вратата.
В стаята беше тъмно. Но не и за вещер.
Преднамерено без да бърза, сякаш сънено, той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. В следващия момент, отблъсквайки се силно с крака, той се хвърли към човека, седнал на леглото му. Повали го на завивките, притисна го под брадичката с левия лакът и посегна към кинжала. Но не го измъкна. Нещо не беше наред.
— Не е зле за начало — приглушено рече неподвижно лежащата под него Ренфри. — Разчитах на това, но не очаквах, че ще се озовем в леглото толкова скоро. Бъди така любезен да махнеш ръката си от гърлото ми.
— Това си ти.
— Това съм аз. Слушай, има два варианта. Първият — да слезеш от мен и да поговорим. Вторият — да останем както сме, но искам да си сваля поне ботушите.
Вещерът избра първия вариант. Девойката си пое дъх, стана и си оправи косата и полата.
— Запали свещите. Не мога да виждам в тъмното като теб, а обичам да гледам събеседника си.
Тя — висока, слаба, гъвкава — се приближи до масата, седна и изпъна напред обутите си в ботуши крака. Като че ли нямаше оръжие.
— Имаш ли нещо за пиене?
— Не.
— В такъв случай добре, че аз донесох със себе си — засмя се тя и остави на масата кожен мях и две кожени чаши.
— Почти полунощ е — каза студено Гералт. — Може ли направо да пристъпим към работа?
— Минутка само. Ето, пий. За твое здраве, Гералт.
— Подобно, Сврако.
— Казвам се Ренфри, по дяволите — вдигна глава тя. — Разрешавам ти да пропускаш княжеската титла, но не ме наричай Сврако.
— По-тихо, ще събудиш цялата къща. Мога ли най-накрая да науча защо си влязла тук през прозорчето?
— Колко си досетлив, вещерю. Искам да спася Блавикен от клане. За да обсъдя този въпрос с теб, се катерих по покривите като котка през март. Надявам се да оцениш това.
— Оценявам го. Само че не знам какъв смисъл има от този разговор. Работата е ясна. Стрегобор се е затворил в магьосническата си кула и за да се добереш до него, трябва да организираш обсада. Ако направиш това, кралското ти листче няма да ти помогне. Ако нарушиш закона открито, Аудоен няма да те защити. Кметът, стражата, целият Блавикен ще се обърнат против теб.
— Ако целият град се обърне против мен, жестоко ще се разкайва. — Ренфри се усмихна, показвайки хищните си бели зъби. — Огледа ли моите момчета? Гарантирам, че си знаят работата. Представиш ли си какво ще стане, ако започне битка между тях и онези глупаци от стражата, които само се спъват в собствените си алебарди?
— А ти, Ренфри, какво, да не си въобразяваш, че ще стоя отстрани и ще гледам спокойно такава битка? Нали виждаш, че живея у кмета? Ако се наложи, ще застана до него.
— Не се съмнявам — каза Ренфри, вече по-сериозно, — само че най-вероятно ще си сам, защото останалите ще се изпокрият из мазетата. На света няма човек, който би се справил с въоръжената ми седморка. Това не е по силите на сам човек. Но, белокоси, нека да не се плашим взаимно. Казах — кръвопролитието може да се избегне. Конкретно — има двама души, които могат да направят това.
— Целият съм в слух.
— Единият — продължи Ренфри — е Стрегобор. Лично. Той ще излезе доброволно от кулата си и аз ще го отведа някъде в пустошта, а Блавикен отново ще се потопи в сладка апатия и скоро ще забрави за всичко.
— Стрегобор може и да прилича на побъркан, но не е чак дотам.
— Кой знае, вещерю, кой знае. Има доводи, които не могат да се отхвърлят и предложения, на които не може да се откаже. Като например тридамският ултиматум. Ще обявя на магьосника тридамския ултиматум.
— Каква е неговата същност?
— Това е една малка тайна.
