— Всички заминаха, един по един — каза Джейсън, — само Марта и аз останахме. Изглежда, някой трябваше да остане. Не трябваше да обезлюдяваме напълно Земята. Та ние и принадлежим. Затова останахме, разбира се, за да заместим онези, които заминаха. Да поддържаме домашния огън. Да бъдем тук и да посрещаме другите, когато пожелаят да се върнат у дома. Да запазим планетата за тях.
— Те се завръщат, разбира се. И ти си тук, за да ги посрещнеш.
— Някои от тях — каза Джейсън. — Не всички. Брат ми Джон, замина един от първите, но никога не се завърна. Не сме чули нищо за него. Често се чудя къде ли е. Ако е още жив, разбира се.
— Ти изтъкваш отговорността като причина. Но, Джейсън, това не може да е цялата истина.
— Мисля, че е част от нея. В определен момент, дори по-голяма част от истината, отколкото е сега. Джон и аз бяхме най-възрастните. Сестра ни Джанис е по-млада. Все още я виждаме от време на време, а Марта разговаря с нея, доста често. Ако Джон беше останал, може би Марта и аз щяхме да заминем. Казах, че може би не тръгнахме, защото не можехме. Всъщност, не вярвам в това. Способността, изглежда, е наследствена. Вероятно човек я притежава дълго преди да започне да я използва. За да се развие е нужно време, а по-дългият живот ни предостави това време. Вероятно тя щеше да се развие и без това, ако не бяхме толкова заети, толкова обсебени от нашите машини. Някъде може и да сме направили погрешен завой, да сме възприели погрешни ценности и да сме позволили нашата ангажираност с технологиите да измести истинската ни, сериозна цел. Тази ангажираност може би ни е попречила да осъзнаем какво притежаваме. Нашите способности не бяха в състояние да си пробият път до съзнанието ни през дебелите пластове от проекти за машини, отчети на разходи и всичко останало. Когато говорим за способности, нямаме предвид просто отиването до звездите. Твоите хора не ходят там. Може и да не е нужно да го правите. Вместо това, вие станахте част от околната среда, живеейки в нейната пазва и разбирайки я. Така се случи при вас…
— Но щом можеш да заминеш, защо не го направиш? Със сигурност можеш да си го позволиш за известно време. Роботите ще се грижат за нещата. Те ще поддържат огъня и ще са готови да посрещнат онези, които решат да се завърнат.
Джейсън поклати глава.
— Сега е твърде късно. С годините все повече се влюбвам в тази къща и в тази земя. Чувствам се част от тях. Загубен съм без полето и къщата, без Земята. Не бих могъл да живея другаде. Човек не може да върви по същата земя, да живее в същата къща в продължение на почти пет хиляди години и да не…
— Знам — каза Червения облак. — Поради увеличаването на членовете му нашето племе се разпадна и се пръсна на многобройни групички. Някои са в прериите, други на изток, в горите. Аз останах верен на тези две реки…
— Извини ме за лошите ми маниери — сепна се Джейсън. — Трябваше да попитам най-напред за госпожа Облак. Как е тя?
— Щастлива е. Тя е в стихията си, когато се налага да установяваме бивак и да ръководим народа си.
— А синовете и внуците ви от всички поколения?
— Само неколцина от тях са още с нас — каза Червения облак. — Останалите внуци и синовете ни са с другите групи. От време на време научаваме по нещо за тях. Бягащия елен, внукът ми от трето поколение, беше убит от мечка гризли преди около година. Пратиха бързоходец да ни съобщи вестта. Иначе всички са добре и са щастливи.
— Моите съболезнования. Бягащия елен беше внук, с който всеки би се гордял.
Червения облак сведе глава в знак на благодарност.
— Госпожа Джейсън, надявам се, е в добро здраве?
Джейсън кимна.
— Тя прекарва много време в разговори с другите. Доста я бива в тези работи. Изглежда телепатията е станала втората и природа. Всяка вечер има куп новини за разказване. Сега сме много. Нямам представа колко. Марта знае това по-добре от мен. Тя помни всичко. Отношенията им, кой за кого се оженил и все от тоя род. Сигурно сме няколко хиляди души.
