Времето е най-простото нещо

— Няма да мога да го преглътна. Освен това дадох обещание. Казах на Годфри, че съм с него. А и не ми харесва начинът, по който са тръгнали нещата. Не ми харесва хора да ме водят на бесилката, защото съм паранормалник. Не ми харесват някои от нещата, които видях по пътя и…

— Ти си озлобен. И имаш право да си.

— А ти?

— Не. Само съм уплашена. Уплашена до мозъка на костите си.

Ти — уплашена? Една упорита репортерка…

Той се обърна към нея, спомняйки си нещо — мястото, където сляпата старица продаваше розите. Онази нощ той бе видял лицето на Хариет Куимби без маска. Сега беше вторият път.

Лицето й му казваше истината. Упоритата репортерка можеше понякога да бъде просто една уплашена жена.

Той разтвори обятия и тя направи крачка към него. Блейн я притисна силно и усети, че тя е нежна и крехка, че плътта й е не твърда, не изтъкана от стоманена амбиция, а съвсем обикновена човешка плът.

Всичко ще се оправи, каза той. Всичко ще е наред.

Й се учуди на внезапната нежност и покровителство, които изпита, които със сигурност изглеждаха странни, почти извънземни, независимо какви бяха отношенията му с жената в неговите прегръдки.

Но камионът се е разбил и шофьорът е мъртъв и полицията или може би дори Фин са взели звездната машина. А сега Годфри лежи мъртъв и полицията идва и…

Ще ги надвием всичките, каза й той. Няма какво да ни спре…

В далечината се чу сирена — вой, разкъсван от прерийния вятър.

Тя отскочи от него.

— Шеп, те идват!

— Задната врата! — каза бързо Блейн. — Тичай към реката. Ще се скрием в пещерите по брега.

Той се хвърли към вратата и докато пръстите му търсеха резето, чу чукане. Дръпна резето, рязко отвори вратата и в лъча светлина, който идваше от стаята, се изправи Анита Андрюс заедно с други младежки лица зад гърба си.

— Тъкмо навреме — каза Блейн.

— Това ли е тялото?

— Ето там.

Те бързо влязоха. Сирената се чуваше доста по-близо.

— Той беше наш приятел — каза Хариет с несигурен тон. — Това е ужасен начин…

— Мис — прекъсна я Анита, — ние ще се погрижим за него. Ще му отдадем всички почести…

Сирената се превърна в постоянен вой, който сякаш изпълваше стаята.

Бързо! — каза Анита. — Летете ниско. Не е необходимо силуетите ни да се очертават на фона на небето.

Още докато говореше, стаята се изпразни и тялото изчезна от пода.

Тя се поколеба за миг, гледайки към Хариет и Блейн.

Някой ден ще ми обясните ли всичко?

Някой ден, отговори Блейн. И благодаря.

Няма защо. Ние, паранормалниците, винаги си помагаме. Иначе ще ни затрият.

Тя се шмугна край Блейн и той почувства допира й, ум, докосващ се до ум. И изведнъж се появи усещане за светулки във вечерния мрак и ароматът на люляци в меката омара над реката.

После тя изчезна, предната врата се затвори и някой чукаше по нея.

Седни, каза Блейн на Хариет. Дръж се колкото можеш по- естествено. Без да си притеснена. Отпусната. Ние просто седим и си говорим. Годфри е бил с нас, но е отишъл до града. Някой е дошъл и той е поел с него към града. Ние не знаем кой е той. Трябва да се върне след час или два.

Разбрах, отвърна Хариет.

Тя седна на един стол и отпусна небрежно ръце в скута си.

Блейн тръгна към вратата, за да пусне закона.

22.

Белмонт започваше да се заключва. Всички къщи, край които те минаваха, бяха здраво залостени, а в търговската зона светлините на магазините гаснеха.

Една-две преки по-нагоре неоновата табела на някакъв хотел все още светеше ярко в мрака, а точно до него мигащият надпис на бар „Дивия запад“ обявяваше, че посетителите са добре дошли дори в този час.

— Не смятам, че заблудихме много успешно онези полицаи — каза Хариет.

— Може би не — съгласи се Блейн. — Но поне ги спряхме. Не успяха да открият нищо.

— За миг помислих, че ще ни отведат.

— И аз. Но ти седеше там и учтиво ги подиграваше. А това не се понася лесно. Радваха се, че могат да се махнат. Сигурно са се почувствали като глупаци.

Той насочи колата към мигащия надпис на бара.

— Може би трябва да започнем оттук.

— Същото е като всяко друго място. Но изглежда, че е единственото отворено заведение наоколо.

Барът беше празен. Барманът се бе подпрял на лакът и лениво търкаше въображаеми мокри петна е някаква кърпа.

Блейн и Хариет се изкатериха на столове срещу него.

— Какво да бъде? — попита той. Те поръчаха.

Той взе чаши и се протегна за бутилките.

— Нещо не върви тази вечер — подхвърли Блейн.

— Време е да затварям — отвърна мъжът. — Те не се заседяват. Почне ли да се смрачава, хората гледат да са на сигурно място. В този град всички правят така.

— Опасен град?

— Не, не особено. Всичко е заради полицейския час. Тук се спазва много стриктно. Има патрули из целия град и ченгетата са строги. Наистина го спазват.

— А вие? — попита Хариет.

— О, аз нямам проблеми, мис. Момчетата ме познават. Знаят какви са обстоятелствата. Знаят, че трябва да вися тук в случай че някой закъснял клиент като вас се отбие. Най-вече от хотела. Знаят, че трябва да почистя бара и да изгася светлините. Дават ми още малко време след вечерния час.

— Звучи доста строго — каза Блейн. Барманът енергично поклати глава.

— Всичко е заради собствената ни безопасност, мистър. Хората тук нямат акъл. Ако нямаше полицейски час, те щяха през цялото време да стоят навън, където нещо може да ги докопа.

Той спря да пълни чашите и каза:

— Сега се сетих, че имам нещо ново. Може би ще пожелаете да го опитате.

— Какво по-точно? — попита Хариет.

Той се протегна и взе една бутилка, като я вдигна, за да им я покаже.

— Нещо ново — продължи той. — Направо от „Фишхуук“. Донесли са го от някакво далечно място. Сок от дърво или нещо подобно. Сигурно е фрашкано с въглеводород. Взех няколко бутилки от агента в Търговския пункт на агенцията. Просто за проба. Реших, че някой може да го хареса.

Блейн поклати глава.

— За мен не. Бог знае какво има вътре.

— За мен също не — каза Хариет. Барманът със съжаление върна бутилката обратно.

— Не ви се сърдя — каза той, докато им сервираше вече приготвените напитки. — Аз самият вече го