и ако не се случеше, нямаше нужда да се тревожи. Той неспокойно се размърда на стола и попита:
— Колко е часът? Колко време ме нямаше?
— Сега е почти два часът — отвърна Къщата. — Вие излязохте в осем или съвсем малко по-късно.
Шест часа. А можеше да обясни най-много два от тях. Какво се бе случило през онези други четири часа и защо не можеше да си ги спомни? По същата логика защо не можеше да си спомни времето, когато е бил в космоса и преди това? Защо трябваше животът му да започне с момента, в който отвори очи в някакво болнично легло във Вашингтон?. Явно бе имало и друго време, други години. Някога бе имал име и история — какво се беше случило, че те изцяло се бяха изтрили от ума му? Заекът привърши с хрупането на детелината и заподскача нататък. — Птицата стоеше на клона, но вече не пееше. Някаква катерица се спусна с главата надолу по ствола на едно дърво и отново се втурна нагоре. Насочи се към един клон и изтича по него, после спря с щръкнала от вълнение опашка.
„Сякаш гледаш от прозорец“ — помисли си Блейк, докато наблюдаваше горския пейзаж — защото той не бе плосък. Имаше дълбочина и перспектива, досущ като действителна сцена.
Къщата все още го озадачаваше и объркваше, дори понякога го караше да се чувства неудобно. В запазената му памет нямаше нищо, което да го подготви за подобно нещо. Макар да си спомняше, че във времето преди да го обгърне пълната забрава, някой (чието име не можеше да си спомни) беше решил загадката на гравитацията и че функциониращата слънчева енергия бе нещо обикновено.
Но докато къщата се задействаше от генератор на слънчева енергия и бе подвижна по силата на антигравитационната си система, в същото време тя беше нещо много повече от това. Тя бе робот — робот с вграден комплекс на добър прислужник, а понякога и изглежда едва ли не с майчински комплекс. Тя се грижеше за хората, които подслоняваше. Благосъстоянието им беше твърдо вградено в компютърния и мозък. Тя разговаряше с тях, заяждаше се с тях и ги глезеше. Бе къща, прислужник и другар, всичко събрано в едно. Човек можеше да гледа на къщата си като на верен и любящ приятел.
Къщата правеше всичко за човека. Хранеше го и миеше съдовете, слагаше го да си легне, а ако и дадеше и най-малката възможност, би му избърсала и носа. Тя се грижеше за човека, предусещаше всяко негово желание и понякога бе неприятна в стремежа си да го прави. Измисляше си неща, които според нея щяха да харесат на обитателя и — като анимираните тапети (чудо, а не тапети!) със заека и пеещата птица.
Но според Блейк човек имаше нужда от известно време, за да свикне с всичко това. Може би не някой, живял винаги в такава къща. Но когато се връщаш от звездите, Бог знае от къде и кога, и си захвърлен в такава къща — тогава ти трябва известно време, за да свикнеш.
— Елате и си ги вземете! — извика Кухнята. — Яйцата с шунка са готови!
ГЛАВА 6
То оживя на място, което не беше усещало никога преди — странно оградено пространство, населено с предмети, направени предимно от дърво, макар да имаше някои от метал и плат.
Реагира незабавно. Включи защитните си системи и затъмни мястото. Вгради се в пирамида, която бе стабилно състояние на съществуванието, и изгради около себе си изолираща сфера.
Потърси енергията, която щеше да му е нужна, за да захранва живота си и да поддържа умствената си дейност, и я откри — мощен прилив от енергия, прииждаща от източник, който не можеше да определи. Откри, че вече може да мисли. Мисловните му процеси бяха ясни и чисти, логиката му остра като нож. Мислите му вече не бяха като насън. Пирамидалното тяло му придаваше стабилност и поле, в което умът му можеше да функционира.
Насочи мислите си към онова, което се бе случило с него — как след неизвестен период от време, през който бяха функционирали само периферните му системи, ако изобщо бяха функционирали, изведнъж се беше освободило и отново бе цяло и ефикасно.