— Веднъж, преди много години, ми беше казал, че разумни същества били открити в космоса, но не приличали на нас. В годините, докато ни нямаше…
— Прав си, не са като нас. Но имат желание да общуват. Някои са приятелски настроени, други не толкова, трети са безразлични към нас. Повечето от тях са толкова враждебно настроени, че ме побиват тръпки. И, разбира се, да не забравяме скитащите извънземни, пътешествениците, които понякога се отбиват на Земята.
— И това е всичко? Никакво сътрудничество…
— Не, не е всичко — каза Джейсън. — Появи се нещо, което страшно ме тревожи. Полъх от нещо изключително обезпокоително. Като лоша миризма, донесена от вятъра. Някъде далеч откъм центъра…
— Откъм центъра на какво, Джейсън?
— Откъм центъра на галактиката. От сърцето. Интелект от някакъв вид. Само го усетихме и това е достатъчно…
— Враждебен ли е?
— Не, не точно враждебен. Студен. Интелект, твърде високо развит интелект. Студен и безразличен. Аналитичен. О, по дяволите, не мога да ти обясня. Няма начин да го направя. Все едно червейчето на въдицата да долови човешкия интелект. Дори не е и това. Разликата между него и нас е по-голяма, отколкото между човека и червейчето.
— Уплашен ли си?
— Уплашен? Не знам. По-скоро объркан. Изпълнен с лоши предчувствия. Единственото успокоение е, че вероятно все още не сме привлекли вниманието му.
— Тогава защо се тревожиш?
— Не е точно тревога. Не е това. Просто човек се чувства омърсен, като знае, че нещо такова съществува заедно с него в галактиката. Сякаш си попаднал в епицентъра на злото.
— Но той не е зъл.
— Не съм сигурен. Не знам какво е. Нито някой знае. Просто доловихме нещо…
— Ти ли го долови? Ти самият?
— Не. Някои от другите. Двама от онези, сред звездите.
— Вероятно няма причина да се тревожиш. Просто стой настрана. Питам се обаче, би ли могло това да има нещо общо с хората, които напуснаха Земята? Изглежда ми малко вероятно. Ти нямаш представа, нали, Джейсън, защо се случи, защо всички хора изчезнаха?
— Никаква — призна Джейсън.
— Говореше за извънземните, които идвали на Земята…
— Да. Странно е защо посещенията им точно сега зачестиха. Не са много, разбира се. Поне тези, за които знаем. Двама-трима миналия век, макар че като си помислиш, за тези разстояния и пространства, това съвсем не е малко. Но, изглежда, не са идвали преди. Случи се едва когато хората изчезнаха. Макар че може и да са идвали в по-стари времена, но да не са били въобще забелязани или ако са били забелязани, да не са били разпознати като извънземни. Може би не сме ги виждали, защото не сме били готови за това. Дори и да бяхме ги видели, щяхме да си затворим очите. Нямаше да се чувстваме комфортно в присъствието на нещо, което не можем да разберем, и щяхме, просто с един величествен жест, да ги изтрием от мислите си. Щяхме да повтаряме, че не са тук, че не могат да бъдат тук, че никога не сме ги виждали и това щеше да е всичко.
— Може и така да е било — въздъхна Червения облак. — Или да са дошли прекалено малко на брой. Ние бяхме неспокойна планета, кипяща от разум, понякога твърде страховит разум. Може би нещо такова като твоя интелект от центъра на галактиката, но в по-малка степен. Със сигурност обаче не беше мястото, което един извънземен скитник би избрал за отдих. Защото нямаше да може да си почине. В онези дни не бе спокойно за никого.
— Прав си, разбира се. Едва сега го осъзнаваме. Мисля обаче, че нямаше как да го знаем тогава. Не бяхме дорасли. Сега сме на друго стъпало…
— Разговарял ли си с някой от извънземните скитници? — попита Червения облак.
— С двама-трима. Веднъж пропътувах цели петстотин километра, за да разговарям с един от тях, но
