мястото, което той бе забравил напълно.
Старите съмнения и страхове го изпълниха отново и раменете му се приведоха под техния товар. Помисли си, че би трябвало отдавна да е свикнал с тях, защото го съпътстваха от самото начало, но остротата им не се бе притъпила и те все още го тревожеха. Вместо да затихват с годините, те се изостряха все повече, без да бъде намерен истинският отговор, въпреки вековете на размисъл и тълкуване на подробните коментари и пространни изследвания на теолозите сред човеците. Не беше ли това само едно чудовищно богохулство, питаше се той с болка. Може ли нещо, което не притежава душа, да служи на Бога? Или, може би, с годините на вяра и усърдие роботите бяха развили души? Той се вгледа дълбоко в себе си, за да открие поне зачатъци на душа (не го правеше за първи път), но не откри нищо. Дори и да имаше душа, чудеше се той, как можеше да я разпознае? От каква субстанция се създаваше тя? Можеше ли да се придобива, или трябваше да се родиш с нея — и ако е така, какви генетични партньори бяха нужни за това? Не узурпираха ли роботите (приятелите му монаси?) човешките права? Не се ли стремяха те, в греховно заслепение, към нещо, запазено за човешката раса? Беше ли — или било ли е въобще — в тяхната компетенция да поддържат Божествена институция, отхвърлена от човешките същества, от която дори самият Бог вече не се интересуваше?
3.
След закуска, в тишината на библиотеката, Джейсън Уитни седна до писалището си и отвори един от подвързаните дневници, който бе измъкнал от дълга редица подобни томове от лавицата зад гърба си. Повече от месец не бе записал нищо. Не че дотогава бе имал някаква истинска причина да го прави. Животът си течеше като спокойна река и много рядко нещо нарушаваше установения ред, за да си заслужава да бъде записано. Може би щеше да е по-добре да върне тома обратно, без да отбелязва нищо в него, макар че да вписва от време на време няколко изречения, му се струваше акт на вярност към традицията. През последния месец не се беше случило нищо съществено — никой не ги бе посетил, контактите с другите между звездите се бяха превърнали в рутина, не бе чувал нищо за индианските племена и роботи нито бяха минавали, нито се бяха спирали, така че нямаше никакви новини, макар че това, което научаваха от роботите, бяха по-скоро слухове, отколкото новини. Имаше и клюки, разбира се. Марта поддържаше непрекъсната връзка с другите от рода и когато двамата сядаха на двора за вечерния концерт, тя го информираше подробно за това, което бе научила през деня. То, обаче, в по голямата си част беше само женски приказки и не си струваше да бъде отбелязвано в дневника. Тънък лъч на утринното слънце, промушил се през процепа между двете тежки завеси, които не покриваха плътно високите прозорци, падна върху него и освети сивата му коса и квадратните, силни рамене. Той беше висок мъж, слаб, но внушаваше сила, което компенсираше слабостта му. Лицето му беше сурово, набраздено от множество тънки бръчици. Мустаците му, наежени като четина, подхождаха на надвисналите вежди над дълбоко разположените очи със стоманен поглед. Той седеше неподвижен, вгледан в библиотеката, като за сетен път се удивляваше на тихото удовлетворение, което винаги намираше тук, а понякога и повече от удовлетворение, сякаш стаята, с нейната просторност и високи стени, покрити с книги, го караше да изпитва чувство на благоговение. Мислите на много хора, каза си той, живеят в това място — духът на всички велики мислители на света, съхранени завинаги между кориците на томовете, подбрани и поставени на лавиците от неговия дядо много отдавна, така че в бъдните дни мъдростта на човешката раса, безценното наследство на записаното слово, да е винаги на разположение. Той си спомни колко често си представяше, че героите, описани от тези древни писатели, призрачното присъствие на самите автори, с годините се бяха настанили в тази стая и късно през нощта, когато всичко притихваше, често откриваше, че си говори с тези отдавна живели хора, надигащи се от праха на миналото в сянката на настоящето.
