направя аутопсия.
Погледна към вещера и без да дочака отговор, се наведе над тялото.
Вещерът усети, че някой вътре в него самия, някой, когото не познаваше, стисна ръкохватката на меча и бързо го извади от ножницата.
— Само я докосни, магьоснико — каза онзи, когото вещерът не познаваше, — само я докосни, и главата ти ще отлети на паважа.
— Какво, Гералт, полудя ли? Ранен си, в шок си! Аутопсията е единственият начин да узная…
— Не я докосвай!
При вида на вдигнатия над него меч, Стрегобор отскочи и размаха жезъла си.
— Добре! — извика той. — Както искаш! Но ти така и няма да узнаеш! Никога няма да бъдеш сигурен! Чуваш ли, вещерю? Никога!
— Махай се оттук!
— Както искаш. — Магьосникът се обърна и удари с жезъла по паважа. — Връщам се в Ковиж, нито ден няма да остана в тази дупка. Ела с мен. Не оставай тук. Тези хора нищо не знаят, не разбират, видели са само как убиваш. А ти убиваш грозно, Гералт. Е, идваш ли?
Гералт не отговори, дори не го погледна. Прибра меча си. Стрегобор сви рамене и бързо се отдалечи, почуквайки ритмично с жезъла си.
От тълпата полетя камък и се удари в паважа. Последва го втори и изсвистя до самото рамо на Гералт. Вещерът се изправи, вдигна двете си ръце и направи няколко бързи движения с тях. Тълпата зашумя, посипаха се камъни, но Знакът ги отблъскваше и те преминаваха покрай целта, предпазвана от невидима сферична броня.
— Достатъчно!!! — изрева Цалдемейн. — Стига толкова, мамицата ви!
Тълпата зашумя като вълните на прибой, но камъните престанаха да летят. Вещерът стоеше неподвижно. Кметът се приближи към него.
— Това ли е всичко? — попита той, като сочеше проснатите по площада неподвижни тела. — Така ли изглежда по-малкото зло, което избра? Направи ли вече всичко, което смяташ за нужно?
— Да — отговори Гералт с усилие.
— Сериозна ли е раната ти?
— Не.
— В такъв случай се махай оттук!
— Да — отговори вещерът. Постоя още минута, отбягвайки погледа на кмета. После бавно, много бавно се обърна.
— Гералт.
Вещерът го погледна.
— Не се връщай никога — каза Цалдемейн. — Никога.
Гласът на здравия разум IV
— Нека да поговорим, Йола.
Имам нужда от този разговор. Казват, че мълчанието е злато. Възможно е, не знам. Във всеки случай, то си има своя цена. Която трябва да се плати.
На теб ти е по-лесно, да, не отричам. Ти си избрала доброволно мълчанието, ти си направила от него жертва за своята богиня. Аз не вярвам в Мелителе, не вярвам и в съществуването на други богове, но ценя твоя избор, твоята жертва, ценя и уважавам това, което вършиш. Защото твоята вяра и посвещение, цената за мълчанието, която ти плащаш, ще те направят по-добра, по-достойна. Поне могат да те направят. А моята невяра не може нищо. Тя е безсилна.
Питаш: в какво вярвам аз в такъв случай?
Вярвам в меча.
Както виждаш, имам два от тях. Всеки вещер има по два меча. Недоброжелателите казват, че сребърният е за чудовища, а стоманеният — за хора. Разбира се, това не е вярно. Има чудовища, които могат да се убият само със сребърния меч, но се срещат и такива, за които желязото е смъртоносно. Не, Йола, не всяко желязо, а само онова, което се съдържа в метеоритите. Питаш: какво е това метеорит? Това са падащите звезди. Виждала си неведнъж падащи звезди — къси, светещи чертички на нощното небе. Когато си ги виждала, сигурно си си пожелавала нещо, може би за теб това е бил поредният повод да повярваш в боговете. За мен метеоритът е само парче метал, което пада и се забива в земята. Метал, от който може да се изкове меч.
