Стана горещо и надолу по реката заграчиха врани. Закътан между скалистите хълмове, пътят беше задушен и безветрен. Фрост пътуваше в омара от горещи изпарения — без полъх дори от ветрец и чувстваше, че се задушава. Калта засъхваше и се отлюспваше от тялото му или смесена с пот се стичаше надолу. Сега обаче комарите бяха по-малко. Горещината ги беше прогонила по сенчестите места до пътя.
Слънцето стигна обедния си апогей и наклони на запад. Далече натам израснаха огромни буреносни облаци и всичко затихна. Не се чуваше нищо. Признак за буря, помисли си Фрост, като си спомни за баба си и нейните гадания на времето.
В продължение на повече от час той се спираше по височините, разглеждаше и търсеше познати места пред себе си. Пътят обаче с неизменно еднообразие продължаваше да лъкатуши между стените от зеленина.
Денят преваляше. Облаците на запад се умножиха и увеличиха. Слънцето най-после се скри зад тях, и въздуха се поразхлади.
Фрост стъпка по стъпка се тътреше напред. Мъчителното ходене като че нямаше край.
Изведнъж дочу звук на течаща вода. Спря и се заоглежда. Пред него беше падината с поточето. Ето го вдясно и склона, спомни си той, с короната от варовик и кедрите около нея. Стори му се като място, което е напуснал вчера. Не беше очаквал, че ще му бъде толкова познато. Но освен близостта имаше и нещо странно. Имаше нещо окачено на едно дърво до извора. Утъпкана пътека водеше към извора и въздухът беше изпълнен с някаква остра миризма.
Фрост почувства напрежение в тялото си и косите му леко настръхнаха.
Слънцето окончателно изчезна зад надвисналите облаци. Сенчестите места до гората станаха по-тъмни и комарите отново се появиха.
Той видя че това, което висеше на дървото, беше раница и усети, че миризмата идваше от лютиви изпарения на мокра пепел. Някои навярно бяха палили огън до извора и са отишли някъде, оставяйки раницата. Дали изобщо са заминали от тук или ще се върнат, не можеше да се разбере, но щом имаше раница, значи имаше навярно и храна.
Фрост се отклони от пътя и се затътри по пътечката към утъпканите буренаци на мястото за лагеруване.
Там имаше човек. На земята лежеше мъж. Единият му крак беше свит почти до корема, а другият опънат. Дори от разстоянието, където се намираше, Фрост ясно видя, че опънатият крак беше почти два пъти по-дебел от другият. Крачолът беше така издут, че платът просто лъщеше. Той беше загънат над глезена, а под него оголената плът беше се подула извън пределите на крачола и обувката и беше червено-черна.
Мъртъв е, помисли Фрост. Мъртъв и кой знае от кога лежи тук?
А това беше странно, защото хеликоптер от спасителната станция щеше отдавна да е пристигнал, за да прибере тялото.
Фрост тръгна напред, но се спъна в паднало от дървото клонче. Сухите листа по него изшумоляха.
Легналият на земята леко се раздвижи и се опита да се обърне по гръб. Обърна глава по посока на шума. Лицето му представляваше издута маска, а очите му изглеждаха затворени от отока. Размърда устни, но звук нямаше. В дълбоките пукнатини на устните му потече кръв и накваси брадата му. Устните отново се раздвижиха и този път се чу слабо грачене.
До сивата могилка на загасналия огън имаше прекатурен чайник.
Фрост отиде до огъня, грабна чайника, бързо отиде при извора и загреба вода.
Върна се, коленичи, леко повдигна човека и го подпря с тялото си. Опря чайника до устата му и човекът жадно, с давене и лигавения се напи. Фрост свали чайника и отново положи човека на земята.
Продължителна гръмотевица изпълни долината. Скалистите склонове отразиха ехото. Фрост погледна нагоре. Черните облаци като че бяха кипнали. Бурята, която заплашваше целия следобед беше на път да се разрази.
Фрост стана, отиде при дървото, взе раницата и я отвори. От нея се изтърсиха панталон, риза, чорапи, няколко консерви и някой други дреболии. До дървото беше изправена рибарска пръчка.
Върна се при лагеруващия, който със затворени очи немощно му махаше с ръка. Повдигна го, даде му още вода и пак го положи на земята.
— Змия — каза човекът, и това беше повече грачене, отколкото дума.
Гръмотевицата избоботи отново. Стана по-тъмно.
Човекът каза змия. Гърмяща змия може би. С опустяването на земите гърмящите змии се бяха увеличили.
— Ще трябва да ви отведа от тук — каза той на човека. — Ще се наложи да ви нося. Може да боли но…
Човекът не отговори.
Фрост погледна лицето му.
Имаше вид на заспал. Вероятно беше изпаднал в кома. Повече от вероятно беше той да е изпадал и излизал от кома в продължение на часове, ако не и дни.
Друг изход няма — убеди се Фрост. Ще трябва да отнесе човека до стопанската къща горе на хълма. Да го подслони и облекчи някак си. Да накладе огън и му сготви нещо топло. Бурята всеки миг щеше да се разрази и той не можеше да го остави така.
За да се придвижи до къщата той ще трябва да се възползува от обувките на човека, от панталона и ризата, които бяха изпаднали от раницата. От храна също ще има нужда. Ще сложи някоя и друга консерва по джобовете си. Кибрит или запалка също. Не може да няма такива, помисли си той. Ще трябва да вземе и чайника. Ще го привърже за колана си може би. Ще му потрябва за подгряване на яденето.
Две мили, помисли си той. Най-малко две мили и все нагоре по хълма, по ужасен терен.
Трябваше обаче да се направи. Човешки живот беше в опасност.
Човекът промърмори нещо.
— Искате още вода? — запита Фрост.
Онзи изглежда не го чу.
— Хеманити — изломоти той. — Хеманити, много хеманити…
Тридесет и едно
Франклин Чапмън седеше на пейката пред библиотеката и чакаше. Бе чакал всяка сряда и събота вечер след разговора си с Фрост. Почувства първата болка. За момент уличните светлини, осветените прозорци по къщите, тъмните сенки на дърветата и блесналата настилка на улицата се завъртяха и разместиха като тъмен калейдоскоп. Той се присви от пареща болка, която премина от гърдите и корема му към ръката. Здраво притисна ръце към корема и заби глава в гърдите си. Болката в гърдите и корема позатихна, но лявата му ръка остана все така безчувствена и в безчувствеността й като че ли запулсира нещо страшно.
Изправи се внимателно и страх скова сърцето му, защото някъде някаква частица в съзнанието му нашепна причините за тази болка. Трябваше да се прибере в къщи. Или по-добре да спре такси и да помоли шофьора да го закара в най-близката болница. Трябва обаче, реши той, да почака още малко, защото беше обещал, че ще чака от 9 до 10 две вечери в седмицата. А какво би станало, ако Фрост го потърсеше?
Макар че от онази вечер, когато готвача беше убит в алеята при ресторанта, Фрост съвсем се загуби. Ан Харисън също изчезна без да му се обади.
— Какво би могло да им се случи? — замисли се той. Отпусна се внимателно и положи стрелкащата го ръка в скута си.
Ама, и той е един — една болка, какво толкова…
Болката дойде с нов пристъп и той отново се присви одве.
Пристъпът постепенно отслабна и той бавно изпусна дълбоко поетия въздух от омаломощените си гърди.
Не трябва да умирам, рече си той. Трябва някак си да продължа да живея.
Хвана се здраво за пейката и се изправи. От дъното на улицата се появи светещата табелка на такси.
