Търси ги някъде на друго място. Но внимавай, това са проклети места. Казах ти — нощем в гората не е безопасно. Там могат да се видят и чуят недобри неща.
— Благодаря, Нивелен. Няма да те забравя. Кой знае, може да срещна някой, който…
— Може. А може и да не срещнеш. Това е мой проблем, Гералт, мой живот и мое наказание. Научих се да понасям това, свикнах. А ако нещата станат много зле, не търси никого, ела сам и приключи нещата. По вещерски. Всичко добро, Гералт.
Нивелен се обърна и закрачи бодро към замъка. Не се обърна нито веднъж.
3
Околността беше пуста, дива и зловещо враждебна. Гералт не се върна на пътя до мръкване, не искаше да заобикаля, тръгна право през гората. Прекара нощта на голия връх на висок хълм, с меча на колене, до малък огън, в който от време на време хвърляше снопчета борови клонки. Посред нощ забеляза далеч в долината отблясъци на огън и дочу безумно виене и пеене, а и още нещо, което можеше да бъде само вик на изтезавана жена. Тръгна натам веднага щом се съмна, но намери само изпотъпкана поляна и овъглени кости в още топлата пепел. В короната на могъщ дъб нещо врещеше и съскаше. Можеше да е горски дух, но можеше да е и обикновена горска котка. Вещерът не остана да провери.
4
Около пладне, когато поеше Плотка на един извор, кобилата зацвили пронизително и отстъпи, оголила белите си зъби. Гералт машинално я успокои със Знака и тогава забеляза правилния кръг, образуван от стърчащите от мъха шапки на червеникави гъби.
— Ставаш същинска истерична, Плотка — каза той. — Това е обикновен магически кръг. Какви са тези сцени?
Кобилата изпръхтя, обръщайки глава към него. Вещерът потри чело, навъси се и се замисли. После с едно движение се озова на седлото, обърна кобилата и тръгна бързо назад по собствените си следи.
— „Обичат ме зверовете“ — промърмори той. — Извинявай, конче. Излиза, че ти имаш повече ум от мен.
5
Кобилата прибираше уши, пръхтеше, риеше земята с подкови, не искаше да върви. Гералт не си направи труда да я успокоява със Знака; скочи от седлото и прехвърли повода през главата й. На гърба му вече го нямаше стария меч в ножница от гущерова кожа — мястото му сега бе заето от блестящо красиво оръжие с кръстообразен предпазител и тънка, добре балансирана ръкохватка, завършваща с топче бял метал.
Този път портата не се отвори пред него. Беше отворена, така, като я бе оставил, когато си тръгваше.
Чу пеене. Не разбираше думите, дори не можеше да определи езика. Но не беше и необходимо — вещерът знаеше, чувстваше и разбираше самата природа, същността на пеенето — тиха, пронизваща, разливаща се по жилите вълна от страховит, обезсилващ ужас. Внезапно пеенето прекъсна и той я видя.
Беше се прилепила към гърба на делфина в пресъхналия фонтан, прегърнала обраслия с мъх камък с малките си ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни. Изпод разрошените черни коси блестяха, втренчени в него, огромни, широко отворени очи с цвят на антрацит.
Гералт се приближи бавно с мека, пружинираща стъпка, заобикаляйки в полукръг по посока на оградата, покрай храста със сини рози. Съществото, прилепило се към гърба на делфина, обръщаше към него малкото си личице с изражение на неописуема тъга, пълно с очарование, създаващо впечатлението, че песента все още се чува, макар че мъничките бледи устни бяха стиснати.
Вещерът спря на десетина крачки разстояние. Мечът изпълзя бавно от черната, покрита с емайл ножница и проблесна над главата му.
— Това е сребро — каза той. — Острието е сребърно. Бледото личице не трепна, антрацитните очи не измениха изражението си.
— Толкова много приличаш на русалка — продължаваше спокойно вещерът, — че може да заблудиш всеки. Още повече, че си рядка птица, чернокоса. Но конете никога не грешат. Те разпознават такива като теб инстинктивно и безпогрешно. Каква си ти? Мисля, че си мула или алп. Обикновен вампир не би излязъл на слънце.
Кранчетата на бледните устни потрепнаха и леко се повдигнаха.
— Нивелен те привлече в своя облик, нали? Сънищата, за които говореше, си ги предизвикала ти. Досещам се що за сънища са това и му съчувствам.
Съществото не помръдна.
— Обичаш птиците — продължаваше вещерът. — Но това не ти пречи да прегризваш гърлата на хора и от двата пола, нали? Наистина, ти и Нивелен! Прекрасна двойка ще сте: чудовище и вампирка, господарка на горски замък. Веднага бихте подчинили цялата околност. Ти — вечно жадуваща кръв, и той — твой защитник, убиващ само при една твоя дума, сляпо оръдие. Но първо трябва да стане истинско чудовище, а не човек в облика на чудовище.
Огромните черни очи се присвиха.
— Какво става с него, чернокоске? Ти пееше, значи си пила кръв. Прибягнала си до последното средство, значи не си успяла да покориш разума му. Прав ли съм?
Черната главица кимна леко, почти неуловимо, а ъгълчетата на устните се вдигнаха още по-високо. Мъничкото личице придоби зловещо изражение.
— Сега навярно се смяташ за господарка на този замък?
Кимване, този път по-забележимо.
— Мула ли си?
Бавно движение на главата в знак на отрицание. Разнеслото се съскане можеше да излиза само от бледите, кошмарно усмихващи се устни, макар че вещерът не забеляза да помръдват.
— Алп?
Същото движение.
Вещерът отстъпи, стисна още по-здраво меча.
— Тогава си…
Ъгълчетата на устата започнаха да се повдигат нагоре, все по-нагоре, устните се отвориха…
— Брукса! — извика вещерът, хвърляйки се към фонтана.
Иззад бледите устни се подадоха бели, остри кучешки зъби, Бруксата скочи, изви гръб като пантера и нададе вой.
Звуковата вълна удари вещера като таран, спря дъха му, смазвайки ребрата му, пронизвайки ушите и мозъка му с трънчета болка. Докато летеше назад, той успя да скръсти китките на ръцете си в Знака на Хелиотроп. Магията намали значително силата, с която той удари гръб в оградата, но и така му притъмня пред очите и последният въздух излетя от дробовете му, придружен със стон.
На гърба на делфина, в каменния кръг на изсъхналия фонтан, където току-що беше седяла крехка девойка с бяла рокля, беше разплул проблясващото си туловище огромен черен прилеп, разтворил продълговатата си тясна уста, пълна с подобни на игли бели зъби. Ципестите криле се разпериха, размахаха се безшумно и съществото се нахвърли върху вещера като стрела, изстреляна от арбалет. Гералт усети в устата си вкус на желязо и изкрещя заклинание, протегнал напред ръка с пръсти, преплетени в Знака на Куен. Прилепът изсъска, зави рязко и се понесе нагоре с кикот. После пикира право надолу, към шията на вещера. Гералт отскочи встрани и нанесе удар, но не уцели. Прилепът зави плавно, свивайки едното си крило, прелетя край него и отново го атакува, раззинал зъбатата си уста. Гералт чакаше, насочил меча към него. В последния момент скочи, но не настрани, а напред и удари с такъв замах, че мечът изсвистя. Не уцели. Това беше толкова неочаквано, че вещерът излезе от ритъм и закъсня секунда с отскока. Усети как ноктите на звяра разкъсват бузата му, а влажното кадифено крило го плясва по врата. Обърна се на място,