Можеш, разбира се, че можеш да вземеш меча ми. Виждаш ли колко е лек? Дори ти го вдигаш без усилие. Не! Не докосвай острието, ще се нараниш. То е по-остро от бръснач. Такова трябва да бъде.
О, да, често тренирам. Всяка свободна минута. Не бива да губя навиците си. И тук, в най-уединеното кътче на храмовия парк, дойдох също да се разкърша, да изхвърля от мускулите си противното, вредно вцепеняване, което ме обзема, течащата по жилите ми студенина. А ти ме намери. Забавно, от толкова дни се опитвам да те открия. Исках…
Нуждая се от този разговор, Йола. Да поседнем, да поговорим малко.
Казвам се Гералт. Гералт от… Не. Просто Гералт. Гералт от никъде. Аз съм вещер.
Домът ми е Каер Морхен. Средището на вещерите. Оттам съм. Има… Имаше такава крепост. Малко е останало от нея.
Каер Морхен… Там „създаваха“ такива като мен. Сега вече не правят това, а в Каер Морхен не живее никой. Никой, освен Весемир. Питаш кой е Весемир? Моят баща. Защо се учудваш? Какво странно има в това? Всеки има някакъв баща. Моят е Весемир. Какво от това, че не е истинският? Истинския не го познавам, майка си — също. Дори не знам дали са още живи. И, общо взето, ми е безразлично.
Да, Каер Морхен… Преминах там през обикновена мутация. Първо изпитанието с Треви, а после — както обикновено. Хормони, билки, вируси. И отново. И още веднъж. Докато не се появи резултат. Казаха, че съм понесъл Трансформацията удивително добре, боледувах много кратко. И решиха, че съм достатъчно имунизиран и ме взеха за следващите си… експерименти. Те бяха по-тежки. Значително по-тежки. Но, както виждаш, оцелях. Единственият от всички, които избраха за експериментите. Оттогава имам бели коси. Пълно отсъствие на пигментация. Както се казва — страничен ефект. Дребна работа. Почти не пречи.
После ме обучаваха на всичко. Доста дълго. И най-накрая дойде денят, в който напуснах Каер Морхен и излязох по пътищата. Вече си имах медальон. Ето този. Със знака на Школата на Вълка. Дадоха ми и два меча — сребърен и стоманен. Освен мечовете носех със себе си убеждения, ентусиазъм, мотивация и… вяра. Вяра в това, че съм нужен и полезен. Защото, Йола, светът, изглежда, беше пълен с чудовища и зверове, а моята задача беше да защитавам онези, които са заплашени от тях. Когато потеглях от Каер Морхен, си мечтаех да се срещна с първото си чудовище, нямах търпение да дойде моментът, в който ще се изправя лице в лице с него. И дочаках този момент.
Първото ми чудовище, Йола, беше плешиво и имаше отвратителни зъби. Срещнах го по пътя, където заедно с колегите си чудовища, мародери от някаква армия, бяха спрели каруцата на някакви селяни и той беше измъкнал навън едно момиче, вероятно на тринайсет, а може би и по-малко. Приятелчетата му държаха бащата на момичето, а плешивият разкъсваше роклята й и крещеше, че й е време да научи какво е истински мъж. Това ми се стори ужасно смешно. Плешивият пусна момичето и се хвърли към мен с брадвата си. Беше страшно бавен, но силен. Падна чак на втория удар. Ударите не бяха много точни, но, бих казал, много ефективни — такива, че приятелчетата на плешивия избягаха, щом видяха какво може да направи с човек вещерски меч…
Не ти ли е скучно, Йола?
Нуждая се от този разговор. Много се нуждая.
Докъде бях стигнал? Аха, до първото си благородно дело. Разбираш ли, Йола, в Каер Морхен ми бяха набили в главата, че не бива да се забърквам в такива истории, трябва да ги отбягвам, да не се правя на странстващ рицар и да не върша работата на органите на реда. Излязох по пътищата не за да се правя на герой, а за да върша поръчаната ми работа срещу заплащане. А аз се намесих като първия глупак, когато не бях изминал и петдесет мили от подножието на планините. Знаеш ли защо направих това? Исках обляното в
