под налягане в маркуч. Бяха тласкани от страхотната необходимост да приберат падналите семена.
Паднах, не, заплувах в безкрайността от време и пространство. Знаех, че падам, но не само падах бавно, а и земята изглежда се изплъзна под мене, понесе се напред и се оказа не на мястото, където трябваше да бъде. Накрая изобщо нямаше земя, защото с моето падане бе паднала и нощта — носех се напред през ужасна чернота, която продължаваше безкрайно.
След нещо, което ми се стори като безкрайно дълго време, мракът се оттегли и аз отворих очи — изглежда ги бях затворил, докато пропадах в мрака. Лежах на земята и погледът ми попадна върху тъмносиньото небе, в което се издигаше слънцето.
Бух бе застанал от едната ми страна. Плъховидните неща ги нямаше. Облакът прах, който все още стоеше над падналото дърво, бавно се спускаше на земята. От едната ми страна червената каменна стена на голямата сграда се издигаше в небето. Всичко бе потопено в тежко и мрачно мълчание.
Вдигнах се до седнало положение и открих, че цялата ми сила отиде за опита да изправя горната половина на тялото си. Пушката лежеше от едната ми страна — протегнах се и я взех. Само един поглед ми стигаше, за да разбера, че е счупена. Предпазният кожух на лъчевата й тръба бе извъртян, а и самата тръба бе силно разцентрована. Довлякох я до себе си и я сложих в скута си. Не знам защо си правех труда — никой нормален човек не би посмял някога отново да стреля с нея, а нямаше начин сам да я поправя.
— Изпих ти флуидите аз — весело кресна Бух — и ти ги върнах пак. Надявам се, че не ми се сърдиш.
— Я го дай още веднъж! — изръмжах аз.
— Няма нужда от още веднъж — избуха той. — Вече е направено.
— Какво е направено вече?
— Флуидите ти аз изпих…
— Почакай малко, по дяволите — ядосах се аз. — Какво е това пиене на флуиди?
— Ти беше изпълнен със смъртоносни вещества — обясни той — от семената, които те удариха. Смъртоносни за теб, но не и за мен, ни най-малко.
— Така че ти ми изпи флуидите?
— Единственото нещо, което можеше да се направи — каза Бух. — Процедурата се одобрява от лекарите.
— Господи Боже! — възкликнах аз. — Ходещо и дишащо устройство за диализа.
— Думите ти аз не схващам — оплака се той. — Изпразвам те от флуидите. Отделям веществата. После те напълвам отново. Биологичната помпа, която имаш у себе си, едва ли е пропуснала и един удар. Но тревога, тревога, тревога! Мислех, че съм закъснял. Но явно не съм бил.
Постоях така дълго — много, много дълго — и ми се струваше невъзможно. И все пак бях жив — слаб и без всякакви сили, но жив. Спомних си как главата ми се бе издула, как бях падал бавно-бавно и че наистина у мене нещо беше много зле. Бях удрян от семена и преди това, но ударите бяха леки, не бяха пробивали кожата. Този път обаче по ръцете си бях видял кръв, когато бях обърсал тила си.
— Бух — започнах аз, — предполагам, че съм ти задължен…
— Няма задължение за тебе — радостно избуха той. — Аз ти се издължавам. Моя живот ти спаси преди. Сега ти се отплащам. Вече сме наравно. Дори не бих ти казал, ако не мислех, че може да съм извършил много голям грях. Навярно срещу нещо, в което вярваш. Може да не си искал някой да се намесва в работата на тялото ти. Не беше нужно да ти казвам само затова. Но ти не си разочарован от това, така че всичко е наред.
Успях да се изправя на крака. Пушката се изплъзна от скута ми и аз я изритах встрани. От ритника едва не се проснах по лице. Още се клатушках.
Бух ме наблюдаваше весело със зрителните си пипала.
— Ти веднъж вече ме носи. Аз не мога да те нося. Но ако легнеш и се завържеш здраво за тялото ми, мога да те влача — предложи той. — Краката ми са много силни.
