— Бихме могли навярно да се върнем на космодрума вместо да напускаме града.
— И какво да направим? Да потропаме по обвивката? Да се опитаме да го отворим с ковашки чук? Но кой има ковашки чук?
— Ще ни трябва по-нататък.
— Може би — кимнах аз. — А може би не. Тогава може и да знаем повече. Да измислим друг подход. Мислите ли, че ако корабът, покрит с това лепкаво вещество, можеше да се отвори само със сила и упоритост някой не би го направил отдавна?
— Възможно е да го е направил. Възможно е някой да е спукал обвивката и да е потеглил. Не можете да сте сигурен, че не е така.
— Не съм сигурен, естествено. Но ако онова за вибрациите е истина, градът не е място, в което е препоръчително да се остава.
— Така че поемаме нанякъде, без дори да сме се опитали да влезем в кораба.
— Госпожице Фостър, накрая сме по следите на Лорънс Арлън Найт. Вие нали това искахте?
— Да, разбира се. Но корабът…
— Решете нещо най-после — настоях аз. — Какво, по дяволите, искате да направим?
— Да намерим Найт — спокойно отвърна тя.
Глава седма
Малко преди зазоряване тя ме разтърси.
— Джордж го няма! — извика ми. — Беше тук преди минутка. И когато погледнах пак, вече го нямаше.
Изправих се на крака. Все още бях полузаспал, но в гласа й имаше нещо тревожно и неотложно, което ме накара бързо да се разсъня.
Наоколо бе тъмно. Тя бе оставила огъня едва да мъждука и светлината от него бе съвсем слаба. Джордж го нямаше. Мястото му до стената, където се бе подпирал, беше празно. Обвивката на Роскоу все още се мъдреше там с натрупани продукти от едната страна.
— Може би се е събудил — предположих аз — и е трябвало да отиде…
— Не — изпищя тя. — Вие забравяте. Човекът е сляп. Би извикал Тък да го заведе. А не го извика. Не се и помести. Аз бих го чула. Седях точно тук, до огъня, и гледах към вратата. Бях погледнала към Джордж само секунда преди това и той си беше там, а когато погледнах отново…
— Почакайте малко — опитах се да я успокоя аз. В гласа й се чувстваше истерия и аз се страхувах, че ако продължи така, може напълно да изпусне нервите си. — Нека помислим малко. Къде е Тък?
— Там си е. Спи — посочи тя.
Обърнах се и видях очертанията на човек в осветения от огъня край. Зад него бяха прегърбените очертания на хобитата. Те навярно не спяха, казах си доста глупаво аз. Навярно никога не спяха. Просто си стояха и гледаха.
Бух не се виждаше никъде.
Тя имаше право. Ако Смит се беше събудил от унеса си и бе поискал нещо — глътка вода, да отиде по нужда или нещо подобно, — не би се справил сам. Би извикал Тък, вечно внимателния и вечно предания Тък. А и тя би го чула, ако се беше помръднал, тъй като тук цареше онази кънтяща тишина, която е характерна за празните сгради, напуснати от всички. Изпусната карфица, драсната клечка кибрит, шумолене от триещ се в камък плат — всичко би се чуло ясно и отчетливо.
— Добре, няма го — спокойно започнах аз. — Вие не сте го чули. Не е извикал Тък. Ще го потърсим. Няма да губим самообладание и да се втурнем, без да помислим.
У себе си усещах хлад и притеснение. Пет пари не давах за Смит. Нищо, че го нямаше, нищо и ако никога не го намерехме. Той бе ужасна досада. Но студът в мене бе ужасен — започваше отвътре и се разпростираше навън. Открих, че стоя стегнат и неподвижен, за да не се разтреса целият.
— Страх ме е, Майк — призна си тя.
Отстъпих от огъня и преминах няколкото крачки до мястото, където спеше Тък.
Когато се надвесих над него, видях, че не спи като почтен човек. Беше свит в поза на зародиш, кафявото му расо го обгръщаше плътно, а в пролуката, образувана между коленете и гърдите му, бе стиснал с ръце глупавата кукла. Така можеха да спят тригодишните деца с мечето или с Пепеляшката си сред оградената безопасност на креватчетата си.
Протегнах ръка да го събудя, после се поколебах. Грехота беше да се буди това сгушено нещо, да се изтръгва от спокойствието на съня, за да се озове в кошмарния студ на празната сграда върху чужда планета, от която нищо не можеше да се разбере.
— Какво има, капитане? — попита зад мене Сара.
— Нищо.
Хванах кльощавото рамо на Тък и го събудих.
Той се разсънваше бавно и замаяно. С едната ръка си търкаше очите, с другата притискаше още повече зловещата кукла.
— Смит го няма — казах му аз. — Трябва да го потърсим.
Той бавно седна. Все още търкаше очи. Изглежда не разбираше за какво му говоря.
— Не разбирате ли? — попитах го. — Смит го няма.
— Не мисля, че сам е тръгнал — поклати глава той. — Мисля, че е бил взет.
— Взет! — извиках аз. — Кой, по дяволите, би го взел? За какво ще му е?
Той ми отправи снизходителен поглед, за който с радост бих го удушил:
— Вие не разбирате. Никога не сте разбирали. И никога няма да разберете. Не го усещате, нали? От всичко покрай нас вие не усещате нищо. Прекалено голям материалист и невежа сте. Грубата сила и превзетите приказки — само това значи нещо за вас. Дори тук…
Грабнах расото, завъртях го, за да го стегна по-добре, и го повлякох със себе си. Куклата падна от ръцете му, когато той ги вдигна, за да поотхлаби расото. Изритах я и тя изтрака нанякъде в тъмното.
— Какво значи всичко това? — креснах аз. — Какво става тук, което аз не мога да видя, да почувствам или да разбера?
Разтърсих го така силно, че ръцете му отскочиха и провиснаха встрани, главата му се заклати напред- назад, а зъбите му затракаха.
— Оставете го на мира — викна Сара, която бе дошла до мен и дърпаше ръката ми.
Пуснах го и той залитна, докато краката му стъпят добре на земята.
— Какво направи той? — настояваше да научи Сара. — Какво ви каза?
— Нали го чухте? — попитах аз. — Трябва да сте го чули. Каза, че Смит е бил взет. Исках да разбера от какво е взет. Къде е отведен? И защо?
— Аз също — кимна Сара.
Боже мой, един път и тя да застане на моя страна. А малко преди това ме беше нарекла Майк вместо капитане.
Той с хленчене се отдръпна от нас. После изведнъж бързо потъна в мрака.
— Хей, къде тръгнахте! — скочих след него аз.
Но преди да успея да го стигна, той спря, наведе се и вдигна смешната си кукла.
Отвратен се обърнах и се върнах при огъня. Взех една пръчка от складираните дърва, събрах въглените и добавих още няколко клечки. Пламъците веднага ги обхванаха.
Клекнал край огъня, гледах как Сара и Тък крачат към мене. Изчаках ги на мястото си все така и вдигнах глава към тях.
Те се спряха и също се загледаха в мен. Накрая Сара каза:
— Отиваме да потърсим Джордж.
— Къде трябва да се търси? — попитах аз.
— Тук, къде другаде. — Тя махна с ръка към тъмните дълбини на сградата.
— Не сте го чули да тръгва — напомних аз. — Видели сте го в положението, в което е бил цяла нощ, а когато след миг отново сте погледнали, го е нямало. Не сте го чули да се движи. Ако беше мръднал, бихте го чули. Той не е могъл просто да стане и да се измъкне на пръсти. Не е имал време за това, а и не би знаел
