— Така ги броя — каза той. — Един нокът, една мечка. По един от всяка. Тя затаи дъх.
— Силен амулет.
Той потупа с длан лъка.
— Добре, че имам здрав лък. Стрелите ми са истински, с кремъчно острие. Кремъкът е по-добър от всичко друго, като изключим закалената стомана, но къде може сега да се намери такава стомана.
— Значи идваш от Запад — промълви тя. Знаеше, че голямата бяла мечка живее само на Запад. Един от нейните роднини, Бягащия елен, бе убит от такава мечка само преди около година. Той кимна.
— От много по-далеч. От земите на Голямата вода. От океана.
— Колко далече е това?
— Далече? Не знам. На много луни път оттук.
— Броиш с луни. От нашите хора ли си?
— Не, не съм. Ако не беше слънцето, кожата ми щеше да е бяла. Срещнах някои от твоите хора, бяха тръгнали на лов за бизони. Това са първите хора, освен моите събратя, които някога съм срещал. Не знаех, че има и други хора. Имаше само роботи, подивели при това.
Тя направи презрителна гримаса.
— Ние не общуваме с роботите.
— Разбрах.
— Колко далеч смяташ да отидеш? Прерията свършва. На изток има само гори. И после друг океан. Виждала съм картите.
Той посочи къщата, кацнала на върха на големия скален нос.
— Може би само дотам. Хората от равнините ми разказаха за голямата каменна къща и хората, които живеят в нея. Виждал съм много къщи от камък, но никой не живее в тях. Има ли наистина хора в нея?
— Двама души.
— Само толкова?
— Другите заминаха към звездите.
— И това ми казаха. Много ме учуди. Не можех да повярвам. Кой би искал да отиде на звездите?
— Намират други светове и се заселват там.
— Звездите са само ярки светлини, които блестят на небето.
— Това са други слънца — каза тя. — Не си ли чел книги?
Той поклати глава.
— Видях веднъж една. Казаха ми, че това е книга. Щяла да ми проговори, ако съм знаел начина. Но човекът, който ми я показа, го беше забравил.
— Не можеш да четеш?!
— Четене ли се казва начинът? Начинът една книга да ти проговори?
— Да, така е. Книгата има малки дребни знаци. Четат се тези знаци.
— Имаш ли книга?
— Голям сандък с книги. Прочела съм ги всичките. Но там горе — посочи тя къщата — има цели стаи, пълни само с книги. Прадядо ми днес ще помоли стопаните да ми разрешат да прочета някои от тези книги.
— Странно… Ти четеш книги. Аз убивам мечки. Не ми харесва идеята за книгите. Казаха ми, че книгата може да говори и да те омагьоса, така че по-добре да не я докосваш.
— Това не е вярно. Ама че си смешен.
— Идвам отдалече — каза той, сякаш това можеше да обясни всичко. Пресякох високи планини, големи реки, места, където има само пясък и прекалено много слънце.
— Защо го направи? Защо дойде чак дотук?
— Нещо в мен ми каза, върви и открий. Но не ми каза какво точно да търся. Само — върви и открий. Никой от моите хора никога не е тръгвал някъде, за да открива каквото и да е. Усещам, че нещо ме тласка, не мога да стоя на едно място. Когато хората от равнините ми казаха за голямата каменна къща, помислих си, че сигурно това е нещото, което трябва да открия.
— Там ли отиваш?
— Да, разбира се — каза той.
— И ако това е нещото, отредено ти да го откриеш, ще останеш ли за известно време?
— Вероятно. Не знам. Онова, което е в мен и ме заставя да вървя, ще ми подскаже. Преди малко си помислих, че може би съм открил каквото трябва, без да съм стигнал до къщата. Големият дъб се промени. Ти го накара да се промени.
— Ти си ме шпионирал — гневно извика тя. — Седял си там и си ме шпионирал.
— Нямах намерение да го правя. Изкачвах се по хълма, когато те видях до дървото. Скрих се, за да не ме видиш. Помислих си, че сигурно няма да искаш някой да знае. Замълчах и се скрих. Отдалечих се, тихичко, за да не ме усетиш.
— И защо все пак си признаваш?
— Ами, защото дъбът се промени. Беше удивително.
— Как разбра, че дъбът се е променил?
Той свъси вежди.
— Не знам. Пък и мечката. Мечката, която моята стрела не можеше да убие, но тя все пак падна мъртва в краката ми. Озадачен съм от всичко това.
— Кажи ми, как се промени дъбът?
Той поклати глава.
— Само усетих, че се променя.
— Не трябваше да се криеш така.
— Срамувам се, че го направих. Не искам да говорим повече за това.
— Благодаря ти — каза тя, извърна се и заслиза надолу по хълма.
— Мога ли да повървя с теб?
— Не, аз съм насам — отвърна тя. — А ти си натам, нали отиваш к къщата.
— Ще се видим пак — уверено каза той.
Тя продължи надолу по хълма. Когато накрая погледна назад, той все още стоеше там. Огърлицата от мечи нокти проблясваше на слънцето.
5.
Извънземното приличаше на кутия с червеи. То се гушеше между речните камъни, близо до групата брези, които растяха от едната страна на клисурата, свели клони над сухото корито на потока. Слънчевата светлина, проникваща през филтъра на листата, се разсипваше върху свитото му тяло. Субстанцията, от която бе създадено, разлагаше спектрално лъчите и изглеждаше като че ли то се е цопнало в малко езерце от цветни дъги.
Джейсън Уитни, седнал на покрития с мъх бряг, се облегна на младото ясеново дърво, намести се удобно и се отпусна. Лек, едва доловим мирис на умиращи есенни листа изпълваше долчинката.
Ужасно, помисли си той, и се опита да изличи ужаса в душата си. Някои от тях не бяха противни, но други… А това беше най-противното от всички, на които се бе натъквал. Ако просто стоеше неподвижно, помисли си той, така че човек да може да го разгледа и поне отчасти да свикне с него, не би било така. Но то явно не искаше да стои неподвижно. Червеите в кутията непрекъснато се движеха и тяхното пъплене го правеше да изглежда още по-отвратително.
Джейсън започна да отваря разума си предпазливо, опитвайки се да влезе в контакт с извънземното, после изведнъж се изплаши, оттегли мисълта си и я напъха дълбоко в съзнанието си на сигурно място. Трябваше да свикне с вида му, преди да се опита да поговори с пришълеца. Стара кримка като мен, помисли си Джейсън, би трябвало да е готова за всичко, но това тук ми дойде в повече.
Той поседя мълчаливо, усещайки мириса на гниещите листа в уединението си, без да си позволи да се вглъбява в мислите си. Това бе начинът да се прокраднеш до нещо, преструвайки се, че не го забелязваш.
Но извънземното не го изчака. То проникна в съзнанието му; досегът беше твърд, спокоен и топъл,
