защото би трябвало да е в леглото.
— Къде ходихте? — изрева пак Стаята. — Какво ви се случи? Какво.
— О, я млъквай — каза Блейк.
Стаята замълча.
През прозореца струеше утринна светлина и някъде навън пееше птица. Стаята бе обикновена. Не се беше променило нищо. Бе точно такава, каквато си я спомняше от момента на заспиването си.
— А сега ми кажи — рече той. — Какво точно стана?
— Вие излязохте! — извика Стаята. — И издигнахте стена около себе си…
— Стена?
— Небитие — отвърна Стаята. — Петно от небитие. Изпълнихте ме с облак от небитие.
— Ти си луда — каза Блейк. — Как мога да направя такова нещо?
Но още докато изричаше думите, разбра, че Стаята е права. Тя можеше само да съобщи за явлението, което беше усетила. Не притежаваше такова нещо като въображение. Бе само машина, макар и сложна, и в опита и нямаше неща като суеверия, митове или приказки.
— Вие изчезнахте — съобщи Стаята. — Обгърнахте се в небитие и изчезнахте. Но преди да започнете да се обгръщате, се променихте.
— Как бих могъл да се променя?
— Не знам, но е така. Стопихте се и приехте друга форма или поне започнахте да приемате друга форма, а после се обгърнахте.
— И ти не си можела да ме усетиш? Затова си си помислила, че съм излязъл, нали?
— Не можех да ви усетя — потвърди Стаята. — Не можех да проникна през небитието.
— Небитието?
— Просто небитие — отвърна Стаята. — Не можех да го анализирам.
Блейк стана и се протегна, за да вземе гащетата, които бе захвърлил на пода преди да си легне. Нахлузи ги и посегна към робата, преметната през облегалката на стола.
Беше тежка, кафява и вълнена — и Блейк изведнъж си спомни предишната вечер, странната каменна къща, сенатора и неговата дъщеря.
„Вие се променихте — му бе казала Стаята. — Вие се променихте и издигнахте около себе си обвивка от небитие.“ Но той не си спомняше това, нямаше и следа от такъв спомен.
Нито пък спомени какво се беше случило предишната вечер в интервала между момента, в който бе излязъл във вътрешния двор, и този, в който се беше оказал сред бурята на цели осем километра от къщи. „Боже мой — запита се Блейк, — какво става?“ И попита:
— Сигурна ли си?
— Напълно — отвърна Стаята.
— Някакви размишления?
Знаете много добре, че не размишлявам — строго отвърна Стаята.
— Знам, разбира се.
— Размишленията — продължи Стаята, — са нелогични.
— Права си — каза Блейк. Изправи се, облече робата и тръгна към вратата.
— Нямате ли какво да кажете повече? — неодобрително попита Стаята.
— Какво бих могъл да кажа? — рече Блейк. — Ти знаеш повече за това от мен.
Излезе на балкона и когато стигна до стълбището, Къщата го поздрави по обичайния си оживен утринен начин.
Добро утро, господине — каза тя. Слънцето вече изгря и е силно. Бурята отмина и няма облаци. Прогнозата е за хубаво, топло време. Днес е прекрасен есенен ден и всичко изглежда чудесно. Имате ли някакви предпочитания? Нещо за украсата? За мебелировката? Какво ще кажете за малко музика?
— Попитай го какво иска да яде — изрева Кухнята.
— А освен това — продължи Къщата, — какво искате да ядете?
— Какво ще кажеш за овесена каша?
— Овесена каша! — извика Кухнята. — Винаги овесена каша. Или яйца с шунка. Или палачинки. Защо веднъж не поиска нещо специално? Защо не…
— Овесена каша — настоя Блейк.
— Човекът иска овесена каша — рече Къщата.
— Добре — победена се съгласи Кухнята. — Скоро ще е готова.
— Не трябва да обръщате внимание на Кухнята — каза Къщата. — Тя се труди в условията на огромно разочарование. В програмата и са заложени какви ли не фантастични рецепти и тя наистина може да ги приготвя отлично, но почти никога не получава възможност да използва дори едничка. Някой път, просто ей така, защо не оставите Кухнята да…
— Овесена каша — каза Блейк.
— О, много добре, господине. Сутрешният вестник е на табличката на пощографа. Но тази сутрин няма много новини.
— Ако нямаш нищо против — рече Блейк, — ще погледна сам.
— Разбира се, господине. Както желаете. Само се опитах да ви информирам.
— Просто се постарай да не прекаляваш с това — каза Блейк.
— Извинявам се — отвърна Къщата. — Ще се старая.
Той взе вестника от антрето и го пъхна под мишница. После се приближи до един от страничните прозорци и погледна навън. Съседната къща беше изчезнала. Платформата и стоеше празна.
— Тръгнаха тази сутрин — поясни Къщата. — Преди около час. Кратко ваканционно пътуване, доколкото разбрах. Всички ние се радваме…
— Ние?
— Ами да. Всички други къщи. Радваме се, че са заминали само за кратко и отново ще се върнат. Те са наистина добри съседи, господине.
— Изглежда, знаеш доста за съседите. Аз само съм разговарял с тях.
— А — отвърна Къщата, — не хората, господине. Нямах предвид хората. Говорех за самата къща.
— Значи вие къщите се смятате за съседи?
— Разбира се. Ходим си на гости. Приказваме си за едно-друго.
— Просто разменяте информация.
— Естествено — отвърна Къщата. — Но какво ще кажете за украсата.
— Така си е добре.
— Не сме я променяли от седмици.
— Добре — замислено рече Блейк, — Можеш да попромениш нещо по тапетите в трапезарията.
— Това не са тапети, господине.
— Знам, че не са. Въпросът е, че започва малко да ми омръзва да гледам как онзи заек хрупа детелина.
— Какво бихте искали в замяна?
— Каквото си избереш. Само да няма зайци.
— Можем да разработим няколко хиляди комбинации и…
— Каквото си избереш — повтори Блейк. — Но в никакъв случай да няма зайци.
Извърна се от прозореца и влезе в трапезарията. От стените го гледаха очи — хиляди очи, очи без нито едно лице, очи, взети от много лица и залепени по стените. И докато някои бяха на чифтове, имаше други, които стояха поединично. И всяко око гледаше право в него.
Имаше бебешки светлосиви очи, които гледаха със сериозна невинност; кръвясали, очи, които го гледаха свирепо, похотливо око, мътно и слузесто око на грохнал старец. И всички го познаваха, знаеха кой е и го гледаха по ужасяващо индивидуален начин, а ако към очите вървяха и усти, всички щяха да му говорят, да му крещят и да му се зъбят.
— Къща! — извика той.
— Какво има, господине?
— Тези очи!
— Но вие казахте, че може да е всичко, стига да няма зайци. Помислих си, че очите са нещо ново…
