канута надолу по реката и забелязахте дима от комините на нашата къща. Всички вие, цялото ви войнство, се струпахте горе на хълма да видите какво става и тогава за първи път и вие, и хората от тази къща, научихме, че не сме сами, а са останали и други.
— Запалихме големи огньове на поляната — продължи Червения облак. — Убихме едно-две говеда и си направихме угощение. Хванахме се в кръг и танцувахме около огньовете. Шумна веселба беше… Дядо ти, вечна му памет, извади една бъчвичка с уиски и всички доста се понапихме.
— Тогава за първи път се срещнахме с теб — каза Джей-сън. — Два младока, готови да се покажат на света, само че нямаше свят, пред който да се изфукат. Почти веднага си допаднахме. Ходехме заедно на лов и риболов, скитахме по хълмовете. И преследвахме момичетата.
— Хванахме някои от тях, доколкото си спомням — ухили се Червения облак.
— Не беше трудно да го сторим — отвърна Джейсън.
Те стояха и се гледаха мълчаливо в очите. После Джейсън каза:
— Нека да седнем. Сигурно има много неща, които да си кажем.
Червения облак седна на един стол, а Джейсън взе друг и се настани с лице към своя приятел.
— Колко време мина? — попита той.
— Шест години.
— Сега ли пристигате?
— Преди една седмица — отвърна Червения облак. — Напуснахме северните земи веднага след като ожънахме дивия ориз. Не бързахме. Спирахме на всяко удобно за лагеруване място и скитахме наоколо, ловувахме. Някои от младите отведоха конете надолу, на запад от реката, и ще останат там, докато ледът се стопи. По късно, когато застудее, ще се прехвърлим оттатък и ще ловуваме, за да попълним запасите си от месо за зимата. Бизони и диви говеда. Един вестоносец дойде снощи и ни съобщи, че в прериите има много от тях.
Джейсън се намръщи.
— Седмица, казваш. Не биваше да изчакваш толкова дълго. Ако ти самият нямаше време, трябваше да дойде пратеник. Щях да сляза да те видя.
— Времето минава бързо. Имаше много работа. Опитваме се да възстановим царевичните ниви. Обрасли са с храсталаци и плевели. Свършиха ни запасите и изпитваме недостиг от жито. Опитахме се да отгледаме реколта на север, но сезонът там е твърде кратък. Зреенето закъснява и студът я съсипва. Накрая получаваме няколко сбръчкани стръка и толкова.
— Ние имаме царевица в изобилие — каза Джейсън, — смляна и готова. Ще ви изпратя от нея до края на деня. От какво друго имате нужда — бекон, яйца, брашно? Имаме добро пшенично брашно. Много повече, отколкото ни е нужно. Платове, ако ви трябват. Вълната, която остригахме тази година, е добра и становете не са спирали.
— Джейсън, не съм дошъл за милостиня…
— Знам. От години си разменяме това-онова. Не ме карай да си спомням колко месо и риба, горски ягоди и какво ли не още събираха твоите хора горе по хълмовете едно време. Тачър казва, че сте донесли ориз…
— Добре — рече Червения облак. — Няма да възразиш срещу малко бизонско месо като приключим лова, нали?
— Напротив — отвърна Джейсън.
— А още по-добре, какво ще кажеш да дойдеш с нас на лов?
— Много ще ми хареса.
— Добре! Ще бъде като в старите времена. Ще оставим на другите да вършат работата. Ние ще седим около огъня, ти и аз, ще разговаряме и ще си похапваме месо.
— Животът ти е чудесен, Хорас.
