Бъди така добър да свалиш желязото си. Може би не си осъзнал, че стоиш в двора на собствения ми замък? Или там, откъдето идваш, е прието да се заплашват домакините в собствените им дворове?

— Прието е — потвърди Гералт. — Но само онези домакини, които посрещат гостите си с рев и обещания да ги разкъсат на парчета.

— Ах, проклетник! — възмути се чудовището. — И ще ме обижда, скитникът със скитник. Гост бил! Влиза в двора, съсипва чужди цветя, разпорежда се и мисли, че ей-сега ще му изнесат хляб и сол. Пфу!

Съществото се изплю, изсумтя и затвори уста. Долните му зъби останаха да стърчат, придавайки му вид на глиган.

— И какво? — каза вещерът след малко и свали меча си. — Така ли ще стоим?

— А ти какво предлагаш? Да легнем? — изсумтя чудовището. — Прибери това желязо, ти казвам!

Вещерът прибра ловко оръжието в ножницата на гърба си и без да сваля ръце, поглади стърчащата над рамото му ръкохватка.

— Бих предпочел — рече той — да не правиш прекалено резки движения. Мога да извадя този меч във всеки един момент, и то по-бързо, отколкото си мислиш.

— Видях — рече чудовището и се изкашля. — Ако не беше така, отдавна щеше да си изхвърлен през портата с отпечатък от ботуша ми на задника. Какво търсиш тук? Откъде се взе?

— Заблудих се — излъга вещерът.

— Заблудил се бил — повтори чудовището и изкриви муцуна в страховита гримаса. — Тогава се разблуди. Първо през портата, значи. Обърни лявото си ухо към слънцето, върви все така и скоро ще се върнеш на пътя. Е, какво чакаш?

— Тук има ли вода? — попита спокойно Гералт, — Конят е жаден. Аз също, ако това не пречи много.

Чудовището пристъпи от крак на крак, почеса се зад ухото.

— Слушай, ти… наистина ли не те е страх от мен? — попита след малко.

— А трябва ли?

Чудовището се огледа, изкашля се и придърпа рязко нагоре широките си панталони.

— Е, добре, какво толкова? Гост в къщи. Не срещам всеки ден човек, който при вида ми не бяга и не пада в безсъзнание. Хубаво. Ако си уморен честен пътник — каня те в замъка си. Но ако си разбойник или крадец — предупреждавам те: този замък изпълнява заповедите ми. Сред тези стени командвам аз!

Вдигна косматата си лапа и всички капаци отново се заудряха в стената, а в каменното гърло на делфина нещо заръмжа приглушено.

— Каня те — повтори чудовището.

Гералт не помръдна от мястото си, наблюдаваше го внимателно.

— Сам ли живееш?

— А какво ти влиза в работата с кого живея? — промълви сърдито чудовището, разтваряйки широко уста, а после се разсмя гръмогласно. — Аха, ясно. Сигурно имаш предвид дали нямам четирийсет слуги, красавци като мен. Не. Е, какво, дявол да го вземе, възползваш ли се от поканата ми, отправена чистосърдечно? Ако не — вратата е ей там, точно зад задника ти.

Гералт се поклони церемониално и рече:

— Приемам поканата ти. Няма да наруша законите на гостоприемството.

— Моят дом е и твой дом — отвърна чудовището също толкова официално, макар и по-небрежно. — Насам, гостенино. А коня остави тук, при кладенеца.

Отвътре замъкът също се нуждаеше от основен ремонт, но беше донякъде по-чисто и по-приятно. Мебелите явно бяха правени от майстори в занаята, макар и много отдавна. Миришеше силно на прах. Беше тъмно.

— Светлина! — изрева чудовището и борината, втъкната в желязна поставка, пламна веднага, бълвайки облак дим.

— Не е зле — подхвърли вещерът.

Чудовището се изкикоти.

