въпреки това му се стори, че виси над някаква дупка.
Отпусна се и полетя надолу. След около два фута падна върху нещо, което се сгромоляса отгоре му. С притаен дъх Фрост се прилепи до пода и наостри уши.
Навън сирените на спасителните коли бяха заглъхнали. Някой ревеше като бик, но от думите му нищо не