— И аз така мисля. Имаше толкова пътища пред нас. Можехме да отседнем. Можехме да предпочетем уседналия живот, да си обзаведем домакинства, да разработим земята, да прибираме добри реколти и да отгледаме домашни животни. Можехме да станем добри земеделци. Но ние не го направихме. Върнахме се към стария си начин на живот. Предполагам, никога не сме се отдалечавали много от него. Всички ние, дълбоко в сърцата си, непрестанно мечтаехме за този живот. Той ни притегляше. Зовеше ни. Така бяха живели нашите предци в продължение на хилядолетия. А ние живяхме като белите хора само в продължение на няколкостотин години и това не ни донесе нищо добро. Ние никога не се приспособихме, всъщност не ни бе даден и шанс. За нас беше облекчение да се откажем от всичко това и да се завърнем при цветята, дърветата, облаците, сезоните и времето, течащата вода, създанията в горите и прериите и да ги направим част от нашия живот повече от всеки друг път. Ние научихме някои неща от белите, не можем да го отречем — щяхме да сме глупаци, ако не бяхме научили нищо. И използвахме наученото, за да направим стария си начин на живот още по-добър. Понякога се чудя дали това беше верният избор, но после виждам едно есенно листо, само едно листо, не повече, чувам ромона на течащо в гората поточе или долавям горския мирис и разбирам, че не сме сгрешили. Ние се завърнахме към земята, възстановихме връзката си с хълмовете и потоците, и така трябва да бъде. Това е животът, който ни е отредено да живеем. Били сме горско племе някога, но вече не сме. Може би сме просто индианци. Възприехме вигвамите от племената на Западните равнини и в голяма степен, техния начин на обличане и езда. Но запазихме кануто от брезова кора, реколтите от див ориз и сладкия кленов сок. Да, хубав е животът ни. Ти и аз, стари приятелю, се докоснахме до истинския живот — аз в моя вигвам, а ти в твоята каменна къща. Ти никога не замина за звездите, но може би не загуби като не го стори. Макар че сигурно откриват страхотни неща там…
— Да, разни неща — измърмори Джейсън. — Някои доста интересни. Дори и полезни. Но твърде малко от тях можем да използваме по някакъв начин. Видяхме ги, наблюдавахме ги, дори ги изследвахме, в отделни случаи успяхме да разгадаем принципа им. Но ние вече не сме технологична раса. Загубихме техниката, когато загубихме работната сила и познанието, а машините се повредиха и нямаше кой да ги пусне в действие отново, нито пък имаше енергия, която да ги задвижи. Знаеш, че не съжаляваме за техниката. Може би в началото съжалявахме, но вече не. За нас сега тя щеше да е само едно бреме. Станахме опитни наблюдатели и това ни удовлетворява. Празнуваме своите малки победи всеки път, когато достигнем до някое по-значимо откритие. Целта е познанието, а не потреблението. Не сме само потребители. Някак си се издигнахме над това. Горди сме, че не използваме безогледно природните богатства. Дори ни се струва срамно да ги впрегнем в наша полза. И не само природните ресурси. Идеите и…
— Какво си спомняш, Джейсън? Наистина, какво от старите дни си спомняш? Не как нашето племе срещна твоите хора, а другото.
— Спомням си, и то доста ясно — отвърна Джейсън. — А и ти би трябвало да си спомняш. Беше млад като мен, когато се случи. И двамата бяхме на възраст, когато човек лесно се впечатлява. Трябва да е оставило неизличими спомени у нас.
Червения облак поклати глава.
— Не си спомням добре. Случиха се толкова други неща. Трудно мога да си представя друг живот освен този, който живея сега.
— Моите спомени са събрани в една книга или по скоро в много книги — каза Джейсън, показвайки лавицата зад гърба си. — Всичко е записано. Дядо ми е започнал, около петдесет години след събитието, описал го е, за да не се забрави и превърне в мит. Записал е всичко, което е могъл да си спомни, и продължил да си води записки редовно. Когато накрая умря, аз продължих делото му. Всичко е тук, от деня, в който се е случило.
— А когато ти умреш — попита Червения облак, — кой ще те замести?
— Не знам — въздъхна Джейсън.
— Джейсън, има едно нещо, което винаги ме е учудвало, но никога не съм те питал. Мога ли да го сторя сега?
— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.
— Защо никога не тръгна към звездите?
— Сигурно, защото не мога.
— Но ти никога не опита. Всъщност, никога не пожела да опиташ.
