опитах. Просто за проба, иначе не пия. Не че имам нещо против пиенето — добави той бързо.
— Разбира се — успокои го Хариет.
— Има странен вкус — продължи барманът. — Не е лошо, знаете ли? Но не е и хубаво. Има вкус на плесен. Може обаче да ви хареса след една-две чашки.
Той млъкна за миг, опрял се на бара.
— Знаете ли какво се чудих?
— Не, ни най-малко — обади се Хариет.
— Цял следобед се чудих дали този агент не е направил сам напитката. Просто като мръсна шегичка, а?
— О, едва ли би се осмелил.
— Е, предполагам, че сте права, мис. Но всички тия представители на „Фишхуук“ са много странни типове. Хората си нямат много общо с тях — поне не общуват постоянно, — но въпреки това те успяват да знаят повече от всеки друг какво става в града. Сигурно слухтят по цял ден, защото знаят и най-новите клюки. И — каза барманът, слагайки ударение върху това ужасно престъпление и обществено прегрешение — те никога не ти казват нищо.
— Абсолютно нищичко — ентусиазирано се съгласи Хариет.
Барманът потъна в мълчание, умислен за нещо.
Блейн реши да даде един изстрел напосоки.
— Имаше много хора из града. Нещо важно ли се е случило напоследък?
Барманът се настани в удобна за разговор поза и гласът му поверително се сниши:
— Значи не сте чули?
— Не. Пристигнахме тук едва преди няколко часа.
— Добре, мистър. Ще ви прозвучи невероятно, но е самата истина — имаме си звездна машина.
— Какво?
— Звездна машина. Едно от ония съоръжения, които паранормалниците използват, за да пътуват до звездите.
— Никога не съм чувал за тях.
— И не е било необходимо. Те са законни само във „Фишхуук“.
— Значи тази е незаконна?
— Да. Щатската полиция я открила в старото депо до магистралата. Онова в западния край на града. Може би сте минали край него на идване.
— Не си спомням.
— Е, няма значение, там се намира. И след това за капак на всичко знаете ли кой се появява? Не друг, а Ламбърт Фин.
— Искате да кажете самият Ламбърт Фин?
— Самият той. Сега е горе в хотела. Ще организира голям митинг утре край депото. Чух, че полицията се съгласила да донесе звездната машина, за да може всички да я видят, докато той проповядва за нея. Казвам ви, мистър, ще има какво да се чуе. Ще изсипе повече проклятия, отколкото някога сте чували през живота си. И ще струпа всичко върху ония паранормалници. Ще ги натика в скривалищата им. Няма да смеят да си покажат носовете навън.
— Вероятно няма много от тях в такъв град?
— Е, да — каза барманът, натъртвайки всяка дума, — няма много в самия град. Но малко по-далеч, край реката, има едно градче, наречено Хамилтън. Там има само паранормалници. Нов град, който те сами основаха, идвайки откъде ли не. Подобни места си имаха име — трябва да го зная, но не мога да се сетя. Като местата, дето са държали евреите в Европа.
— Гето.
Барманът ядосано удари по плота с ръка.
— Ами да! Как не можах да се сетя! Да, мистър, това е думата. Гето. С тази разлика, че едно време е било в най-бедната част на града, а сега е в провинцията, в най-бедната част на провинцията. Земята по реката не става за нищо. Няма място за построяването на град. Но на ония паранормалници там им харесва. Докато те не закачат никого, никой няма да закача и тях. Докато си стоят там, ние ще ги оставим на мира. Знаем къде са, а и те знаят, че знаем. И ако нещо стане, ние знаем къде да ги търсим.
Той погледна часовника.
— Ако искате още по едно, имате време да го глътнете.
— Не, благодаря — каза Блейн и сложи две банкноти на барплота. — Задръж рестото.
— О, мерси, сър. Много ви благодаря. Докато се смъкваха от столовете, той добави:
— Ако бях на ваше място, щях да побързам да се подслоня някъде, ченгетата ще ви приберат, ако ви спипат.
— Ще ви послушаме — каза Хариет. — И благодаря за разговора.
— Удоволствието беше мое. Заповядайте пак, когато искате.
Пред бара Блейн отвори вратата на колата на Хариет, после заобиколи и седна зад волана.
— Към депото, а? — попита той.
— Шеп, какво ще правим там? Само ще си навлечем неприятности.
— Ще измислим нещо. Просто не можем да оставим машината там, за да може Фин да произнесе реч над нея.
— Предполагам, че ти си мислиш, че просто ще я измъкнем?
— Не, едва ли. Тя е твърде голяма и неудобна. Но трябва да има някакъв начин. Трябва да я измъкнем от Фин. Трябва да се справим някакси.
— Сигурно има охрана.
— Не вярвам, Хариет. Няма човек, който би стоял на стража. Градът е доста наплашен.
— И ти си като Годфри — каза тя. — И двамата постоянно си пъхате главата в торбата.
— Често мислиш за Годфри, нали?
— Да, много често.
Той запали мотора и подкара колата по улицата.
Старото депо беше тъмно и тихо и нищо не показваше, че наоколо има някой. Минаха бавно два пъти край него, за да го огледат, но и двата пъти беше все същото — просто едно голямо депо, една реликва от дните, когато магистралите е трябвало да се поддържат, когато е имало нужда от машини, които да оправят пътищата.
Блейн изкара колата от пътя, леко я прекара през един върбалак, спря я и угаси фаровете.
Тишината се сключи над тях. Мракът равномерно пулсираше.
— Хариет — каза Блейн.
— Да, Шеп?
— Ти стой тук. Не мърдай. Аз ще погледна там.
— Няма да се бавиш, нали? Нищо не можеш да направиш.
— Няма да се бавя. Имаме ли фенерче?
— Да, има едно в жабката.
Той чу как тя тършува в тъмнината. Ключалката на жабката изщрака и отвътре блесна слаба светлина. Фенерчето лежеше сред купчина от пътни карти, слънчеви очила и други дреболийки.
Тя му го подаде. Блейн го включи за проба — работеше. Изгаси го и излезе от колата.
— Стой тихо — каза той.
— А ти — предупреди го тя — внимавай.
23.
Депото беше по-голямо, отколкото изглеждаше от магистралата. Беше заобиколено от високо избуяли, но увехнали и изсъхнали плевели, които тихо шумоляха и при най-слабия повей на вятъра. Изграждаха го плоскости от гофрирана ламарина, които намираха широко приложение в строежа на подобни сгради допреди около стотина години, когато на Алдебаран VII бе открита меката пластмаса. Покрити с мръсотия и стари паяжини прозорци тук-там нарушаваха металната повърхност. Две отварящи се нагоре врати почти
