— За същото, за което и на всички останали — промърмори Хаксо. — Цинтра не се отличава по нищо от другите кралства. Имаме и върколаци, и василиски, и мантикор ще се намери, ако добре се разтърси човек. Така че и вещер може да потрябва.
— Не извъртайте, кастелане. Питам защо на кралицата й е изтрябвал вещер на пиршеството, при това издокаран като синкав мечок с разпуснати коси?
Хаксо също се огледа и дори се наведе през парапета на галерията.
— Става нещо нередно, господин Гералт — промълви той. — Тоест в замъка. Нещо плаши всички.
— Какво?
— А какво може да е? Страшилище. Казват, че е дребно, навсякъде с бодли, като таралеж. Броди нощем из замъка, дрънчи с веригите си. Стене и охка в покоите.
— Вие самият видяхте ли го?
— Не. — Хаксо се изплю. — Не искам и да го виждам.
— Извъртате, кастелане — намръщи се вещерът. — Нещата не се връзват. Отиваме на пир по случай годеж. И какво трябва да правя аз там? Да гледам да не изскочи изпод масата някой гърбушко и да започне да стене? Без оръжие? Въоръжен като шут? Еее, господин Хаксо.
— Мислете каквото искате — наду се кастеланът. — Наредиха ми да не ви казвам нищо. Помолихте ме — и аз ви казах. А вие веднага — извъртам. Много сте любезен.
— Извинявайте, не исках да ви обидя, кастелане. Просто се учудих.
— Престанете да се учудвате. — Хаксо, все още обиден, извърна глава. — Не сте тук, за да се учудвате. И ви съветвам, господин вещер: ако кралицата ви заповяда да се съблечете гол, да се боядисате в синьо и да застанете до стената надолу с главата като полилей, направете го без учудване и съмнения. Иначе могат да ви очакват големи неприятности. Разбрахте ли ме?
— Да. Да вървим, господин Хаксо. Както и да е, огладнях след къпането.
2
Освен нищо незначещия официален поздрав, когато го приветства като „господаря на Четириъгъл“, кралица Каланте не размени с вещера нито дума. Пиршеството още не беше започнало, гостите, обявявани гръмко от глашатая, продължаваха да пристигат.
На огромната правоъгълна маса можеха да се поберат повече от четирийсет души. Каланте седна на централното място, на трон с висока облегалка. Вдясно от нея на късата страна на масата седна Гералт, а вляво — Дрогодар, белокос бард с лютня. Двете най-крайни кресла отляво на кралицата останаха празни. Вдясно от Гералт, на дългата страна на масата, седнаха кастеланът Хаксо и воевода с трудно за произнасяне име. По-нататък седяха гостите от княжество Атра — навъсеният и мълчалив рицар Раинфарн и намиращият се под негова опека пълничък дванайсетгодишен княз Виндхалм, един от претендентите за ръката на принцесата. След тях — шарени и разноцветни рицари от Цинтра и васали от околността.
— Барон Ейленберт от Тиг! — обяви глашатаят.
— Кудкудяк! — прошепна Каланте, побутвайки с лакът Дрогодар. — Ще стане весело.
Слабият, мустакат, разкошно облечен рицар се поклони ниско, но живите му весели очи и блуждаещата на устата му усмивка не говореха за раболепие.
— Приветствам ви, господин Кудкудяк — изрече церемониално кралицата. Явно баронът беше по- известен с прякора си, отколкото с родовото си име, — Радвам се, че дойдохте.
— И аз се радвам, че ме поканихте — обяви Кудкудяк и въздъхна. — Е, ще хвърля един поглед на принцесата, ако позволиш, господарке. Трудно е да се живее в самота.
— Хайде, хайде, господин Кудкудяк. — Каланте леко се усмихна, навивайки една къдрица на пръста си. — Прекрасно знаем, че си женен.
— Еее — махна с ръка баронът. — Сама знаеш колко слаба и нежна е жена ми, господарке, а сега по нашите краища върлува едра шарка. Залагам колана и меча си срещу чифт стари обувки, че след година дори траурът ще е свършил.