— Така да бъде. Само че се съмнявам, че ще има ефект. Достатъчно е да се спомене за теб и на Стрегобор започват да му тракат зъбите. Ултиматумът, който би го заставил да ти се предаде доброволно, трябва наистина да е някакъв особен. Нека по-добре да преминем направо към втората личност, която може да предотврати клането в Блавикен. Опитвам се да отгатна кой може да е.
— Интересно колко ли си проницателен, белокоси.
— Това си ти, Ренфри. Самата ти. Ти ще проявиш истинско княжеско, дори кралско великодушие и ще се откажеш от отмъщението си. Познах ли?
Ренфри отметна глава назад и се разсмя гръмогласно, закривайки с малко закъснение устата си с ръка. После пак стана сериозна и втренчи във вещера искрящите си очи.
— Гералт, бях княгиня, но в Крейден. Имах всичко, за което можех да мечтая, дори нямаше нужда да искам нещо. Слугите тичаха веднага щом ги повикам. Имах рокли, обувки. Кюлотки от батиста. Скъпоценности и бижута, светложълто пони, златни рибки в басейна. Куклите и къщичката за тях не биха се побрали в тази стая. И това продължи до деня, в който Стрегобор и онази курва Аридея не наредиха на ловеца да ме отведе в гората, да ме заколи и да им предаде сърцето ми и черния ми дроб. Прекрасно, нали?
— По-скоро отвратително. Радвам се, че тогава си се разправила с ловеца, Ренфри.
— Как ли пък не! Смили се и ме пусна. Но първо ме изнасили, кучият му син, и ми взе обеците и златната диадема.
Гералт я погледна в лицето, играейки си с медальона. Тя не извърна поглед.
— Тогава се приключи с княгинството. Роклята — разкъсана, кюлотките — завинаги изгубили белотата си. А после дойдоха мръсотията, гладът, вонята, тоягите и ритниците. Отдавах се на първия срещнат за къшей хляб и покрив над главата. Знаеш ли какви бяха косите ми преди това? Като коприна и стигаха до под прасеца ми. Когато въшлясах, отрязаха косите ми до кожа с ножица за стригане на овце. Вече така и не пораснаха както трябва.
Тя помълча, отхвърляйки от челото си една от неравните си къдрици.
— Пораснах, за да не умра от глад. Убивах, за да не ме убият. Седях в ями, пропити с миризмата на урина, без да знам дали ще ме обесят на сутринта, или само ще ме нашибат с камшици и ще ме прогонят. И през цялото време моята мащеха и твоят магьосник ме преследваха, наемаха убийци, опитваха се да ме отровят. Правеха ми уроки. Да проявя великодушие? Да им простя по кралски? По кралски ще му отсека главата, а може първо и двата крака, ще видим.
— Аридея и Стрегобор са се опитвали да те отровят?
— Точно така. С ябълки, напоени със сок от отровно биле. Спаси ме едно джудже. То ми даде еметикум, от който щях да си повърна всички вътрешности. Но оцелях.
— Едно от седемте джуджета?
Ренфри, която в този момент тъкмо пълнеше чашата си, застина.
— Охо — изрече. — Ти знаеш много неща за мен. Но какво от това? Какво имаш против джуджетата? Или против другите хуманоиди? Честно казано, те се отнасяха към мен по-добре, отколкото повечето хора. Но това не е твоя работа. Казах ти — Стрегобор и Аридея ме преследваха като див звяр. После вече не можеха, а аз самата станах ловец. Аридея пукна в собственото си легло. За нея съставих специална програма. А сега за магьосника. Гералт, как мислиш, той заслужава ли да умре? Кажи!
— Аз не съм съдия. Аз съм вещер.
— Именно, та си вещер. Казах, че има двама души, които могат да предотвратят клането в Блавикен. Вторият си ти. Теб магьосникът ще те пусне в кулата и ти ще го убиеш.
— Ренфри — отговори спокойно Гералт, — като идваше насам, случайно да си падала на главата си от някой покрив?
— Ти вещер ли си, или не, по дяволите? Разправят, че си убил кикимора и си я докарал на магаре, за да
