— Как се случи?
— А на теб какво ти влиза в работата? Налей си още.
— С удоволствие. Изобщо не ми влиза в работата, питам от интерес.
— Разбираем и приемлив повод — засмя се гръмогласно чудовището. — Но аз не го приемам. Това не те засяга, и точка по въпроса. Но за да задоволя поне отчасти любопитството ти, ще ти покажа как изглеждах. Погледни портретите. Първият откъм камината е баща ми. Вторият е дявол знае кой. А третият съм аз. Виждаш ли?
Изпод прахта и паяжините от портрета с празен поглед гледаше безцветен дебеланко с угоено и тъжно, пъпчиво лице. Гералт, на когото му беше позната разпространената сред портретистите склонност да ласкаят клиентите, кимна тъжно.
— Виждаш ли? — повтори Нивелен, озъбвайки се.
— Виждам.
— Кой си ти?
— Не разбирам.
— Не разбираш? — Чудовището вдигна глава, очите му заблестяха, като на котка. — Светлината на свещите, гостенино, не достига до портрета ми. Аз го виждам, но аз не съм човек. Поне не и в момента. За да разгледа портрета, някой човек би станал, би се приближил, вероятно би взел и свещник. Ти не направи това. Изводът е прост. Но ще те попитам без заобикалки: ти човек ли си?
Гералт не извърна поглед.
— Ако поставяш така въпроса — отвърна той след кратко мълчание, — то не съвсем.
— Аха. Ако не е много нетактично, ще попитам: какъв си в такъв случай?
— Вещер.
— Аха — повтори Нивелен след кратко забавяне. — Ако не ме лъже паметта, вещерите си изкарват прехраната по много интересен начин. Убиват разни чудовища срещу заплащане.
— Паметта не те лъже.
Отново настана тишина. Пламъците на свещите пулсираха, устремяваха се нагоре като тънки мустачки, отразяваха се в кристалните чаши и в каскадите на спускащия се по свещника восък. Нивелен седеше неподвижно и помръдваше леко огромните си уши.
— Да допуснем — каза той най-накрая, — че успееш да извадиш меча, преди да се хвърля върху теб. До допуснем, че дори успееш да ме наръгаш. При моето тегло това няма да ме спре, ще те съборя на пода със самата сила на движението си. А после зъбите ще решат всичко. Как мислиш, вещерю, кой от нас има по- големи шансове, ако се стигне до прегризване на гърлата?
Гералт си наля вино, като придържаше калаения капак на гарафата, отпи глътка и се облегна в стола. Гледаше чудовището и се усмихваше, А тази усмивка беше зловеща.
— Да-а-а — провлачи Нивелен, чоплейки с нокът в ъгълчето на устата си. — Трябва да призная, че умееш да отговаряш на въпросите, без да пилееш думи. Интересно как ще се справиш със следващия, който ще ти задам. Кой ти плати, за да ме убиеш?
— Никой. Тук съм случайно.
— А не ме ли лъжеш?
— Нямам навика да лъжа.
— А какви навици имаш? Разказвали са ми за вещерите. Запомнил съм, че отвличат малки деца, които после хранят с вълшебни билки. Тези, които оцелеят, стават вещери, магьосници с нечовешки способности. Учат ги да убиват, изкореняват от тях всякакви човешки чувства и пориви. Превръщат ги в чудовища, длъжни да убиват други чудовища. Чувал съм да се говори, че е време някой да започне лов на вещери. Защото чудовищата са все по-малко, а вещерите — все повече. Хапни си яребица, докато не е изстинала съвсем.
Нивелен взе от чинията една яребица, сложи я цялата в устата си и я схруска шумно като сухарче.
— Защо мълчиш? — изфъфли той, докато преглъщаше. — Кое от това, дето го говорят за вас, е истина?
— Почти нищо.
— А кое е лъжа?
— Че чудовищата са все по-малко.
— Факт. Не са малко — показа зъбите си Нивелен. — Едно от тях в момента седи пред теб и се пита добре ли е направило, че те е поканило. На мен, гостенино, знакът на гилдията ти от пръв поглед не ми хареса.
— Ти не си никакво чудовище, Нивелен — рече сухо Гералт.
— А, по дяволите! Това е нещо ново. И какъв съм аз според теб? Каша от клюква? Ято диви гъски, отлитащи на юг в мрачно ноемврийско утро? Не? Тогава може би невинността, загубена при ручея от едрогърдата дъщеря на мелничаря? Е, Гералт, кажи ми какъв съм. Не виждаш ли, че направо се треса от любопитство?
— Ти не си чудовище. Иначе не би могъл да докосваш този сребърен поднос. И в никакъв случай не би взел в ръка медальона ми.
— Ха! — изрева Нивелен така, че пламъците на свещите за миг легнаха хоризонтално. — Днес явно е ден за разкриване на велики, страшни тайни! Сега вече знам, че тези уши са ми пораснали, защото като дете не съм обичал овесена каша с млякото.
— Не, Нивелен — каза спокойно Гералт. — Това е резултат на урочасване. Сигурен съм, че знаеш кой ти е направил магия.
— И да знам, какво?
— Магията може да се премахне. В много случаи.
— И ти естествено, като вещер, умееш да премахваш магии. В много случаи.
— Умея. Искаш ли да опитам?
— Не. Не искам.
Чудовището отвори устата си и изкара червения си, дълъг две педи език.
— Какво, слиса ли се?
— Слисах се — призна си Гералт.
Чудовището се разкикоти и се облегна назад в стола.
— Така си и знаех, че ще се слисаш — каза то. — Налей си още, седни по-удобно. Ще ти разкажа цялата история. Вещер или не — предизвикваш доверие, а на мен ми се бъбри. Налей си.
— Вече няма какво.
— А, проклятие. — Чудовището се изкашля, след което отново тропна с лапа по масата. До двете празни гарафи неизвестно откъде се появи доста голяма глинена дамаджана в ракитена кошница. Нивелен свали със зъби глинения печат, наля си и започна да разказва:
— Както вероятно си забелязал, околността е доста пуста. До най-близките човешки селища има доста път. Затова, нали разбираш, навремето баща ми, а и дядо ми не са били особено обичани нито от съседите, нито от минаващите по пътя търговци. Всеки, който попадал в нашия край, се разделял в най-добрия случай със стоката си, ако татко го видел от кулата. А няколко от най-близките селища изгорели, защото татко сметнал, че се отнасят нехайно към плащането на дължимото. Малцина обичали татко. Освен мен, разбира се. Много плаках, когато веднъж докараха с каруца онова, което беше останало от него след удар с меч. Дядо ми по това време вече не се занимаваше активно с разбойничество, защото откакто го праснаха по кратуната с железен моргенщерн3, ужасно заекваше, пускаше лиги и рядко успяваше да стигне навреме до нужника. Излизаше, че аз, като наследник, трябва да оглавя дружината.
— Тогава бях млад — продължи Нивелен, — същинско сукалче, така че момчетата от дружината веднага ме оседлаха. Командвах ги, както можеш да се досетиш, не повече, отколкото тлъсто прасе може да командва вълча глутница. Скоро започнахме да правим неща, които татко, ако беше жив, никога не би позволил. Ще ти спестя подробностите, веднага преминавам към същественото. Веднъж отидохме чак до Гелибол, край Мирт, и ограбихме един храм. Отгоре на всичко там имаше и една млада жрица.
— Какъв храм беше това, Нивелен?
— Дявол го знае, Гералт. Но си личеше, че не е добър храм. Спомням си, на олтара лежаха черепи и
