сълзи момиче да целуне ръката ми, на мен, нейния спасител, а баща й да падне на колене и да ми благодари. Вместо това бащата на момичето избяга заедно с мародерите, а момичето, върху което се беше изляла доста кръв от плешивия, зарева и изпадна в истерия, а когато се приближих, загуби съзнание от уплаха. Оттогава почти никога не съм се забърквал в такива истории.
Вършех си работата. Бързо трупах опит. Приближавах се до селските огради, спирах се при градинките в селищата и градчетата. И чаках. Когато хората ме плюеха, ругаеха и замеряха с камъни, си отивах. Ако някой излезеше и ми дадеше задача, я изпълнявах.
Посещавах градове и крепости, търсех обяви, окачени по стълбовете на кръстопътищата. Гледах за съобщения от рода на: „Спешно търся вещер. Заплащане — по споразумение.“ А после следваше оброчище, подземие, некропол или руини, горско дере или пещера в планините, отрупана с кости или воняща на мърша. И нещо, чиято единствена цел е да убива. От глад, за удоволствие, изпълнявайки нечие болно желание или по други причини, но да убива. Мантикор, виверн, мъглак, жагница, жиритва, ужасник, горски дух, гул, гравейр, върколак, гигаскорпион, кикимора, випер или някой от различните видове вампири. И имаше танц в тъмнината и размахване на меча. Имаше и страх и ужас в очите на онзи, който после ми връчваше наградата.
Грешки? Че как. Имаше.
Но винаги се придържах към принципите си. Не, не към кодекса. Понякога просто се прикривах зад кодекса. Хората харесват това. Онези, които имат кодекси и се ръководят от тях, ги почитат и уважават.
Не съществуват никакви кодекси, Йола. Още не е написан нито един кодекс за вещери. Аз си измислих свой кодекс. Просто го измислих. И съм се придържал към него. Винаги…
Всъщност не винаги.
Защото се е случвало уж всичко да ми е ясно, да нямам никакви съмнения. Просто е трябвало да си кажа: „А какво ми влиза в работата? Не е ли все едно, аз съм вещер.“ И да се вслушам в гласа на здравия разум. Да послушам интуицията си, ако не опита. Че дори и най-обикновения страх.
Трябвало е да послушам гласа на здравия разум…
Но не го слушах.
Мислех си, че избирам по-малкото зло. И избирах по-малкото зло. По-малкото зло! Аз, Гералт от Ривия. Когото наричат още Касапина от Блавикен.
Не, Йола. Не докосвай ръката ми. Контактът може да освободи в теб… Може да видиш…
А аз не искам да виждаш това. Не искам да го знаеш. Знам какво е моето предопределение, което върти меча като вихър. Моето предопределение? То върви след мен, но аз никога не поглеждам назад.
Примка? Да. Ненеке, изглежда, чувства това. Какво ме подлъга така тогава, в Цинтра? Нима трябваше да рискувам така глупаво?
Не, не и още веднъж не. Никога не поглеждам назад. И няма да се върна в Цинтра, ще я заобикалям като развъдник на чума. Никога няма да се върна там.
Да, ако пресмятанията ми са верни, детето трябва да се роди през май, около празника на Белетейн. Ако съм прав, това би било интересно стечение на обстоятелствата. Защото Йенефер също се е родила по време на Белетейн…
Да вървим, Йола, стъмва се.
Благодаря ти, че се съгласи да поговориш с мен.
Благодаря ти, Йола.
Не, не, нищо ми няма. Добре съм.
Съвсем добре.
ВЪПРОС НА ЦЕНА
1
До гърлото на вещера беше опрян нож.
Вещерът лежеше, потопен в сапунена вода и отметнал глава назад върху хлъзгавия ръб на кръглото дървено корито. Усещаше в устата си вкус на сапун. Ножът с абсолютно тъпо острие го скубеше болезнено около адамовата ябълка и се премести с хрущене към брадичката.
С гримасата на художник, осъзнаващ раждането на шедьовър, бръснарят го остърга маниерно още веднъж, после изтри лицето му с парче ленен плат, намокрено с нещо, което можеше да мине за настойка от пищялка.
Гералт се изправи, позволи на прислужника да го полее с ведро вода, изтръска се и излезе от коритото, оставяйки мокри следи по тухления под.
— Кърпата, господине. — Прислужникът гледаше с интерес медальона му.
— Благодаря.
— Дрехите ви — каза Хаксо. — Риза, панталони, бельо, жилетка. А ето и ботушите.
— За всичко сте помислили, кастелане. А с моите ботуши не може ли?
— Не може. Бира?
— С удоволствие.
Обличаше се бавно. Допирът на чуждата, бодлива, неприятна дреха до сгорещеното му тяло разваляше доброто настроение, което му бе създала водата.
— Кастелане?
— Слушам ви, господин Гералт.
— Знаете ли за какво е всичко това? За какво съм необходим тук?
— Не е моя работа — каза Хаксо, гледайки накриво прислужниците. — Работата ми е да ви облека…
— Искате да кажете — да ме преоблечете.
— … Да ви облека и да ви отведа на пиршеството, при кралицата. Облечете жилетката, господин Гералт. И скрийте под нея вещерския медальон.
— Тук беше кинжалът ми.
— Вече го няма. Той е на сигурно място, както и двата меча и останалите ви вещи. Там, където отивате, не се носи оръжие.
Вещерът сви рамене и облече възтясната лилава жилетка.
— А това какво е? — попита той, сочейки бродерията отпред на дрехата.
— А, да — отвърна Хаксо, — за малко да забравя. По време на пиршеството ще ви наричат благородния Равикс от Четириъгъл. Като почетен гост, ще седите отдясно на кралицата, както тя пожела. А това на жилетката е гербът ви. Черна мечка крачи по златисто поле, на което стои госпожица с груби дрехи, разпуснати коси и вдигнати ръце. Трябва да запомните това, някой от гостите може да е маниак на тема хералдика, често се случва.
— Ясно. Ще го запомня — каза Гералт сериозно. — А къде се намира Четириъгъл?
— Достатъчно далеч. Готов ли сте? Можем ли да тръгваме?
— Можем. Кажете ми още нещо, господин Хаксо — по какъв случай е пиршеството?
— Принцеса Павета навършва петнайсет години и според обичая се стекоха претендентите за ръката й. Кралица Каланте иска да я даде на някой от Скелига. Нуждаем се от съюз с островитяните.
— Защо точно с тях?
— Защото нападат по-рядко онези, с които са в съюз.
— Добър довод.
— Но не единственият. В Цинтра, господин Гералт, традицията не позволява да управлява жена. Кралят ни, Рьогнер, почина наскоро от чума, а кралицата не иска да се омъжва отново. Господарката ни Каланте е мъдра и справедлива, но кралят си е крал. Този, който се ожени за принцесата, ще заеме трона. Добре ще е, ако е свестен. А такива трябва да се търсят на островите. Там хората са корави. Да вървим.
По средата на галерията, обграждаща малко празно дворче, Гералт се спря и се огледа.
— Кастелане — рече той шепнешком, — сега сме сами. Кажете, за какво й е вещер на кралицата? Сигурно знаете. Кой, ако не вие?
