да правиш това, което ти се прави. Трябва ли да ти кажа какво ми се прави, или ще се досетиш сам?
Гералт не отговори, продължаваше да се усмихва.
— Дори не смея да помисля, че не ти харесвам — намръщи се девойката. — Нека по-добре да смятаме, че просто се страхуваш да не те сподели съдбата на кмета ерген. Ех, белокоси, нямам нищо остро в мен. Всъщност провери сам.
Тя положи краката си на коленете му.
— Свали ми ботушите. Те са най-подходящото място за криене на кинжал.
Вече боса, тя се изправи и откопча катарамата на колана си.
— Тук не крия нищо. И тук също, както виждаш. Но духни най-накрая проклетата свещ!
Навън в тъмнината мяучеше котка.
— Ренфри!
— Какво?
— Това батиста ли е?
— Разбира се, да я вземат дяволите. Аз княгиня ли съм, или какво?
5
— Тате — провлачи монотонно Марилка, — кога ще отидем на панаира? На панаира, тате?
— Тихо, Марилка — промърмори Цалдемейн, обирайки със залък хляб остатъците храна от дъното на чинията си. — Та какво казваше, Гералт? Те си отиват от града?
— Да.
— Не мислех, че всичко ще мине толкова гладко. С този неин пергамент и с печата на Аудоен ме беше притиснала до стената. Правех се на много страшен, но, честно казано, нищо не можех да им направя.
— Дори ако бяха нарушили закона открито? Ако бяха организирали безредици, битка?
— Дори тогава. Аудоен е страшно раздразнителен крал, изпраща на ешафода за всякакви дреболии. Имам жена, дъщеря, харесвам длъжността си. Не ми се налага да мисля откъде да търся утре нещо за ядене. С други думи, добре е, че си тръгват. А как всъщност стана така?
— Тате, искам на панаира!
— Либуша, вземи Марилка! Да, Гералт, не очаквах. Разпитах Стотника, кръчмаря от „Златния двор“, за новиградзската компания. Това се казва шайка. Разпознали са някои от тях.
— Така ли?
— Този, с белега на лицето, Нохорн, е бивш приближен на Абергард от така наречените ангренски наемници. Чувал ли си за тях? Ясно, кой не е чувал. Този, когото наричат Петнайсетака, също е бил там. А дори и да не е бил, прякорът му не идва от петнайсет добри дела. Мургавият полуелф, Циврил, е разбойник и професионален убиец. Май е свързан по някакъв начин с клането в Тридам.
— Къде?
— В Тридам. Не си ли чул за него? Много шум се вдигна навремето. Преди три… Да, преди три години, защото тогава Марилка беше на две. Баронът на Тридам държал в яма някакви разбойници. Техните приятелчета, и между тях май е бил и полуелфът Циврил, пленили на реката сал, пълен с поклонници — това било по време на Празника на Нис. Пратили на барона искане да освободи всички. Баронът, разбира се, отказал, и тогава те започнали да убиват поклонниците, един след друг. Докато баронът не смекчил позицията си и не пуснал цялата дружина от ямата, те изпратили по течението повече от десет трупа. Заради това баронът го заплашвало изгнание, а даже и обезглавяване — едни го упреквали, че отстъпил едва след като убили толкова хора, други вдигнали шум, че е създал прен… прецедент, или както там се нарича, трябвало е да застрелят всички с арбалети, заедно със заложниците, или да превземат сала с щурм, без да отстъпват нито педя. Баронът казал в съда, че е избрал по-малкото зло, защото на сала е имало повече от двайсет и пет души, сред тях — жени и деца…
— Тридамският ултиматум — прошепна вещерът. — Ренфри…
— Какво?
— Цалдемейн, панаирът.
— Е, и какво?
— Не разбираш ли? Тя ме е излъгала. Никъде няма да ходят. Ще принудят Стрегобор да излезе от кулата, както са принудили барона от Тридам. Или ще принудят мен… Не разбираш ли? Ще започнат да избиват хора на панаира. Вашият пазар между тези стени е истински капан!
— О, богове, Гералт! Сядай! Накъде си тръгнал?
Марилка, изплашена от виковете, клекна в ъгъла на кухнята и се разрева.
— Казвах ти! — извика Либуша, като сочеше Гералт. — Казвах ти! Само беди ще донесе той!
— Млъквай, жено! Гералт! Седни!
— Трябва да ги спра! Незабавно, докато хората на пазара не са се събрали. Извикай стражата! Когато излязат от странноприемницата, за вратовете — и в ямата!
— Гералт, бъди разумен. Не може така, не можем да ги пипнем с пръст, докато не са направили нещо. Ще се съпротивляват, ще се пролее кръв. Те са професионалисти, ще убият много хора. Ако слухът стигне до Аудоен, ще си изгубя главата. Добре, ще събера стражите, ще отида на пазара, ще ги наблюдаваме…
— Това с нищо няма да помогне, Цалдемейн. Когато тълпата изпълни площада, вече няма да можеш да успокоиш народа, няма да можеш да спреш паниката и клането. Трябва да бъдат обезвредени сега, докато пазарът е безлюден.
— Това ще е беззаконие. Не мога да го допусна. А това за полуелфа и Тридам може да е слух. Ако бъркаш, Аудоен ще ми съдере кожата.
— Трябва да изберем по-малкото зло!
— Гералт! Забранявам ти! Като кмет, забранявам! Остави меча! Стой!
Марилка пищеше, закрила лицето си с ръце.
6
Циврил, сложил длан над очите си, гледаше слънцето, подаващо се иззад дърветата. На пазара започваше оживление, трополяха колички и каруци, първите прекупвачи вече пълнеха сергиите си със стока. Чуваше се удрянето на чукче, кукуригаше петел, чайките надаваха крясъци.
— Очертава се чудесен ден — мърмореше Петнайсетака замислено. Циврил го погледна накриво, но не каза нищо.
— Как са конете, Тавик? — попита Нохорн, слагайки си ръкавиците.
— Готови са, оседлани. Циврил, все още има малко хора на пазара.
— Ще дойдат повече.
— Трябваше да хапнем нещо.
— После.
— Да бе. Откъде време после? А и желание.
— Гледайте — обади се неочаквано Петнайсетака.
Откъм главната улица идваше вещерът. Зави между щандовете и тръгна право към тях.
— Аха — каза Циврил. — Ренфри беше права. Подай ми арбалета, Нохорн.
Циврил се наведе, опъна тетивата, помагайки си с крак, и грижливо сложи стрелата в жлеба, Вещерът продължаваше да върви. Циврил вдигна арбалета.
— Нито крачка повече, вещерю!
Гералт спря. От групата го деляха около четирийсет крачки.
— Къде е Ренфри? — попита вещерът.
Полуелфът изкриви красивото си лице в гримаса.
— При кулата. Прави на магьосника едно предложение. Знаеше, че ще дойдеш. Нареди да ти предадем две неща.
— Говори.
— Първото е послание, което звучи така: „Аз съм това, което съм. Или аз, или другото, по-малкото.“
