— Никакви ли, Нивелен?
— Помисли сам. Вече ти казах: първо — конското здраве, свързано с този облик. Второ — различността ми действа на девойките като афродизиак. Не се смей! Повече от сигурен съм, че ако бях човек, трябваше здравата да се помъча, преди да получа такава, като например Венимира, която беше необикновено красива госпожица. Подозирам, че дори не би погледнала такъв като този от портрета. И трето — безопасността. Баща ми имаше врагове, някои от които са още живи. Тези, които дружината прати в гроба под жалкото ми командване, имат роднини. Ако не беше страхът, който внушавам, някой би дошъл да си отмъсти. Например селяни с вили.
— Изглежда, си абсолютно сигурен — промълви Гералт, като си играеше с празната чаша, — че в сегашния си облик не си сторил зло никому? На нито един баща, на нито една дъщеря? На нито един роднина или съпруг на дъщеря? А?
— Стига, Гералт — възмути се чудовището. — Какви ги говориш? Бащите не можеха да си намерят място от радост, казах ти — бях щедър отвъд всякакво въображение. А дъщерите? Не си ги видял какви идваха тук — с роклички от кълчища, ръце, проядени от пране с луга, прегърбени от носенето на ведра. По гърба и на бедрата на Примула дори две седмици след пристигането й още личаха следите от ремъка, с който я беше налагал рицарският й татко. А при мен ходеха като принцеси, докосваха предимно ветрила, дори не знаеха къде е кухнята. Нагиздвах ги и ги окичвах с дрънкулки. Веднага щом пожелаеха, приготвях с магия топла вода в тенекиената вана, която татко е откраднал за мама още когато е бил в Асенград. Представяш ли си? Тенекиена вана! Рядко някой градоначалник, какви ги говоря, рядко дори владетелите имат тенекиени вани. За тях това беше замък от приказките, Гералт. А що се отнася до леглото… По дяволите, в наши дни невинността се среща по-рядко дори от скалните дракони. Не съм принуждавал нито една.
— Но подозираше, че някой може да ми е платил, за да те убия. Кой можеше да е той?
— Някой подлец, който иска да получи онова, което е останало в подземието ми, но няма голяма дъщеря — изрече твърдо Нивелен. — Човешката алчност не знае граници.
— И никой друг?
— Никой друг.
Двамата замълчаха, загледани в неравномерно мигащите пламъци на свещите.
— Нивелен — обади се внезапно вещерът. — Сега сам ли си?
— Вещерю — отвърна чудовището след кратка пауза, — мисля, че по принцип сега би трябвало да те наругая с неприлични думи, да те хвана за врата и да те сваля по стълбите. Знаеш ли защо? Задето ме смяташ за малоумен. От самото начало виждам как се ослушваш, как поглеждаш към вратата. Много добре знаеш, че не живея сам. Прав ли съм?
— Прав си. Извинявай.
— По дяволите извинението ти. Видя ли я?
— Да, в гората, край портата. И по тази причина търговците с дъщерите от известно време насам си тръгват с празни ръце?
— Значи и за това знаеш? Да, по тази причина.
— Ще разрешиш ли да попитам…
— Не разрешавам. Отново настъпи мълчание.
— Е, твоя воля — изрече накрая вещерът и се изправи. — Благодаря ти за гостоприемството, стопанино. Време е да тръгвам.
— Точно така. — Нивелен също стана. — По разбираеми причини не мога да ти предложа нощуване в замъка, а не те съветвам да нощуваш в тукашните гори. Откакто околността се обезлюди, нощем тук не е хубаво. Трябва да се върнеш на пътя до мръкване.
— Ще го имам предвид, Нивелен. Сигурен ли си, че не се нуждаеш от помощта ми?
Чудовището го погледна накриво.
— А сигурен ли си, че би могъл да ми помогнеш? Да махнеш това от мен?
— Имах предвид не само такава помощ.
— Не отговори на въпроса ми. Макар че… Май отговори. Не би могъл.
Гералт го погледна право в очите.
— Тогава не ви е провървяло — каза той. — От всички храмове в Галибол и долината Нимнар сте избрали точно храма на Цорам Агх Тера, Лъвоглавия Паяк. За да се махне проклятието, направено от жрица на Цорам Агх Тера, са необходими знания и способности, които аз не притежавам.
— А кой ги притежава?
— Значи това все пак те интересува? Нали каза, че ти е добре така, както си.
— Да — както съм. Но не както може да стане. Боя се, че…
— От какво се боиш?
Чудовището спря при вратата на залата и се обърна.
— Омръзнаха ми тези твои въпроси, вещерю. Постоянно питаш, без да отговаряш на моите. Явно трябва да ги задавам по друг начин. Слушай, от известно време сънувам неприятни сънища. Може би думата „чудовищни“ би била по-точна. Как мислиш, опасенията ми оправдани ли са? Само че по-кратко, моля.
— След такъв сън, когато се събудиш, забелязвал ли си да са ти изцапани краката? Борови иглички сред завивките?
— Не.
— А…
— Не. Моля те, по-накратко.
— Опасенията ти са оправдани.
— А за това можеш ли да помогнеш?
— Не.
— Най-накрая. Да вървим, ще те изпратя.
В двора, докато Гералт наместваше дисагите, Нивелен погали кобилата по ноздрите и я потупа по врата. Плотка, доволна от ласката, наведе глава.
— Обичат ме зверовете — похвали се чудовището. — И аз ги обичам. Котката ми, Лакомка, макар и да избяга отначало, после се върна. Дълго време беше единственото живо същество, което споделяше с мен горчивата съдба. Верена също…
Той се сепна и изкриви лице в гримаса. Гералт се усмихна.
— Също обича котките?
— Птиците — озъби се Нивелен. — Проклятие, разприказвах се. Но какво толкова. Това не е поредната дъщеря на търговец, и не е поредният опит да намеря частица истина в старите приказки. Това е нещо сериозно. Ние се обичаме. Ако се засмееш, ще те цапардосам по физиономията.
Гералт не се засмя.
— Твоята Верена — каза той — по всяка вероятност е русалка. Знаеше ли?
— Досещах се. Слабичка. Тъмнокоса. Говори рядко, на език, който не зная. Не яде човешка храна. По цели дни се губи в гората, после се връща. Това типично ли е за тях?
— Повече или по-малко… — Вещерът затегна самара. — Сигурно смяташ, че тя няма да се върне, ако станеш човек?
— Сигурен съм в това. Сам знаеш как се боят русалките от хората. Малцина са виждали русалки отблизо. Ние с Верена… Ех, по дяволите. Всичко добро, Гералт.
— Всичко добро, Нивелен.
Вещерът смушка кобилата с пети и се отправи към портата. Чудовището закрачи до него.
— Гералт?
— Да?
— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш. Ти си дошъл тук по следите на някой от търговците, които идваха тук в последно време. Случило ли се е нещо с някого от тях?
— Да.
— Последният от тях беше тук преди три дни. С дъщеря си, впрочем, не от най-хубавите. Наредих на замъка да затвори всички врати и капаци на прозорците и да не дава никакви признаци на живот. Те се помотаха из двора и си тръгнаха. Момичето откъсна една роза от храста на леля и я забоде на дрехата си.
