кости, гореше зелен огън. Вонеше ужасно. Но по същество. Момчетата хванаха жрицата, скъсаха й дрехите и казаха, че трябва да възмъжея. И аз, глупавият сополанко, възмъжах. По време на възмъжаването жрицата ми плю в устата и извика нещо.
— Какво?
— Че съм чудовище в човешка кожа, че ще бъда чудовище в чудовищна кожа, нещо за любовта, за кръвта, не помня. Камата, една такава мъничка, беше скрита вероятно в косите й. Тя се самоуби и тогава… Как бягахме оттам, Гералт, за малко да уморим конете. Не беше добър този храм.
— Разказвай по-нататък.
— После стана така, както каза жрицата. След няколко дни се събуждам сутринта, а прислугата и всеки, който ме види — крещи и бяга. Като се видях в огледалото… Разбираш ли, Гералт, паникьосах се, май имах някакъв пристъп, спомням си всичко като в мъгла. Накратко казано — имаше трупове. Няколко. Използвах всичко, което ми попадна, изведнъж бях станал много силен. А замъкът помагаше както може — хлопаха врати, във въздуха летеше покъщнина, бушуваше огън. Всички бягаха в паника: леля, братовчедка, момчетата от дружината, дори кучетата бягаха с подвига опашки. Избяга и котката ми Лакомка. От страх дори папагалът на леля получи удар. Скоро останах сам ревящ, виещ, буйстващ и разбиващ каквото ми попадне, главно огледала.
Нивелен замълча, въздъхна и подсмъркна.
— Когато пристъпът отмина — продължи той малко по-късно, — вече беше късно да се направи каквото и да било. Останах сам. Не можех да обясня на никого, че се е изменила само външността ми, че макар и в ужасен облик аз съм само глупаво момче, ридаещо в празен замък над телата на слугите си. После дойде ужасният страх, че ще се върнат и ще ме пребият до смърт, преди да успея да обясня. Но никой не се върна.
Чудовището замълча и изтри носа си с ръкав.
— Не искам да се връщам към тези първи месеци, Гералт, дори сега тръпки ме побиват, като си спомня. Но по същество: стоях дълго, много дълго в замъка, притихнал като мишле зад метлата, без да си подавам носа навън. Ако някой се появеше — а това се случваше рядко, — не излизах, просто нареждах на замъка да хлопне няколко пъти капаците на прозорците или крещях във водосточната тръба. Обикновено това беше достатъчно гостът да вдигне след себе си голям облак прах. Така беше до деня, в който на разсъмване погледнах през прозореца и какво да видя? Някакъв дебелак реже рози от храста на леля ми. А трябва да ти кажа, че, тези цветя не са какви да е, това са сини рози от Назаир, семената ги е донесъл още дядо ми. Обзе ме ярост, изскочих на двора. Дебелакът, след като му се върна гласът, изгубен при появата ми, започна да пищи, че искал само няколко цветенца за дъщеря си, молеше ме да го пощадя, пожелаваше ми живот и здраве. Вече се готвех да го изхвърля през портата, когато ми просветна, спомних си приказките, които ми разказваше някога Ленка, дойката ми, старата дебелана. Проклятие, помислих си, май хубавите девойки превръщат жабите в принцове или беше обратното, може би… Може би в тази приказка има ЗРЪНЦЕ ИСТИНА, някакъв шанс… Подскочих на два сажена4 височина, изревах така, че лозата се откъсна от стената, и изкрещях: „Дъщерята или живота!“ — нищо по-добро не ми хрумна. Търговецът — а това беше търговец — се обля в сълзи, а после призна, че дъщеричката му е на осем години. Какво, смешно ли ти е?
— Не.
— Защото и аз самият не знаех дали да се смея, или да оплаквам гадната си съдба. Стана ми жал за търговеца, не можех да го гледам как се тресе, поканих го в дома си, а на прощаване пуснах злато и скъпоценни камъни в торбата му. Трябва да ти кажа, че в подземието останаха немалко богатства, още от времето на татко, а аз не бях много наясно какво да правя с тях и можех да си позволя този жест. Търговецът сияеше, благодари ми така, че опръска със слюнка всичко наоколо. Сигурно се е похвалил някъде за своите приключения, защото не минаха и два месеца, когато тук дойде и втори търговец. Носеше със себе си голяма торба. И дъщеря си. Също голяма.
Нивелен изпъна крака под масата и се протегна така, че столът изпращя.
— Набързо се договорихме с него — продължи той, — Разбрахме се, че ще ми я остави за година. Наложи се да му помогна да натовари торбата на мулето — сам нямаше да се справи.
— А девойката?
