можеше да се разбере. В помещението, където беше той, обаче нямаше никакъв звук.
Очите му посвикнаха с тъмнината и забеляза тъмните очертания на предмети.
От високи тесни прозорци към улицата проникваше слаба светлинка и Фрост разбра, че това не беше отделна стая, а огромно помещение по целия втори етаж.
Очертаващите се силуети бяха мебели, шезлонги, подредени ракли и сгъваеми маси.
Изложбен етаж на малко, невзрачно мебелно предприятие.
Трябва да се затвори капака — помисли си той. Но това нямаше да е лесно и ще отнеме много време. Трябва да намери нещо, на което да се качи и достигне капака. Ще трябва да го притегли и намести, което е много вероятно да не успее да направи изцяло.
Не, той не можеше да си позволи необходимото време за това. Трябва да изчезне оттук преди преследвачите да излязат от алеята и да започнат претърсване на улицата. Запрепъва се насам-натам. Най-после намери стълбище и слезе по него на долния етаж.
Светлината, която идваше тук от витрината отпред, беше по-силна от онази горе.
Завъртя секрета на вратата, освободи нощната заключалка, след това вдигна резето, открехна вратата и погледна през замърсените стъкла към улицата. Видя му се безлюдна.
Отвори вратата и се измъкна навън, след което я затвори, но не я застопори. Може би щеше да се наложи отново да се върне и скрие зад тази врата. Прилепи се плътно до сградата и бързо погледна нагоре и надолу към улицата.
Нямаше никого.
Чевръсто прекоси улицата, стигна до ъгъла, заобиколи го и от тичане премина в бърз ход. След две пресечки срещна друг забързан като него, но онзи го отмина без да го погледне. Минаха и няколко коли, но при преминаването на всяка той се шмугваше в някой сенчест вход и изчакваше докато отмине.
След половин час усети, че е вече в безопасност.
В безопасност, но отново в бягство.
Беше му съвсем ясно, че не може да се върне в подземието си, защото Епълтън и хората му сигурно знаеха за това укритие. Навярно са го следили преди да изпълнят главният си удар, с който искаха да ликвидират завинаги заплахата, която той представляваше за тях.
А каква е заплахата? Той не можеше да проумее какъв беше този документ. И дали наистина е бил между листите, които той сложи в плика за Ан? Панически страх сви сърцето му при мисълта за плика и Ан. Ако Епълтън се усъмни, че плика е у нея, грози я смъртна опасност. Както се случи с всички, докоснали се до неговия живот. Постъпката на човека от ресторанта не беше нищо повече от акт на състрадание към един непознат, към ближния и… ето го мъртъв. Прострелян, издъхващ с последната тревожна мисъл, че неговата смърт може да улесни залавянето и смъртта на другия, към когото се е отнесъл човешки.
Епълтън сигурно знае, че Ан е разговаряла с него. Повече от вероятно е, че нейната поява на сцената и готовността за помощ, проявена от Фрост, са дали повод за залавянето и осъждането му.
Може би, — помисли си той — трябва някак си да я предупредя. Но как? По телефона? Та той нямаше пари дори за телефон, а и по телефона би било абсолютна глупост, защото сигурно го подслушват, а нея я следят.
Да се свърже пак с Чапмън? Но това само по себе си е опасно, само по себе си за Чапмън и Ан. Защото е твърде вероятно Епълтън да знае за идването на Чапмън при него, а съвсем близко до ума е, че това не е било без знанието на Ан. Най-добре би било да стои настрана и от двамата. Да, те трябва да бъдат предупредени, но с предупреждението той ще им навреди повече, отколкото ако ги остави в неведение.
Този лист — помисли си той — дано не е в нея! Ако не е у нея, няма никаква опасност. Но не е и в ръцете на Епълтън и Лейн, защото след залавянето му през време на съденето са обърнали всичко в стаята му, за да го намерят, но всъщност не са успели.
А какво имаше в този лист? Само един ред. Нещо заведено беше. Или добавено към заведеното. Опита да си спомни този единствен ред, но беше невъзможно. Мозъкът му блокираше при мисълта за него.