Потърси начало, но начало нямаше или навярно беше толкова мъгляво и неясно, че не можеше да е сигурно. То търсеше, ровеше и проследяваше, душейки в мрачните тунели на ума си, но не можеше да открие начало, за което да се залови здраво и стабилно.
Макар че това не беше толкова важно, защото началото можеше да не е от значение. Дали изобщо бе имало някакво начало, или то винаги го беше търсило така, ровейки в мисловните лабиринти, за да открие твърда опора? Началото, разбира се, не бе задължително, нито пък краят, но някъде, някак си трябваше да има нещо подобно на начало и край.
Навярно въпросът по-скоро беше дали е имало минало, а то бе сигурно, че трябва да е имало минало, защото умът му беше пълен с пяната на носещите се останки, които идваха от миналото — късчета фонова информация като фоновата радиация, която може да се открие на всяка планета. То се опита да събере пяната в някакъв ред, но не се получи, защото нямаше начин да намести едно до друго късчетата информация.
„Данните — помисли си то сред завладялото го чувство на паника — някога имаше данни.“ Бе сигурно, че е имало данни. Някога бе имало нещо, с което умът му можеше да работи. А данните можеха все още да са тук, но замаскирани или скрити, показващи се само тук-там, и част от тях бяха съвсем маловажни, макар че не можеше да е сигурно, защото, изглежда, не бяха достатъчно, за да установи значението им.
То се намести в пирамидалната си форма и се заслуша в празното тропане на ума си: изключително способен ум, но без факти, с които да функционира — ум, който бясно препускаше на празни обороти, без да постигне нищо. То отново потърси в хаоса от късчета и парченца, които се носеха от миналото, и откри впечатлението за скалиста враждебна земя; от скалите се издигаше масивен цилиндър, черен като самия камък, извисяващ се към небесната сивота, докато опитите да го проследи не започнаха да го замайват. А в цилиндъра, то знаеше това, имаше нещо, което не подлежеше на никакво въображение, нещо толкова огромно и удивително, че умът се дърпаше дори от самата мисъл за него.
То потърси смисъла, някаква следа или разпознаване, но нямаше нищо друго освен образа на черната скалиста земя и студената чернота на цилиндъра.
Неохотно остави картината да изчезне и продължи да рови за нови късчета информация. Този път това беше разцъфнала долчинка, всъщност поляна, покрита с хиляди цъфтящи цветя. Във въздуха трептяха звуци, подобни на музика, сред цветята лудуваха живи неща и тук отново имаше значение, то знаеше това, но нямаше следа, която да може да открие и която да му позволи да стигне до смисъла.
Някога бе имало още едно. Беше имало още едно създание и именно то улавяше, пазеше и предаваше картините — и не само картините, но и данните, които вървяха заедно с тях. Картините все още се съхраняваха в ума, макар и съвсем хаотични, но данните, свързани с тях, някак си бяха изчезнали.
То се сви по-ниско и по-дълбоко в пирамидалната си форма. Пустотота и хаосът в мозъка му го пронизваха и то слепешком се опита да се върне в здрачното си минало, за да открие онова друго същество, което го бе снабдявало с образи и данни.
Но нямаше какво да открие. Нямаше начин да се протегне и да докосне другото същество. И то заплака в самота, дълбоко в самото себе си, без сълзи или ридания, защото не разполагаше нито с едното, нито с другото.
И в голотата на мъката си то се върна по-дълбоко назад във времето, и откри време, когато не бе имало никакво създание и когато все още беше работило с данни и абстрактни картини, основани на данните, но нито в тях, нито в идеите имаше цвят, а построените по този начин образи бяха неподвижни, строги и понякога дори ужасяващи.
„Безполезно“ — помисли си то. Безполезно беше да се опитва. Все още бе неефикасно, наполовина мъртво и не можеше да функционира както трябва, защото му липсваше материал, за да изпълнява функцията си. Усещаше как чернотата се носи към него и не се опита да се съпротивлява. Остана да чака и позволи на чернотата да го обгърне.
ГЛАВА 7
Блейк се събуди и Стаята му закрещя.
— Къде ходихте? — извика му тя. — Къде ходихте? Какво ви се случи?
Той седеше на пода по средата на стаята с крака, скръстени под него. И това не беше естествено,
