когато стигнах, беше си заминал. Един робот донесе новината. Не ме бива като Марта в галактическата телепатия, но мога да се разбера с извънземните. С някои от тях, всъщност. Изглежда съм им хванал цаката. Понякога обаче няма как да установиш контакт. Не всички могат да различават звуковите вълни като начин на общуване, а човекът, от своя страна, може въобще да не улови сигналите или менталните вълни, които те изпращат. С други, дори и да можеш да комуникираш, не можеш да се разбереш. Всъщност, няма за какво да си говориш с тях. Нямате общи теми.
— Тази работа с бродещите извънземни — каза Червения облак. — Отчасти и заради това съм тук. Трябваше да дойда още първия ден, разбира се. Исках да ти кажа, че си имаме извънземен тук. Там горе, при Котешката бърлога. Малкия вълк го откри и пристигна тичешком да ми съобщи и аз тутакси отидох да погледна.
Значи това било, помисли си Джейсън. Трябваше да се досети. Целият този предпазлив и учтив разговор за всичко друго, но не и за единственото нещо, което Червения облак бе дошъл да му каже. И ето, изплю камъчето накрая. Такъв им беше маниерът. Човек би трябвало да го очаква от тях. Старият спокоен начин да се разговаря, племенният протокол, достолепието. Никога да не се вълнуват, да не прибързват, да са спокойни, за да преценят обстановката и да подготвят почвата за сериозния разговор.
— Опита ли да разговаряш с него?
— Не — отвърна Червения облак. — Мога да разговарям с цветята и течащите реки и те ми отговарят, но с един извънземен — просто не знам откъде да започна.
— Добре — каза Джейсън. — Ще се поразходя дотам и ще видя какво си е наумило, ако въобще си е наумило нещо. Ако изобщо успея да вляза в контакт с него. Подсказва ли нещо откъде би могло да е дошло?
— Предполагам се е телепортирало. Нямаше никакви следи от кораб.
— Обикновено не идват с кораби. Като нашите хора. Машината от какъвто и да е вид обременява и ограничава. Скитането по звездите не е нещо необичайно, разбира се, макар че в началото мислехме точно така. Въобразявахме си, че сме направили велико откритие, когато първият от нас започна да развива парапсихични способности. Но не се оказа чак толкова гениално откритие. Беше просто нещо, за което ние, твърде заети като технологична раса, не си бяхме направили труда да помислим. А дори и някой да бе мислил или отворил дума за това, щяха да го вземат на присмех.
— Никой от нас не е посещавал звездите — каза Червения облак. — Не съм сигурен дали някой притежава реална възможност за това. Толкова сме затънали в света, в който живеем, и в тайните, които той крие, че може дори и да не подозираме за скритите заложби, които притежаваме, ако изобщо имаме такива. Но сега…
— Мисля, че точно вие притежавате силата и я използвате за най-доброто от всички неща. Вие познавате природата около вас и сте се вкопчили в нея повече, откогато и да било. За това сигурно е нужен някакъв психичен инстинкт. Може и да не е толкова романтично като да бродиш сред звездите, но се изисква, вероятно, едно позадълбочено разбиране.
— Благодаря ти за добрите думи. Може би има истина в това, което казваш. Имам една красива и наивна внучка, родена много поколения след мен, която е едва на деветнадесет години. Може би си я спомняш — Вечерна звезда.
— Наистина си я спомням — зарадва се Джейсън. — Когато идвах да те видя в бивака, тя ми правеше компания, ако те нямаше или беше зает. Обикаляхме заедно из гората и тя ми показваше птиците и цветята и другите горски чудеса и бърбореше през цялото време по най възхитителен начин.
— Тя все още си бърбори така, но съм малко разтревожен за нея. Мисля, че притежава по-особен вид психическа сила, като тази на твоя род.
— Скитането сред звездите ли имаш предвид?
Лицето на Червения облак се сгърчи.