Безсмислица и недоразумение — рече си той. Бележка? Но каква бележка? И какво толкова важно има в нея, че не само го опозориха, но и го преследват като хрътки заради него?
Всичко започна от един глупав инцидент — от грешката на едно неопитно куриерче, което беше оставило чужда папка на бюрото му. И след това неудобството при обясненията, когато върна папката на Лейн. Трябваше, помисли си той, да приеме още едно неудобство и да върне и листа, изпаднал от папката. Но тази бележка му се стори толкова обикновена и незначителна, че реши да не си прави този труд.
От какви странни и дребни неща и постъпки — замисли се той — зависят съдбите на хората.
Постепенно премина в бавен ход, като се придържаше колкото може повече в сенките. Беше жизнено важно да се отдалечи, и то много, от алеята в която беше загинал онзи човек. Но още преди да се зазори трябваше да намери място, в което да се скрие. Някоя дупка, където да се свие за през деня и с настъпването на нощта отново да продължи, и още повече да увеличи разстоянието между себе си и беса, който го преследваше.
Двадесет и пет
Двама старчоци се срещнаха в парка на партия „чекърз“.
— Ти чу ли? — запита единият зевзек. — За новото във Вечния?
— Чуваме ги най-различни — отвърна другия, — човек не знае на какво да вярва. Говорят сега, че ако постигнат безсмъртие, няма да има нужда да се умира въобще. Ще ни наредят един до друг, ще ни набоцкат по ръцете и отново ще станем млади и ще живеем вечно. Какво ще кажеш, а?
Старият зевзек разклати глава.
— Нямах предвид това! Чух го от сигурно място. Моя племенник има шурей, който работи в една лаборатория на Вечния, той ми го каза. Сигурен съм, че много хора ще бъдат шашнати.
— Шашнати от какво? — нетърпеливо запита другия.
— Не, може би думата не е най-точната. Те не могат да бъдат шашнати. Трудно може да се шашне един мъртвец.
— Отново се отплесна — възропта събеседникът му. — Какво в края на краищата искаш да кажеш?
— Ама не може без увод, без подготовка.
— Добре де, казвай и да започваме играта.
— Изглежда — каза стария зевзек, — че са открили някакви бактерии — стори ми се така каза той, — някакви бактерии, които живеят в мозъка и че тези бактерии продължават да живеят и след замразяване на тялото. Мозъка става на буца лед, но бактериите остават незасегнати. Те продължават да живеят и се размножават непрекъснато като изяждат мозъка.
— Бягай бе, това е невъзможно — каза другият. — Човек чува какви ли не глупости и повярвай ми, Джон, капка истина няма в тях. Нищо чудно ония — Холите да ги пускат, за да ни объркват. Ако наистина има такива бактерии, защо не изяждат мозъка ни докато сме още живи?
— Там е работата — каза Джон. — Докато сме живи има нещо в мозъка ни — антитела ли, знам ли, които възпират тези бактерии. А когато мозъкът замръзне вече не може да произвежда тези антитела и бактериите полудяват. Уверявам те, много от тези в камерите нямат в главите си никакъв мозък — само празни черепи, претъпкани с бактерии.
Двадесет и шест
Фрост стигна до решение и за да го изпълни, открадна кола.
Кражбата не беше лесно нещо. Трябваше да намери кола, в която разсеяния шофьор е забравил ключовете. Беше чувал, че кола може да се запали със съединяване на кабели, без ключ, но не знаеше как. Освен това изпитваше страх от електричеството и избягваше да си играе с жици и кабели.
На четвъртият ден от своето дирене намери една кола паркирана зад хранителен магазин с ключовете на нея. Разгледа наоколо да се увери, че никой няма да го забележи и да вдигне тревога като го види че взема колата. Най-вероятно, реши той, тя принадлежи на някой от работещите в магазина. Светеха няколко прозореца, но бяха твърде високо, за да може да надзърне вътре.