— Горкият Кудкудяк, но и щастливец същевременно — усмихна се още по-мило Каланте. — Жена ти наистина е слабичка. Чух, че когато на миналогодишната жътва те е заварила с една девойка в купа сено, ви е гонила с вила почти верста, но така и не ви е догонила. Трябва да я храниш по-добре и да се грижиш нощем да не й измръзва гърбът. И ще видиш, че след година ще се оправи.
Кудкудяк се посмути, но не прекалено много.
— Разбрах намека. А мога ли да остана на пиршеството?
— Ще се радвам, бароне.
— Пратениците от Скелига! — съобщи глашатаят, вече доста хрипливо.
Островитяните влязоха с енергични, кънтящи стъпки. Бяха четирима, с блестящи подшити кожуси и препасани с карирани вълнени пояси. Пръв вървеше жилест воин, мургав, с гърбав нос, до него — широкоплещест юноша с червеникава буйна коса. И четиримата се поклониха на кралицата.
— За мен е чест — каза Каланте, леко изчервена — да посрещна отново в замъка си знатния рицар Ейст Туирсеах от Скелига. Ако не беше добре известен факт, че презираш семейните връзки, с радост бих приела вестта, че може би си дошъл да искаш ръката на моята Павета. Нима самотата е започнала да ти омръзва?
— Неведнъж съм усещал, че е така, прекрасна Каланте — отговори мургавият островитянин, вдигайки към кралицата искрящите си очи. — Но аз водя прекалено опасен живот, за да мисля за постоянна връзка. Ако не беше така… Павета е още младо, неразцъфнало цвете, но…
— Но какво, рицарю?
— Крушата не пада далеч от дървото — усмихна се Ейст Туирсеах и показа белите си зъби. — Достатъчно е да погледна теб, кралице, за да видя каква красавица ще стане принцесата, когато достигне възрастта, в която жената може да ощастливи воина. Сега трябва юношите да се борят за ръката й. Такива като племенника на нашия крал Бран, Крах ан Крайт, дошъл при теб именно с тази цел.
Крах наведе червенокосата си глава и коленичи пред кралицата.
— А кого още си довел, Ейст?
Един набит мъж с брада като метла и дангалак с гайда на гърба пристъпиха напред и коленичиха до Крах ан Крайт.
— Това е доблестният друид Мишовур, който, подобно на мен, е приятел и съветник на крал Бран. А това е Драйг Бон Дху, нашият знаменит бард. Още трийсет моряци от Скелига чакат в двореца, надявайки се, че прекрасната Каланте от Цинтра ще им се покаже поне през прозореца.
— Настанявайте се, благородни гости. А ти, господин Туирсеах, тук.
Ейст зае едно от свободните места на тясната страна на масата, отделен от кралицата само с един празен стол и стола, на който седеше Дрогодар. Останалите островитяни седнаха вляво, между управителя на кралския двор Висегерд и тримата синове на господаря на Стрепт, които се наричаха Помрув, Кос и Държи връх.
— Е, горе-долу всички се събраха — наведе се кралицата към управителя. — Да започваме, Висегерд.
Управителят плесна с ръце. Слуги, понесли блюда и кани, тръгнаха в дълга редица към масата, където бяха посрещнати с радостна глъчка.
Каланте не яде почти нищо, само равнодушно ровеше в чинията си със сребърната вилица. Дрогодар, след като хапна набързо, засвири на лютнята. Затова пък останалите гости енергично опустошаваха блюдата с печени прасенца, птици, риби и миди, като най-активен от всички беше червенокосият Крах ан Крайт. Раинфарн от Атра надзираваше строго младия княз Виндхалм, веднъж дори го плесна през пръстите при опита му да придърпа кана с ябълков ликьор. Кудкудяк оставяше за момент кокала, който огризваше, и разсмиваше съседите си, като имитираше звуците, издавани от блатните костенурки. Ставаше все по- весело. Тостовете зачестиха.
Каланте намести тънкия златен обръч върху попелявосивите си накъдрени коси и се обърна леко към Гералт, който се опитваше да разкъса голям червен гмар.
— Е, вещерю — каза тя, — на масата вече е достатъчно шумно и можем да разменим няколко думи. Да започнем с любезностите. Радвам се да се запознаем.