— Само това ли ще кажеш? Наистина, виждам че каквото и да срещнеш, няма да се учудиш. Казах ти, че този замък изпълнява заповедите ми. Оттук, моля. Внимателно — стълбището е стръмно. Светлина!

На стълбището чудовището се обърна.

— А какво виси на шията ти, гостенино? Какво е това?

— Виж го.

Чудовището взе медальона в лапата си, поднесе го към очите си, опъвайки леко верижката на врата на Гералт. — Този звяр има неприятно изражение. Какво е това?

— Знакът на гилдията ми.

— А, явно се занимаваш с правене на намордници? Насам, моля. Светлина!

В средата на огромна, напълно лишена от прозорци зала, стоеше огромна дъбова маса, абсолютно гола, ако не се броеше внушителният канделабър от позеленял месинг, покрит с гирлянди от засъхнал восък, В изпълнение на поредната команда на чудовището свещите се запалиха и заблещукаха, осветявайки слабо помещението.

Една от стените на залата беше окичена с оръжия — композиции от кръгли щитове, скръстени алебарди, рохатини1 и гизарми2, тежки дълги мечове и секири. Половината от съседната стена бе заета от огромна камина, над която се виждаха редица олющени и избледнели портрети. Стената срещу вратата беше запълнена с ловни трофеи: широки рога на лосове и разклонени рога на елени хвърляха сенки по озъбените муцуни на глигани, мечки и рисове и по раздърпаните криле на препарирани орли и ястреби. Почетното място в центъра се заемаше от глава на скален дракон, но вече покафеняла, безформена и ронеща се. Гералт се приближи.

— Дядо ми го уби — каза чудовището, докато хвърляше огромен пън в огнището. — Това беше може би последният дракон в околността, позволил да го убият. Седни, гостенино. Гладен си, както предполагам?

— Няма да отричам, стопанино.

Чудовището седна на масата, отпусна глава, оплете пръстите на огромните си лапи върху корема и мърмори нещо около минута, като въртеше дебелите си палци. После изрева, не много силно, и удари с лапа по масата. Чиниите и паниците задрънчаха сребристо и калаено, а чашите зазвъняха кристално. Замириса на печено, чесън, риган и индийско орехче. Гералт не показа учудване.

— Да… — потри лапи чудовището. — По-добре е от слуги, нали? Обслужвай се, гостенино. Това е угоена кокошка, това е шунка от глиган, а това е пастет от… не знам от какво. От нещо си там. Тук имаме ресарки. Не, дявол да го вземе, това са яребици. Объркал съм заклинанието. Яж, яж. Това е хубава, истинска храна, не се бой.

— Не се боя. — Гералт разкъса угоената кокошка на две.

— Забравих — усмихна се чудовището, — че не си от плашливите. А как се казваш, например?

— Гералт. А ти, стопанино?

— Нивелен. Но в околността ме наричат Изрода или Зъбатия. И плашат децата си с мен. — Чудовището изля в гърлото си съдържанието на огромна чаша, после потопи пръсти в пастета и с един замах обра почти половината купа.

— Плашат децата — повтори Гералт с пълна уста. — Неоснователно, разбира се?

— Съвършено вярно. За твое здраве, Гералт.

— И за твое, Нивелен.

— Как е виното? Забеляза ли, че е от грозде, а не от ябълки? Но ако не ти харесва, ще извълшебствам друго.

— Благодаря, това не е лошо. Магическите способности по рождение ли са та?

— Не. Те са откакто ми израсна това. Тоест зурлата. Сам не знам как стана така, но замъкът изпълнява всичко, каквото пожелая. Нищо особено, умея да извълшебствам кльопачка, питие, дрехи, чисти завивки, гореща вода, сапун. Всяка жена може да направи това и без магии. Отварям и затварям прозорците и вратите. Паля огън. Нищо особено.

— Пак е нещо. А тази… зурла, както казваш, отдавна ли ти е?

— От дванайсет години.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×