— Известно време се разтреперваше при вида ми, беше убедена, че ще я изям. Но след месец вече ядяхме на една и съща маса, бъбрехме непринудено и ходехме на дълги разходки. Но макар тя да беше мила и удивително разумна, езикът ми се заплиташе, когато разговарях с нея. Разбираш ли, Гералт, винаги съм бил плах с момичетата, винаги съм ставал за смях, дори с тези от обора, с тор по краката, с които момчетата от дружината правеха каквото си поискат. Дори те ми се присмиваха. Какво да очаквам сега, мислех си, с тази зурла? Дори не се реших да й кажа защо съм платил толкова скъпо за една година от живота й. Годината се точеше като вонята след народно опълчение, докато най-накрая не се появи търговецът и не си я прибра. А аз, отчаян, се затворих в замъка си и няколко месеца не се показвах на никого от гостите с дъщери, които идваха. Но след годината, прекарана с компания, осъзнах колко е тежко, когато няма на кого да кажеш нито дума.
Чудовището издаде звук, който трябваше да е въздишка, но прозвуча като хълцане.
— Следващата — продължи то след малко — се казваше Фене. Дребна, бърза и как чуруликаше — същинско кралче5. И изобщо не се страхуваше от мен. Един ден — беше точно годишнината от подстригването ми6 — се напихме с нея с медовина и… хе-хе. Веднага след това скочих от леглото и изтичах при огледалото. Признавам си, че бях разочарован и подтиснат. Зурлата ми си беше същата, може би само още по-глуповата. А разправят, че в приказките има народна мъдрост! Пукната пара не струва тази мъдрост, Гералт! Е, Фене скоро се постара да забравя за огорченията. Весело беше момичето, казвам ти. Знаеш ли какво измисли? Двамата заедно плашехме неканените гости. Представи си: влиза някой такъв в двора, оглежда се, и изведнъж аз излитам с рев пред него на четири крака, а Фене, съвсем гола, седи на гърба ми и тръби с ловния рог на дядо!
Нивелен се разтресе от смях, зъбите му проблеснаха.
— Фене — продължи той — изкара при мен цяла година, а после се върна при семейството си с голямо допълнително възнаграждение. Смяташе да се ожени за един кръчмар, вдовец.
— Разказвай нататък, Нивелен. Увлекателно е.
— Наистина ли? — попита чудовището и се почеса шумно зад ухото. — Е, добре. Следващата, Примула, беше дъщеря на разорил се рицар. Когато дойде тук, баща й имаше само мършав кон, ръждясала броня и огромни дългове. Беше отвратителен, Гералт, да ти кажа честно. Като купчина тор, пък и вонеше по същия начин. Примула — залагам си едната ръка — очевидно е била зачената когато е бил на война, защото беше доста хубавичка. И у нея не предизвиквах страх, което не беше никак чудно, защото в сравнение с родителя й изглеждах напълно прилично. Тя, както се оказа, беше доста темпераментна, а и аз, вече набрал увереност в себе си, не й отстъпвах. Още след две седмици с Примула вече бяхме в доста близки отношения. Така например, тя обичаше да ме дърпа за ушите и да вика: „Ухапи ме, звяр!“, „Разръфай ме, хищнико!“ и други подобни идиотщини.
В почивките бягах до огледалото, но представи си, Гералт, всеки път поглеждах в него с нарастващо безпокойство. Все по-малко тъгувах по предишния си, не толкова здрав облик. Разбираш ли, Гералт, преди това бях непохватен, сега станах мъж отвсякъде. Преди това непрекъснато се разболявах, кашлях и носът ми течеше, сега нищо не ме хваща. А зъбите? Няма да повярваш колко развалени зъба имах. А сега? Мога да прегриза крака на стола. Искаш ли да прегриза крака на стола?
— Не. Не искам.
— Може и да е за добро — раззина уста чудовището. — Госпожицата се забавляваше, когато исках да предизвикам възхищението й, и в замъка останаха съвсем малко здрави столове.
Нивелен зина и езикът му се сви на тръбичка.
— Умори ме това дърдорене, Гералт. Накратко, след това имаше още две — Илка и Венимира. Всичко протичаше до скука еднакво. Отначало страх и студенина, после симпатия, укрепена с малки, но скъпи подаръци, след това — „Хапи ме, изяж ме цялата!“, сетне — таткото се връща, нежното прощаване и все по-забележимото намаляване на съкровището. Реших да прекарвам повече време в самота. Разбира се, отдавна престанах да вярвам, че целувката на момиче ще промени облика ми. И се примирих с това. Нещо повече — стигнах до извода, че така ми е добре и не ми трябват никакви промени.