Махнах с ръка:
— Ти просто тръгни напред. Аз ще се оправя.
Глава девета
Тък беше решил да се прави на мъж. Двамата със Сара ме вдигнаха върху гърба на Добин, после той настоя Сара да яхне второто ненатоварено хоби, а той да тръгне пеш. Така че се спуснахме по площадката и поехме по пътеката, като Тък крачеше напред, все още с куклата до гърдите си, а Бух вървеше най- отзад.
— Надявам се — обърна се към мен Добин, — че няма да успеете да се съвземете. С радост ще танцувам на гроба ви.
— Пожелавам ти същото и на тебе — отвърнах аз.
Това не беше особено блестящ отговор, но и аз не бях в най-добрата си форма. Все още бях доста неукрепнал и можех единствено да се придържам върху седлото.
Пътеката започна да се изкачва по един хълм и когато стигнахме върха му, видяхме дървото. Беше на няколко километра от нас и се издигаше по-голямо, дори и в далечината, отколкото си бях представял. Беше паднало върху самата пътека и от удара се бе разцепило почти наполовина, както всяко кухо дърво би се разцепило под напора на брадвата. От големите цепнатини по ствола пълзяха и лазеха сиви неща и дори отдалече личеше, че са лигави. Вече имаше големи купчини от тях покрай падналия дънер, а изпълзяваха и нови. Някои вече се бяха забързали по пътеката. От тях долиташе тънък и остър писък, от който зъбите ми изтръпнаха.
Добин нервно се люлееше и цвилеше с нещо като отвращение или уплаха.
— Ще съжалявате за това — изпищя към мене той. — Никой друг не се е осмелявал да закачи някое дърво. Никога не се е виждало и чувало обитателите на дървото да се спуснат по земята.
— Дървото започна да ме обстрелва, другарче — отвърнах аз. — Когато нещо стреля по мене, аз никога не му оставам длъжен.
— По-добре да заобиколим — предложи Сара.
— Отсам ще е по-напряко — обади се Тък и протегна ръка наляво към дънера на дървото, разрязан по диагонал от лазерния лъч.
— Да минем оттам — съгласи се Сара.
Тък излезе от пътеката и хобитата го последваха. Земята беше неравна, имаше пръснати камъни с големината на човешка глава, обраснали с дребни и ниски растения с големи бодли. Самата земя беше пясъчна и с червеникави глинени участъци тук-таме. Навсякъде имаше отломки от камъни, като че ли милиони години подред работливи малки същества бяха разбивали с чукове скалите, за да ги превърнат в дребни парченца.
Веднага щом напуснахме пътеката и започнахме да заобикаляме дървото, подвижната маса от сиви лигави същества наруши неравния си нервен ход и конвулсивно тръгна да ни пререже пътя. Движеха се заедно — непрекъснат движещ се поток от множество миниатюрни подскачащи спирали. Помислих си, че приличат много на воден участък с пробягващи по него вълни.
Тък се забърза, когато видя, че ще се изпречат на пътя ни и почти затича, но се препъна и падна, тъй като земята бе много неравна и опасна. При падането си удари коленете върху кръглите камъни, а ръцете, които бе протегнал, за да избегне удара, попаднаха сред трънливите растения. Изпусна куклата и посегна да я вземе, кръвта, потекла след убождането на тръните, се попи в тъканта.
Хобитата също забързаха, но намаляваха ход или спираха всеки път, когато Тък заплиташе крака в расото си и падаше.
— Никога няма да се измъкнем, докато той се мотае отпред. Ще сляза аз — реши Сара.
— Не, оставаш тук — отсякох аз.
Опитах се да прескоча седлото и успях да го направя, но бях принуден така да се изкривя, че действието ми твърде малко приличаше на прескок. Приземих се на крака, с огромно усилие успях да се задържа и да не падна по лице сред един гъсталак от бодливи растения. Успях да се задържа прав, изтичах напред и хванах Тък за рамото.
— Върнете се и се качете на Добин — запъхтяно му наредих аз. — Аз ще водя нататък.