— Не съм сигурен. Не мисля, че е това. Нещо друго е. Улавям някаква странност в нея. Предполагам, че точно това ме безпокои, макар да нямам основание да се тревожа. Тя е жадна за познание, а такава жажда не съм срещал никога преди у моите хора. Не познание за своя собствен свят, макар че и това я интересува, а за света извън нея. Жажда да узнае всичко, което се е случило, всичко, което човекът е прозрял. Тя е прочела всички книги, които имаме, но те са твърде малко…
Джейсън вдигна ръка и с широк жест посочи стаята.
— Тук има книги. Ако иска, да идва и да чете. Долу, в другите крила на къщата, също има стаи, натъпкани с книги до тавана. Може да чете каквото пожелае, но не искам да ги изнася навън. Ако веднъж загубим книга, няма как да я възстановим.
— Докато идвах насам, си мислех за това — каза Червения облак. — Опитвах се да насоча разговора натам. Благодаря ти за предложението.
— Приятно ми е, че има някой, който иска да ги чете. За мен ще е привилегия да ги споделя с нея, уверявам те.
— Трябваше да помислим и за нашите книги — каза Червения облак, — но сега е малко късно да направим нещо. Може и да са останали някои книги, макар че си представям какво е направило времето с тях. Времето и гризачите. А и моите хора не са убедени, че трябва да ги търсим. Хранят силна неприязън към древните места. Те са прекалено стари и плесенясали, изпълнени с толкова призраци — призраци от миналото, за което сега дори и не искаме да си спомняме. Разбира се, имаме няколко книги и ги пазим като древно наследство. И е въпрос на чест и уважение към миналото ни всяко дете да се научи да чете. Но за повечето от тях това е само неприятно задължение. Преди Вечерна звезда малцина са се интересували от четенето.
— Дали Вечерна звезда ще поиска да дойде и да живее при нас? — попита Джейсън. — Може да остане колкото пожелае. Къщата ще се развесели, ако има млад човек в нея, а аз поемам задължението да я насочвам в избора и на книги.
— Ще и кажа — отвърна Червения облак. — Ще се зарадва много. Нали знаеш, че ти си за нея чичо Джейсън.
— Не, не знаех. Поласкан съм.
Двамата мъже се умълчаха. Поседяха още малко така в притихналата библиотека. Часовникът на стената отброяваше отчетливо секундите. Червения облак се размърда.
— Джейсън, ти следиш времето. Искам да кажа, годините. Дори имаш часовник. Ние нямаме часовници и не го отчитаме. Не си струва. Приемаме всеки ден такъв, какъвто е, и го изживяваме пълноценно. Живеем не според дните, а според сезоните. Но не ги броим.
— От време на време може и да сме пропускали по ден-два или да сме прибавяли по някой, не знам. Но сме го отчитали. Пет хиляди години. Физически, аз съм на възрастта на моя дядо, когато е започнал записките. След това той живя почти три хиляди години. Ако така вървят нещата, ще направя пълни осем хиляди години. Разбира се, не изглежда да е възможно. Малко несериозно е човек да живее осем хиляди години.
— Някой ден — каза Червения облак — навярно ще разберем какво ни докара всичко това — къде отидоха хората и защо живеем толкова дълго.
— Вероятно — отвърна Джейсън, — макар че не се надявам. Мислех си, Хорас…
— Да?
— Бих могъл да събера група роботи и да ги изпратя да прочистят вместо вас царевичните ниви. Само се мотаят наоколо, а нямат много работа. Знам за отношението ви към роботите, но…
— Не, благодаря ти много. Ще приемем царевицата, брашното и другите неща, но не, желаем помощта на роботите.
— Какво всъщност имате против тях? Не им се доверявате ли? Няма да ви висят на главата. Няма да ви досаждат. Просто ще почистят нивите и ще си тръгнат.
— Чувстваме се неспокойни с тях — каза Червения облак. — Някак си не ги понасяме. Напомнят ни какво ни се случи, когато дойде белият човек. Когато изоставихме начина на живот, натрапен ни от него, направихме го окончателно. Запазихме само някои неща. Простите метални оръдия, плуга, умението да поддържаме стопанство. Вече не пируваме един ден и не гладуваме на следващия, както правеха индианците, преди белите да дойдат. Върнахме се към горския живот, към живота в равнините, както някога. Продължихме сами. Така и трябва да бъде.