Редиците книги опасваха стаята, прекъсвани само от двете врати и трите прозореца откъм реката. Над първото ниво лавици се надвесваше балкон, поддържан от декоративен метален парапет, над който стените също бяха запълнени с книги. Над една от вратите бе монтиран стенен часовник и в продължение на повече от пет хилядолетия, напомни си Джейсън с учудване, часовникът бе тиктакал, отброявайки секундите век след век. Сега показваше 9:15 и той се запита колко близо бе това до точното време, което хората бяха отчитали тогава. Няма начин да се разбере, каза си той, макар че това вече нямаше значение. Светът нямаше да загуби нищо без часовници.
Отвън се промъкнаха приглушени звуци — далечното тъжно мучене на крава, близкият лай на куче, истеричното кудкудякаш на кокошка. Музикалните дървета все още мълчаха — те нямаше да започнат настройването си по-рано от следобедните часове. Дали тази нощ няма да опитат някоя от новите композиции, запита се той. Напоследък изпълняваха доста такива. Ако е така, той се надяваше да не е някой от странните мотиви, с които експериментираха напоследък. Имаше толкова други, които можеха да изпълнят, толкова много от старите, любими нему композиции, но в това, което те правеха, нямаше разум. Струваше му се, че нещата са се влошили през последните няколко години, тъй като две от по-старите дървета даваха явни признаци, че умират. Бяха започнали да губят някои от клоните си и с всяка пролет като че ли листата им оредяваха. Разбира се, имаше и млади фиданки, които да ги заместят, и може би в това бе проблемът. Той вдигна ръка и поглади неспокойно мустаците си. За кой ли път се упрекна, че не бе научил нищо за отглеждането на дърветата. Бе прегледал някои от книгите, разбира се, но в тях нямаше нищо, което да му е от полза. А дори и да имаше, кой можеше да е сигурен, че музикалните дървета биха реагирали както едно обикновено земно дърво. Звукът на нечии шляпащи крака го накара да се обърне. Тачър, роботът, тъкмо влизаше.
— Какво има, Тачър?
— Господин Хорас Червения облак, сър.
— Но Хорас е на север. В страната на дивия ориз.
— Изглежда, са се преместили, сър. Лагеруват надолу по реката, където и преди отсядаха. Замислят да възстановят старите полета и следващата пролет да засеят.
— Разговарял си с него?!
— Сър, той е стар познат и, естествено, разменихме няколко думи. Донесе ни торба с ориз.
— Надявам се, не си забравил да му благодариш, Тачър.
— О, разбира се, благодарих му, сър.
— Трябваше да го поканиш.
— Той каза, че не иска да ви безпокои, сър, ако вие сте зает.
— Никога не съм толкова зает. Знаеш го.
— Тогава — каза Тачър — ще го поканя да влезе.
Джейсън се надигна, заобиколи писалището, готов да посрещне стария си приятел. Колко ли години са минали — зачуди се той — четири години или пет? Със сигурност трябва да са пет. Той бе слязъл до лагера да се сбогува с приятеля си и след като племето бе отплавало, бе стоял дълго върху чакълестия бряг, наблюдавайки дългата редица от канута да се плъзга нагоре по реката с проблясващи на слънцето гребла.
Червения облак бе на възрастта на Джейсън, но изглеждаше по-млад. Когато влезе в стаята и прекоси застлания с килими под, походката му бе гъвкава като на млад мъж. Косите му, гарвановочерни и без нито един сив косъм, бяха разделени точно по средата на черепа му и висяха на две тежки плитки върху гърдите му. Лицето му бе загрубяло с времето, но като се изключат фините линии покрай очите, по него не се забелязваха никакви бръчки. Носеше риза от еленова кожа, а краката му бяха обути в мокасини. Подаде на Джейсън едра мазолеста длан с къси и загрубели пръсти.
— Доста време мина, Хорас — каза Джейсън. — Радвам се да те видя.
— Ти си единственият — отвърна Червения облак, — който още ме нарича Хорас.
— Е, добре тогава, да те наричам ли Вожде? Или 0блако? Или само Червени?
Червения облак се ухили.
— От твойта уста, Джейсън, Хорас звучи чудесно. Някога и двамата бяхме деца. Сигурно си спомняш. Това име Хорас ме връща във времената, когато бродехме заедно из горите. Срязахме китките си и ги държахме една до друга, за да се смеси кръвта ни. Или поне си мислехме, че се смесва. Доста се съмнявам, че се е смесвала. Но това е без значение. Важен беше символът.
— Спомням си — каза Джейсън. — Спомням си онзи първи ден, когато ти и твоите хора слязохте с
